— Забравих да ти кажа — каза Нансена на пазача, — че ще я взема със себе си. Шебота заповяда да й заведа бялата пленница.
— Да не си посмяла да направиш това! — сърдито се обади робът. — Шебота ще ме убие, ако узнае, че съм пуснал пленницата.
— Но самата Шебота заповяда!
— Аз не зная нищо.
— Забрави ли какво ти дадох?
Нансена посочи странната броеница, която той беше взел от нея като залог.
— Не съм забравил — каза той, като размаха броеницата така, че зъбите затракаха. — Но не мога да пусна с тебе бялата девойка. Това може да ми струва живота.
— Защо ти е живот в робство? — попита го Франсиска на неговия роден език.
Робът трепна, учудено погледна младата девойка и потри очите си, сякаш се събуди от дълъг сън.
— Какво говориш? — извика той. — Свобода! Свобода! Аз отдавна я нямам. Аз съм роб на Шебота. Никога няма да бъда свободен.
— Можеш, ако искаш, веднага да бъдеш свободен.
— Дали искам? Ти се шегуваш! Само ми покажи пътя и нека Шебота…
— Шебота няма да ти направи нищо. Слушай ме. Ние с тебе сме от едно племе, една раса. Моите приятели са дошли за мене. Те са близо. Ти сигурно също имаш приятели там, в родината. Защо не се върнеш при тях?
— Защо не се върна? — повтори той. — Ако ме вземеш със себе си, ще дойда.
— На драго сърце ще те взема. Да бягаме час по-скоро!
С тези думи Франсиска хвана за ръка своя доскорошен пазач. Учудена от тъй неочакваната проява на ум у човека, когото всички отдавна смятаха за луд, Нансена мълчаливо тръгна напред. Пленниците я последваха, като я помолиха да им показва пътя.
Глава LV
ЗЛОПОЛУЧНО ПАДАНЕ
Когато Нансена тръгна за града, гаучото и неговите приятели започнаха да се приготвят за връщането. Те решиха да слязат от хълма на пътеката. На тръгване Нансена обеща да доведе пленницата в подножието на хълма. С това свършваше нейната мисия, останалото те трябваше да уредят сами.
За място на среща беше определено началото на пътеката при памуковия храст. Нансена добре знаеше този храст. В детството си тя беше играла под него, а по-късно беше почивала в сянката му. Тази пътека беше най-краткият път за хълма. Приятелите се страхуваха само от едно — да не би Нансена да не доведе Франсиска. Само Лудвиг не се съмняваше.
Чудна работа, радостта му от освобождаването на неговата сестра беше примесена с нотка горчивина. Той знаеше, че Нансена им помага не от приятелско чувство. Правеше го, водена от ревността. Тя освобождаваше пленницата, за да причини мъка на Агуара. Но Лудвиг не каза на никой за подозренията си. Всъщност за разговори нямаше и време. След като Нансена се запъти за града, Гаспар даде знак за тръгване и тримата се засуетиха около конете.
— Няма защо да оставаме на това скръбно място каза Гаспар, оседлавайки коня си. — Ако червенокожата красавица ни измами, ще се озовем тук като в капан. Ще ни обкръжат и ще ни отрежат пътя за отстъпление. Колкото по-рано се измъкнем оттук, толкова по-добре. В равнината поне ще можем да избягаме от преследвачите. По-бързо да се махаме! Неприятното е само, че ще трябва да мъкнем със себе си и Шебота, макар тя, разбира се, да не е тежка. Просто торба кокали.
— Ама ти сериозно ли искаш да я вземеш със себе си, Гаспар? — попита Сиприано.
— А как иначе? Ако я пуснем, веднага след нас ще изпратят потеря. Ако я оставим вързана за стълба, утре сутринта ще я потърсят в града и като не я намерят, ще дойдат тук. Защото това място е най- подходящо за старата вещица.
— Не е ли по-добре да я отведем в гората и там да я вържем за някое дърво? — попита Сиприано. — В гъстите храсти никой няма да я види. А ако й омотаем главата като сега, няма да може и да крещи.
— Всичко това няма да послужи за нищо! — отговори Гаспар. — Както и да я скрием, ще я намерят. Тези червено-кожи като змиите ще пропълзят през всякакви трънаци. Освен това, както сами знаете много добре, те имат кучета с великолепно обоняние, като ловджийските. Те от половин миля ще подушат старата и ще заведат господарите си там, където е скрита.
— Да, при такива условия, разбира се, ще я намерят — каза Сиприано.
— А ако не я намерят, помислете си колко ужасно ще бъде — забеляза Лудвиг.
— Защо ужасно? — учуди се Сиприано. — Толкова по-добре за нас, ако не я намерят.
— Но какво ще е за нея! Завързана за дървото, Шебота ще трябва да умре от глад и жажда. Колкото и да е отвратителна вещицата, ние самите няма да бъдем по-добри от нея, ако постъпим така жестоко.
— Чудесно, сеньор Лудвиг, — съгласи се с него на пръв поглед гаучото — може би имате право. Но няма за какво да спорим. Ние не можем да завържем за дървото Шебота и да я оставим и затова, защото в такъв случай и нас самите ни заплашва подобна участ: ще ни вържат за някое дърво като сноп съчки и ще ни опекат на бавен огън. Има още един начин да се избавим от Шебота, без да я вземаме със себе си.
— Какъв? — попита Сиприано, като видя, че гаучото не се решава да продължи.
— Да я пречукаме или клъцнем. Няма да е лошо и да обесим тази негодница. Тогава индианците ще намерят трупа, но тя няма да им разкаже в каква посока сме избягали. Виждам, че на сеньор Лудвиг не се харесва моят начин.
— Всичко друго, само не това! — с ужас извика младежът.
— Тогава не остава друг изход, освен да я вземем със себе си. Аз съм съгласен да бъда галантен и ще я кача на седлото си. Ако искате, сеньор Лудвиг, мога да отстъпя на вас тази чест. При това вашият кон е натоварен по-малко от другите. Ако ви омръзне да я влачите със себе си, можете да я хвърлите на електрическите змиорки, когато минаваме през реката. Нека се позабавляват с кокалите й.
В друго време шегите на Гаспар може би щяха да предизвикат смях, но сега младежите нямаха настроение. Лудвиг само се усмихна, а Сиприано слушаше гаучото с неудоволствие, тъй като мислеше за Франсиска и не му беше до плоски шеги.
— Домъкни я по-скоро тук, Гаспар! — каза той нетърпеливо. — Трябва да бързаме.
Шегите обаче не пречеха на Гаспар да си гледа работата. След като оседла конете, той отиде за Шебота и доведе старата магьосница, фигурата на която приличаше на вързоп парцали.
Гаучото я сложи на седлото, заповяда й да седи мирно и сам седна зад нея. Тъй като не смяташе да я носи през целия път, Гаспар не я върза за седлото. Това беше крайно непредпазливо. Когато конниците започнаха да се спускат по стръмната пътека от хълма, тракането на подковите разбуди спящите в гъстите клони маймуни и те жално завикаха. Конете се подплашиха от необикновения крясък и препуснаха. Най- много се изплаши конят на Гаспар. Той се изправи на задните си крака, загуби равновесие и падна.
Когато малко замаяният от падането Гаспар стана, той се убеди, че ще продължи пътя си сам. Магьосницата беше изчезнала.
Глава LVI
ЖЕНСКИ ГНЯВ
Нямаше нищо чудно в изчезването на Шебота. Щом усети земята под краката си и почувства, че Гаспар не я държи, тя тутакси пропълзя на четири крака в храстите. Като подгонен от кучета язовец, тя се скри в трънаците, където не би се решило да влезе дори куче.
Всяка пътека по хълма й беше добре позната. Добрала се до най-близката, тя се изправи. Огледа се и бързо, като млада, закрачи назад към гробището. Този, който беше видял преди прегърбената й фигура, не би я познал. Две силни човешки инстинкта я ръководеха — отмъщение и алчност. Заедно със страшната огърлица от зъби Гаспар беше свалил от шията на Шебота и скъпоценните украшения на Нансена, които искаше да върне на девойката, когато им доведе Франсиска.
Гняв задушаваше Шебота при мисълта, че адските й замисли не успяха. Макар че се запъхтя, магьосницата бързо се заизкачва по хълма и не спря, докато не стигна върха. Там тя, като свой човек, на когото е позната всяка гробница, се запромъква през гробищата.
