преплуват, би означавало да отидат на сигурна смърт.
Гаспар заяви, че не им остава нищо друго, освен да пренощуват в пещерата. Към полунощ обаче водата започна да спада. Потокът се прибра в коритото си, успокои се и спокойно си ромонеше, огрян от месеца. На юг бурите преминават тъй бързо, както и идват. Като надникна от пещерата и видя това, горящият от желание да гони враговете Сиприано започна да уговаря другарите си да не чакат да съмне, а да продължат пътя си. На светлината на луната те биха могли да достигнат бреговете на реката. Но Гаспар се възпротиви.
— Малко ще спечелим от това, че ще потеглим през нощта — каза той. — Ще трябва да преминаваме десетки малки потоци, които се вливат в реката, докато до сутринта те ще пресъхнат и ще се движим несравнимо по-бързо. „Който бърза, бавно стига“, казва пословицата, сеньор Сиприано. И без това ще трябва да си починем няколко часа. Ако не спим никак, ще умрем от умора. Колкото до мене, страшно ми се спи. Мисля, че и вие, и сеньор Лудвиг също нямате нищо против да подремнете някой и друг час. След дъжда земята навсякъде е влажна и лесно може да се хване ревматизъм. Тук в пещерата е сухо като в дупка на вискача и нищо няма да смути почивката ни.
Сиприано се съгласи с тези доводи и те останаха в пещерата. За щастие вътре се намериха съчки. Навярно тук някога бяха нощували и палили огън индианци. Като кипнаха на огъня вода, приятелите пиха чай и побъбриха още за приключенията през изминалия ден. Те нахраниха и конете с трева от пукнатините на скалите. След това постлаха на земята плащовете си, сложиха под главите седлата и заспаха. Пръв заспа Лудвиг, а след него и Гаспар. Хъркането му, което приличаше на хъркане на тапир, изпълни цялата пещера. Последен потъна в сън Сиприано. Всичко утихна. Само конете от време на време удряха копитата си о камъните и се разнасяше юнашкото хъркане на гаучото.
Глава XXX
СВЕЩЕНИЯТ ГРАД
Докато преследвачите отпочиваха в пещерата, преследваните тоба пристигнаха в „Свещения град“. Така се наричаше индианското село, разположено в равнината на брега на красиво езеро с множество обрасли с палмови горички островчета. Палми с ветрилообразни и перести листа ограждаха и целия бряг на езерото.
На четиристотин ярда от брега на езерото се издигаше самотен хълм с форма на пресечен конус. Плоският му връх беше покрит с дървета. Именно тук, на върха на този хълм, се намираха гробовете на умрелите тоба. Стотици трупове почиваха в особени дървени могилки. Вятърът и горещото слънце на Чако ги бяха изсушили като египетски мумии. Това беше гробището на тоба. Индианците го смятаха, също както и града до него, за свещено. Градът се простираше по брега на езерото в подножието на самия хълм. Всъщност целият град се състоеше от неколкостотин палмови или бамбукови хижи. Улици нямаше. Къщичките бяха разхвърляни без никакъв план. Няколко по-големи и по-хубави къщи бяха събрани около един площад, сред който се издигаше сградата на местния парламент, наричан от туземците „малока“. Тоба имаха, както вече казахме, по-скоро републикански, отколкото монархически строй.
За съжаление, у червенокожите републиканци съществуват същите противоречия в разбиранията, както и у някои цивилизовани народи. Признавайки себе си за свободни, те не признават правото на свобода на другите. Така например, при тях има много роби. Много бели секат в техния град дърва и носят вода. Това очевидно са европейци, хванати в плен при нападения на колониите Сантиаго, Саладо и Тукуман.
Роби пасат и стадата. Те живеят в подвижни шатри, прилични на „вигвамите“ или палатките на североамериканските индианци. Забиват в земята няколко пръта, свързват ги заедно на върха и покриват този скелет с конски кожи. В Северна Америка за тази цел се използват биволски кожи.
Тоба се държат с робите си доста меко и, колкото и да е странно, последните, макар и да живеят на свобода, не бягат. Останали много години в плен, те свикват със съдбата си.
Вечерта на деня, в който бурята застигна тоба в покритата със селитра равнина, Агуара и неговата свита приближаваха Свещения град. Полунощ наближаваше, когато те минаха покрай Гробищния хълм.
Страшно стана на младия вожд, виждайки хълма, където толкова наскоро бе погребан неговият баща. Ако бащата беше жив, синът нямаше да минава оттук с дъщерята на Лудвиг Халбергер като пленница. И на Агуара му се стори, че сянката на покойния му баща го гледа сурово и с упрек!
Сякаш за да избяга от този укоряващ поглед, младият вожд подкара коня си в галоп напред, като за пръв път остави Франсиска под охраната на един от своите приближени.
Когато стигна в селото, той се отправи не към колибата си, която беше наблизо до постройката на „малока“, а заобиколи, стараейки се да не разбуди спящото село. Колибата, пред която спря, опираше с едната си страна о склона на хълма. Тук той слезе от коня и като повдигна служещата за врата конска кожа, извика:
— Шебота!
От хижата излезе отвратителна старица. Черните, въпреки старостта й коси, висяха над сбръчканото й лице. В дълбоките орбити зловещо блестяха сиви очи. Такава беше магьосницата на тоба, Шебота.
Мълчаливо скръстила на гърди костеливите си ръце, тя се наведе пред вожда, без да отговори на поздрава му, сякаш чакаше неговите заповеди.
— Шебота, — каза той властно — доведох пленница, млада бяла девойка. Вземи я в колибата си и се погрижи за нея. Тя скоро ще дойде. Приготви се да я посрещнеш!
Шебота сведе глава още по-ниско, в знак, че е готова да изпълни заповедта му.
— Никой не трябва да я види и да разговаря с нея, поне на първо време. Не пускай при нея никого, освен твоя побъркан бял роб. Него не го смятам, но никой друг не пускай. Разбра ме, Шебота, нали?
Тя пак отговори с мълчалив поклон.
— Е, добре! — каза вождът и като се метна на коня, побърза да посрещне свитата си.
От този ден Франсиска Халбергер се засели при старата вещица.
Глава XXXI
ПАК НЕСПОЛУКА
Приятелите се събудиха много преди разсъмване. От овнеш-кото им беше останал само един кокал и те закусиха със сушено месо, взето от предвидливия Гаспар. Тъй като в пампасите често няма сол, туземците нарязват месото на тънки ивици и го сушат на слънце. Този начин за запазване на месо се практикува не само в Чака, където такова месо е познато под името „чарки“, но и в цяла Испанска Америка, т.е. в Мексико и Калифорния, само че там то се нарича „тасахо“ и „сесина“.
Сушеното месо не е особено вкусна храна. Ако не се е напълно изсушило, то има неприятен мирис и цвят. Испанците го варят с чесън, лук и много подправки, благодарение на което то губи неприятната си миризма. Сушеното месо е незаменимо за пътешествениците. В необятната равнина няма гостилници, където биха могли да възстановят изразходваните си запаси, а сушеното месо може да се носи в седлото колкото време искаш.
След като се подкрепиха с тази храна и пиха „мате“, пътниците изкараха конете си от пещерата и потеглиха. Потокът отдавна се беше прибрал в бреговете си и пътеката беше изсъхнала.
Но какво беше учудването им, когато, излезли в степта, вместо зеленеещите се савани, по които бяха яздили снощи, видяха пред себе си тъмнокафява равнина. Изгряващото слънце й придаваше червеникав оттенък.
— Господи? — извика в ужас гаучото. — Така си и мислех, че ще стане.
— Колко странно изглежда!… — каза Лудвиг.
— Това трябваше да се очаква, сеньори.
— Как е станало? — учуди се Лудвиг.
— Много просто — забеляза Сиприано — донесеният от вятъра прах е покрил равнината, а дъждът го е превърнал в рядка кал.
— Това още не е беда… — мърмореше Гаспар.
— Дали не ни заплашва пак някоя нова опасност? — с ужас погледнаха юношите Гаспар.
— Не е опасно, но ще ни забави.
— Какво?
— Ако тази ивица от рядка кал отива до самия бряг на реката, няма да видим следите на неприятеля.
