духаше надлъж по низината, край пещерата и само нарядко в нея влизаха листа и съчки.
— Сега вече няма опасност да ослепеем от праха — забеляза гаучото, — няма защо да закриваме входа. Само че може да се яви друга опасност, по-страшна от праха и пясъка.
— Каква? — запитаха.
— Другият тигър. Тези животни никога не живеят сами. Обикновено където има женска, там има и мъжки. Ние убихме госпожата и можем да сме сигурни, че след нея ще дойде тук и господинът. Трябва да го посрещнем с всички почести.
Лудвиг и Сиприано погледнаха към входа на пещерата, сякаш очакваха вече да видят там ягуара.
— Трудно можем да разчитаме, че той ще се омотае в плащовете като съпругата си. Това беше просто щастлива случайност. Да оставим пещерата открита, също не бива — размишляваше Гаспар. — Трябва цяла нощ да не мигнем.
— Не може ли да запушим входа с тия камъни? — предложи Сиприано, сочейки големите блокове, откъртили се от тавана на пещерата.
— Идеята не е лоша! — одобри предложението Гаспар, измервайки с очи големината на входа. — Това може да се направи.
Приятелите мълчаливо се заловиха за работа. Те домъкнаха до отвора на пещерата няколко големи сталактитови къса, които трябваше да служат за основа на преградата. Но едва бяха успели да пренесат по този начин около половин дузина камъни, когато се чу добре познатият им вик на ягуара. Този път ягуарът не ревеше, а хъркаше и пръхтеше. Но скоро хъркането премина в продължително ръмжене и завърши с лай, приличен на лай на вързано куче, разбудено в колибата си от някакъв шум.
Този път не можеше да има съмнение — ягуарът беше при тях в пещерата.
— Боже милостиви! — извика Гаспар. — Сам господарят на къщата! Затова не можехме да разберем къде реве звярът! Женската ревеше отвън, а мъжкият й отговаряше от пещерата. Къде е сега това животно?
И тримата се загледаха към дъното на пещерата, но не видяха нищо. Уплашените коне отново започнаха да се дърпат.
— Напълнете пушките! — изкомандва Гаспар. — Ако тигърът ни нападне, а това е повече от вероятно, ножовете няма да ни бъдат от голяма полза.
И тримата грабнаха пушките, но за жалост барутът и куршумите не им бяха под ръка. Те бяха скрити в седлото на Сиприано, а конят му беше избягал от страх в най-отдалечения ъгъл на пещерата.
Сиприано взе свещта и отиде да го търси. Уплашеното животно разтреперано, се беше скрило в една вдлъбнатина между две издатини на скалата.
Сиприано вече искаше да се приближи до коня, когато изведнъж видя върху издатината на скалата жълто тяло с черни петна. Пламъкът се отразяваше в святкащите очи на ягуара.
Приятелите отстъпиха няколко крачки. За да стигне до коня, Сиприано трябваше непременно да мине под каменния навес, на който се беше изтегнал ужасният звяр. Ягуарът се дразнеше от движението на хората и озверявайки все повече и повече, беше готов всеки миг да се хвърли върху тях. Инстинктивно, почти машинално, ловците отстъпваха все по-далеч и по-далеч, отказали се от мисълта да се защищават с пушките и разчитайки вече само на ножовете си. Лудвиг беше на мнение дори да оставят конете и да се махнат съвсем от пещерата. Бурята беше утихнала. Чуваха се само гръмотевиците, шумът на дъжда и шуртенето на пороя. Всичко това не беше така страшно, както ягуара. Но Сиприано и Гаспар не се съгласиха да оставят конете да бъдат разкъсани от звяра. Какво щяха да правят те пеша сред равнините на Чако? Щяха да бъдат безпомощни като претърпели корабокрушение моряци, останали на сал сред необятния океан!
Те не се колебаха дълго. Самата съдба реши вместо тях. Отстъпвайки от опасното животно, те дойдоха до самия вход на пещерата. Тук се убедиха, че отстъплението им е отрязано. Придошлият от пороя поток бе излязъл от бреговете си и водата стигаше до самата пещера. Течението носеше дънери и клони от дървета, дори и късове скали. Нито пешеходец, нито ездач можеше да премине бурния поток. Приятелите се намериха между два огъня.
Глава XXVIII
РАКЕТА
Никой не би си пожелал честта да бъде затворен в една пещера с кралския бенгалски тигър или с господаря на тропическите лесове на Америка — ягуара. Ягуарът, макар и по-малък от тигъра, е също толкова опасен и кръвожаден като него. Мъжкият понякога става голям колкото женската на индийския тигър. Той е много силен. Хумболт видял веднъж как ягуар мъкнал убит от него кон от дълбока падина чак до върха на хълм. Пътешествениците Чуди, Дарвин и Д’Орбини също разказват за необикновената сила на ягуара.
Затова нямаше нищо чудно, че нашите приятели, добре запознати с нравите и обичаите на ягуарите, се страхуваха от страшния звяр.
При слабата светлина на свещта се виждаше, че ягуарът продължаваше да лежи на издатината на скалата. Очите му горяха като въглени. Той сърдито удряше опашка, като откъртваше от стената малки сталактити и от време на време ревеше с отворена уста, разкривайки червените си венци и блестящи редове бели зъби. При всеки негов рев конете бясно се мятаха из пещерата. На приятелите предстоеше страшна схватка. Те бяха почти без оръжие, какво бяха ножовете им в сравнение с ноктите и зъбите на ягуара!
За минута се замисли дори и никога не униващият Гаспар. Но той нямаше да е гаучо, ако не излезеше от затруднението. И настина, бързо му дойде наум някаква идея. Предпазливо се промъкна към коня си в дъното на пещерата, започна да тършува из джобовете на седлото и извади около половин дузина прилични на пури предмети, заострени от единия край и с пера от другия.
Лудвиг и Сиприано бяха израснали в населената с испанци част на Америка, където боят с бикове е най-любимото забавление. В донесените от Гаспар предмети те познаха малките ракетки, които както бандерилясите23 се употребяват за раздразване на биковете, докато пикадорите24 ги гонят към арената преди излизането на матадора25. Самият Гаспар някога беше участвал като пикадор в бой с бикове в Сан Розарио. С останалите у него ракетки той много пъти бе развличал индианските младежи, когато идваха в дома на Халбергер. Диваците винаги много се забавляваха с тези ракетки. Когато тръгваха на път, Гаспар си помисли, че при среща с индианците биха могли да му послужат и бе сложил няколко в седлото.
И тъй, Гаспар взе в едната ръка ракетките, в другата-свещта и тръгна към ягуара, който продължаваше да лежи върху издатината. Животното само лежеше и лаеше от време на време. Като се приближи на около шест крачки, гаучото запали със свещта фитила на една ракетка и я хвърли към ягуара така, че тя се заби сред козината му.
Почувствал убождането, ягуарът сърдито заръмжа. Когато се запали барутът на ракетката и го посипа с дъжд от искри, той зарева от страх, скочи от издатината и се хвърли към изхода на пещерата. Лудвиг и Сиприано едва успяха да се отстранят. По време на бъркотията свещта угасна. Като комета със светеща опашка пролетя ягуарът и освети пещерата. Сталактитите заблестяха като хиляди брилянти.
Но ягуарът изскочи през отвора и в пещерата стана тъмно. Животното тежко бе паднало във водата. Ракетката без съмнение бе угаснала, но с нея бе угаснал навярно и животът на звяра. Царят на горите на Америка, ягуарът, потъна в буйния поток.
Като се убеди, че врагът избяга от бойното поле, Гаспар намери свещта, запали я отново и каза:
— Е, сега котките няма да ни тревожат през нощта с мяуканията си; а ако в пещерата се окажат още котки и тях ще удавим. Сега, млади господа, заповядайте на масата. Никой няма да ни попречи да вечеряме и да пием мате26.
Глава XXIX
НОЩУВАНЕ В ПЕЩЕРАТА
Бурята премина, но настъпилата нощ не позволи на приятелите да продължат преследването на врага. Придошлият от пороя и залял цялата котловина поток също беше непреодолимо препятствие пред тях. Потокът се носеше така бързо, че би отнесъл и слон, та какво остава за конник. Да се опитат да го
