бяха минали индианците.
Глава XXIII
ПЛЕННИЦА
В същото това време, когато приятелите се отдалечиха от дървото барометър, по равнината, на около четиридесет или петдесет мили от тях, яздеше малка група конници. Това беше Агуара и свитата му от млади индианци, които се връщаха в заселището си.
От момента, в който видяхме тази шайка за последен път, в нея имаше известна промяна. Един от червенокожите, ранен при нападението срещу Халбергер, беше умрял по пътя и трупът му беше преметнат върху седлото и привързан за него.
Валдес, както и предполагаше Гаспар, беше оставил тоба след първата почивка. На неговото място в челото на отряда, редом с Агуара, сега яздеше дъщерята на убития Халбергер.
Пленницата не беше вързана. Никой не се опасяваше, че тя ще направи опит за бягство, а и тя самата не мислеше да бяга, защото знаеше, че с нейното пони това е невъзможно.
Тя беше страшно бледа. Русите й коси бяха пръснати по раменете, погледът й беше безучастен: тя не гледаше къде върви, беше й все едно дали ще падне от понито, дали ще я стъпчат копитата на другите коне. Агуара яздеше редом покорен, с кротък поглед. Той гледаше на нея не като на пленница, а като на негова повелителка.
Тя беше видяла как убиха баща й, но след този ужасен удар никой не й бе нанесъл ни най-малка обида. Агуара я уверяваше, че не е имал намерение да убива баща й и хвърли цялата вина на Валдес. Нима тя не е знаела, че баща й и Руфино са стари врагове? Желаейки да се оправдае, хитрият дивак твърдеше, че той дори се спречкал с Валдес заради убийството на Халбергер и че парагуаецът избягал поради страха от отмъщение. Червенокожият вожд нито веднъж не нарече Франсиска своя пленница и й обясни, че не са я отвели в имението, само защото тоба са застрашени от война с враждебното племе гуайкуру, което те отивали да проследят, когато станало нещастието. А не можели да я оставят сама в степта. Той обещаваше по-късно да я отведе при майка й, а сега се налагало да отиде с тях в селото. Така се мъчеше хитрият Агуара да измами пленницата си.
Франсиска обаче не му повярва. Въпреки младостта си, по ум тя не беше дете. Тя знаеше, че младият вожд на тоба не е равнодушен към нея и разбираше опасността на положението си. Освен това тя беше чула част от разговора на Агуара с Валдес, когато бяха навлезли в смрадликовата горичка, преди убийството на баща й. Всичко това само усили чувството на отвращение към червенокожия вожд, което беше изпитвала и преди това. Тя не само не отговаряше на ласкателните му думи, но дори не го и погледна. Неотдавнашното минало изпълваше душата й с такава скръб, че тя и не можеше да мисли за бъдещето. Забравяйки присъствието на Агуара, в ума й беше само баща й. За смъртта на Нарагуана тя още не знаеше.
Спътниците на Агуара не лудуваха така, както в началото на похода. Не се чуваха весели викове и смях. Един от другарите им беше убит и това ги натъжаваше и плашеше. Те се страхуваха какво щяха да кажат старейшините на племето, когато узнаеха при какви обстоятелства беше загинал младият тоба.
Известна представа за това, което мислеха индианците, може да даде следният разговор на двама млади тоба, които говореха за своя вожд и завиждаха на щастието му — отвличането на красивата пленница.
— Ако беше жив Нарагуана, никога нямаше да допусне това — каза по-възрастният от тях.
— Нарагуана умря. Кой сега ще противоречи на Агуара? Той е наш вожд и може да постъпи с пленницата, както поиска.
— Ти забравяш старейшините. Помниш ли какъв приятел беше предишният ни вожд с бащата на пленницата? Разправяха, че дори преди смъртта си Нарагуана е заповядал да пазим белия чужденец, докато той е в Чако. Добре го защитихме, няма какво да се каже — помогнахме на неговия убиец и караме дъщеря му в плен! Как ще погледнат на това хората! Мнозина старци от нашето племе обичаха Халбергер не по- малко от самия Нарагуана. Няма да им се хареса това, че нарушихме волята на покойния вожд. О! Мисля, че народът ще се възмути, когато ни посрещне.
— Нищо! Народът обича нашия млад вожд и няма да се противи на желанието му. Той иска да се ожени за белоликата девойка и да я направи наша царица. Тя е толкова красива, че желанието му е напълно разбираемо. Но дали няма да възне-годуват от ревност девойките тоба? Какво ще каже Нансена…
Разговорът им бе прекъснат от един от яздещите напред конници. Това беше вик, предупреждаващ за опасност и всички го разбраха. В миг индианците се изправиха на седлата си и се вгледаха в далечината. Всички от бандата яздеха прави върху гърбовете на конете; остана седнала само пленницата, а безжизненият труп на убития тоба както преди висеше все така през седлото.
Глава XXIV
ТАЙФУН
Индианците напуснаха брега на Пилкомайо на един от завоите на реката и тръгнаха през провлака на образувания от нейната извивка полуостров. Тази ниска част, която биваше заливана в дъждовно време и изгаряше от горещите слънчеви лъчи по време на суша, беше лишена от всякаква растителност и покрита с тънък пласт селитра.
Бяха изминали половината от тази безрадостна пустиня, когато един от най-опитните войни, който яздеше напред, даде сигнала за тревога. Този вик бе предизвикан от едно природно явление, което се наблюдава в Чако твърде често. Задаваше се буря. Впрочем, колкото и да се мъчеха тоба да видят причината за тревожния вик, не виждаха нито по земята, нито по небето никакви признаци за близка буря. Небето беше безоблачно. Покритата със селитра равнина все така блестеше на слънцето. Започваше да се свечерява и дългите сенки на конниците падаха върху земята.
— Какво има? — попита Агуара индианеца, който бе надал тревожния вик. — Някаква опасност ли ни заплашва?
— Гледай! — посочи запитаният хоризонта. — Виждаш ли?
— Нищо не виждам.
— Не забелязваш ли онази тъмна ивица?
— Виждам сякаш мъгла над реката.
— Това е облак и то буреносен. Той се вдига и скоро ще покрие цялото небе.
— Прилича на дим.
— Никъде наоколо няма нито трева, нито дървета, няма какво да гори и няма откъде да се вземе дим.
— Тогава какво е това? Знаеш ли?
— Това е прах.
— Прах ли? Ами ако е стадо диви коне или конници от племето гуайкуру?
— Нито едното, нито другото. Ще бъде нещо по-страшно!… Ако не ме лъжат очите, това е тайфун.
— А! — извика Агуара. — Мислиш, че това е тайфун?
— Сигурен съм.
Страшната дума тайфун обиколи редиците на конниците. Мнозина, които познаваха от опит колко опасно е това явление, произнасяха с ужас думата „тайфун“.
Междувременно облакът се издигна по-нависоко, нарасна на ширина и доби жълтеникав оттенък като „лондонската мъгла“. Малко по малко през непрозрачната маса започнаха да просветват огнени мълнии. Там, където зловещият облак не беше успял да покрие небето, все още грееше слънце и въздухът беше прозрачен както преди. Нямаше ни най-малък ветрец.
Това затишие обаче беше неестествено. Стана горещо и задушно. Десет минути след като се появи облакът на хоризонта, задуха силен леденостуден вятър, който насмалко не събаряше конниците от седлата. Гъст мрак обви всичко наоколо. Слънчевият диск потъмня.
Да бягат или да дирят убежище нямаше къде и кога, а да бъдат застигнати от бурята в тази равнина, беше страшно опасно. Викове на ужас се чуваха отвсякъде, но всички бяха заглушени от гласа на този, който пръв бе известил за наближаващата опасност.
— Слезте и се скрийте зад конете! Закрийте лицата си с наметалата, ако не искате да ослепеете!
