Гаучото Гаспар

Конете всяка минута можеха да пропаднат, тъй като гризачите бяха прокарали под земята цели галерии. При все това, след като обгърнаха с поглед равнината и не видяха края на хълмчетата на вискачите, коннициите решиха, че ще им трябва твърде много време, за да ги заобикалят и тръгнаха направо.

— Не ти върви — каза Гаспар. — Дявол да го вземе, цялата равнина е изровена! Няма какво да се прави — ще вървим направо!

— И аз мисля, че така ще е най-добре — отговори Сиприано.

— Само бъдете предпазливи, господа — предупреди гаучото.

— Гледайте къде стъпват конете и не се доближавайте до дупките. Но какво съм се разприказвал, най- добре ще е аз да вървя напред, а вие ме следвайте.

С тези думи той тръгна през равнината, като внимателно се промъкваше между хълмчетата. Младите хора вървяха след него.

Вискачите никак не се уплашиха от неочаквано появилите се хора. Те заставаха на задните си лапи и с любопитство поглеждаха конниците, като бягаха само когато те дойдеха съвсем наблизо. Късите им предни крачка им придаваха още по-голяма прилика с плъховете. Цял час яздиха приятелите по разритата равнина и най-сетне излязоха на равно място. За да наваксат изгубеното време, те пришпориха конете си и препуснаха по-нататък.

Глава XXIВАЛДЕС НАВЯХВА РАМОТО СИ

Когато Гаспар се ядосваше на неочакваното препятствие, каквото представляваха дупките на вискачите, той и не подозираше, че същите тези животни са му направили важна услуга, като са задържали по пътя най-злия му враг.

На сто мили на изток от разритата от зверчетата равнина, по пътя за Асунсион, имаше друга също такава равнина. И по същото време по тази равнина към брега на Парагуай препускаше конник. Конят му беше целият в пяна, а той все го пришпорваше и понякога го удряше и с дръжката на копието си. Не е трудно да се досети човек, че конникът, който се отнасяше така жестоко с коня си, беше не друг, а Руфино Валдес.

Той бързаше да зарадва по-скоро парагуайския деспот с приятната вест, а след това да вземе със себе си отряд войници, „куартелероси“, и да потегли назад за имението на Халбергер.

Щедра награда очакваше конника и още от лагера на индианците той безжалостно гонеше коня си. Не щадеше животното, както обичат и пазят своите коне гаучосите. На него му беше все едно дали животното щеше да падне на брега на Парагуай, стига да го закараше, където трябва.

Конят остана без сили и започна да се препъва.

— До брега са не повече от двайсет мили — шепнеше си конникът. — Само че дали ще изляза близо до Асунсион? Това е въпросът. Но все едно, на брега има много гранични постове и войниците ще ми покажат пътя към града.

Валдес почти не гледаше пътеката, по която яздеше. Той знаеше, че върви на изток. Слънцето залязваше. Дългата сянка на ездача и коня падаше право пред тях. Валдес сякаш яздеше по стъпките на друг конник-великан.

Но ето, че слънцето залезе и нощният мрак бързо се спусна от всички страни. Затова пък отпред на небето изплува луната. Никога на север луната не свети така силно, както в южните равнини на Чако. Близостта на целта и лунната нощ съблазниха Валдес — той реши да не остава да нощува и като пришпори измъчения, с разранени до кръв хълбоци кон, препусна по-нататък.

През това време пътеката, по която яздеше, свърши. Като погледна под краката на препъващия се кон, Валдес видя, че е навлязъл в една „вискачера“, т.е. покрита с дупки местност. Зает със своите дяволски планове, той не бе забелязал как бе попаднал на тази разровена почва. Наоколо с крясък се разлетяха уплашени кукумявки.

Валдес поиска да обърне и дръпна юздата, но конят изведнъж се препъна. Юздите се изплъзнаха от ръцете на ездача. Чу се сякаш трясък на сух клон. Беше изпращял счупилият се крак на коня. Падайки, конникът навяхна ключицата на болната си ръка и загуби съзнание.

Дълго лежа той на заляната от лунна светлина равнина, без да чува крясъците на нощните птици и без да вижда любопитно поглеждащите го прилични на плъхове животни…

След като дойде на себе си, Валдес полежа още цяло денонощие, после пълзешком, като ранен на бойно поле, се добра до Асунсион. Там той пристигна едва на третия ден и по този начин Гаспар и неговите спътници спечелиха време.

Глава XXIIДЪРВО БАРОМЕТЪР

Когато излязоха от „вискачерата“, Гаспар се зае внимателно да търси следите на неприятеля.

— Какво ново намери? — попита го Сиприано.

— Не намерих, а загубих, сеньорито.

— Какво?

— Следите на подкования кон. Следите на понито се виждат както и преди, а следите от коня на непознатия конник са изчезнали.

И тримата започнаха да ги търсят, като бавно се движеха напред-назад, но напразно.

— Сега е ясно защо видяхме пресни следи от копита в обратна посока на брега на реката — продължи Гаспар. Който и да е бил тайнственият конник, червенокож или бял, пренощувал с индианците в лагера, на сутринта той се е разделил с тях. Знаех си аз, че зад гърба на Агуара и индианците се крие някой. Това е той, разбира се.

Гаспар каза края на фразата за себе си. Той още не беше споделил със Сиприано и Лудвиг подобренията си относно Валдес и Франсия.

— Малко ме е грижа сега за изчезналия конник — забеляза Гаспар. — Трябва да бързаме след индианците.

С тези думи той пусна коня си в галоп. Младежите последваха примера му. Така яздиха те без почивка цял час, повечето по брега на Пилкомайо, а понякога — там, където брегът ставаше прекалено стръмен, — се отклоняваха встрани.

Като излязоха на едно такова скалисто възвишение на брега, Гаспар се спря. На известно разстояние от пътеката, по която яздеха, се виждаше дърво с перести листа. Това беше един от многобройните видове мимози, които растат в равнините на Южна Америка и особено често се срещат в Гран Чако. Дървото беше покрито с яркожълти цветове. То именно привлече вниманието на Гаспар.

Той приближи до мимозата, откъсна клонче цветове и с любопитство, като ботаник, го заразглежда. Това растение и неговите странни свойства му бяха добре известни.

— Е, какво, Гаспар? — извика му нетърпеливо Сиприано. — Какво разглеждаш цветчетата? Нали знаеш, че времето ни е е скъпо?

— Зная — загрижено възрази Гаспар. — Но ако дървото предсказва вярно, ние трябва временно да се откажем от преследването на индианците и да се погрижим за себе си.

— Какво значи това? — в един глас запитаха Лудвиг и Сиприано.

— Погледнете, господа, тези цветове.

— Аз не виждам нищо особено — отбеляза Сиприано.

— А аз виждам — каза Лудвиг, който беше получил от баща си известни познания по ботаника. Венчетата на цветовете почти са се затворили — явление необикновено за това време на деня. Сутринта минахме край няколко цинии — така се нарича това дърво — и не забелязах цветовете им да са затворени.

— Почакайте малко и наблюдавайте — посъветва ги Гаспар.

Цветовете на цинията продължаваха да се затварят пред очите им.

— Цинията никога не лъже — каза Гаспар. — Трябва да й се вярва. Тя ни предсказва страшна буря. Ако бурята ни застигне в равнината, ще ни отнесе вятърът или пороят. Трябва да се скрием. По-скоро, господа, след малко ще бъде късно!

Като скочиха на конете си, тримата препуснаха в, галоп с гаучото начело, оставяйки пътечката, по която