предпазливост огън. Сиприано сподели подозренията си и с Гаспар, на когото отдавна вече му минаваше същата мисъл. Той също беше забелязал, че младият вожд не е равнодушен към Франсиска. Всичките предположения на Сиприано му се струваха правдоподобни. Не вярваше само в измяната на Нарагуана. Затова го беше поразило неочакваното заминаване на стареца от заселището.
След вечерята, тримата легнаха да спят, без да стигнат до нещо определено. Увиха се в наметалата си и подложиха седлата под главите. Сиприано дълго не можа да заспи. Мъчеха го тревожни мисли. Но умората взе своето и най-после заспа и той. Не спеше само гаучото.
„Само един човек на света би могъл да иска смъртта на моя добър господар“ мислеше той. „И той е Ел Супремо. Представям си как ни е търсил, когато избягахме от Парагуай! Но това беше преди две години. За толкова време всеки друг би забравил своя пъклен замисъл, но не и Франсия. Той никога не прощава. Никак не бих се учудил, ако всичко това се окаже негово дело, а и следите от онези подкови. Четири пъти е минал някакъв бял и последния път наскоро — следите са съвсем пресни. Той е ходил нататък, отвъд индианското селище.“
Известно време Гаспар лежа, загледан в звездите, сякаш се мъчеше да прочете в тях скритата от хората тайна.
— Sangre de Cristo!19 — извика изведнъж той. — та това е същинската причина за убийството и отвличането!
— Какво ти е, Гаспар? — попита събуденият от неговия глас Сиприано.
— Нищо особено. Ухапа ме комар, но аз го убих.
На Гаспар му се струваше, че е намерил ключа за разрешаване на загадката, но като всички хитри и тактични хора, той искаше да запази предположението си в тайна. Сиприано пак заспа, а Гаспар се зае да проследи по-нататък нишката на мислите си.
„Франсия навярно отдавна е узнал къде се намираме. Чудно е как не е научил това по-рано. Неведнъж предупреждавах господаря, но той вярваше в приятелството на Нарагуана. Тоба тогава враждуваха с парагуайците; сега изглежда нещо се е променило в техните отношения — иначе защо индианците биха напуснали толдерията?… очевидно при тях е идвал някакъв бял, за това говорят следите от подковите. А този бял не е никой друг, освен пратеник на Ел Супремо. Лесно е да се досети човек кого е изпратил той. Разбира се, Руфино Валдес, и той е убил моя господар! Жалко, че тази мисъл не ми дойде по-рано на ума, поне вчера. Навярно той е минал по този път и то сам. Съжалявам, че не сме се срещнали! Щях да си уредя старите сметки със сеньор Руфино!… Но пътищата ни пак може да се пресекат; тогава един от нас ще остане на мястото си и мисля, че това няма да бъда аз!“
След тези размишления гаучото се зави по-добре в пончото и заспа. Той се събуди, едва когато започна да се зазорява над Чако и птиците зачуруликаха в гората.
Глава XIX
НАХОДКА
След като пиха както предишната вечер чай и хапнаха овнешко месо с хляб, приятелите продължиха пътя си по брега на Пилкомайо. Пред тях се нижеха следите от понито на Фран-сиска и двойните следи от подкования кон. Над двадесет мили от мястото, където в реката се влива притокът й, хищниците, изглежда, се бяха спрели да нощуват. Виждаха се разхвърляни по тревата остатъци от храна и два загаснали огъня. Индианците трябва да бяха престояли тук преди две нощи.
Конете трябваше да си отпочинат и конниците се разположиха край гората, където два дни преди това бяха спирали техните неприятели. Те искаха по-добре да огледат мястото от лагера на врага им, тъй като се надяваха да намерят някои полезни следи. Отначало не видяха нищо освен полуобгорели съчки и въглени от огъня, оглозгани кости от дивеч и черупки от щраусови яйца. Тревата беше смачкана от паслите привързани коне. Нощувалите тук хора са били индианци, в това нямаше съмнение, но към кое племе принадлежаха, оставаше загадка.
Лудвиг и Сиприано вече бяха скочили на конете и бързаха да продължат пътя си, а гаучото все още оглеждаше съседните храсти, като не губеше надежда, че ще открие някое ценно указание. Скоро той наистина намери в тревата нещо, голямо колкото топка за крокет. Това беше кръгъл камък, обвит в кравешка кожа. Гаспар веднага позна оръжието на юнжоамериканските гаучоси — „бола“.
— Какво е това, Гаспар? — запитаха го младежите.
— Бола.
— Индианците ли са я забравили?
— Да, и от това заключавам, че тези индианци са обитатели на Чако. Това е тяхното местно и твърде страшно оръжие. Другите индианци носят по две или три такива топки, свързани с въженца; жителите на Чако не ги привързват, а просто ги хвърлят като топка. Но тази топка не е детска играчка. Аз сам съм виждал колко точно хвърлят те болата, като улучват от трийсет ярда20 животно право в главата. Такива топки лесно се губят из тревата. Ето, тази топка без съмнение принадлежи на индианците от племето тоба.
— Защо мислиш така, Гаспар? — попита Сиприано.
— Затова, защото от всички индианци, които живеят в Чако, само тоба си служат с такива бола без въженца, тази топка е била в ръцете на някой изменник от племето тоба. Не зная кой е убил господаря ми, но вие сте прав, Сиприано — вашата братовчедка е отвлечена от Агуара.
— По-скоро, Лудвиг! — извика Сиприано. — Само си помисли — Франсиска в ръцете на този дивак! О, да побързаме да идем на помощ!
Сърцето на Лудвиг също се късаше от болка и гняв. Двамата юноши и Гаспар отново тръгнаха по пресните следи.
Глава XX
ПРЕПЯТСТВИЕ
Скоро обаче на пътя им се появи неочаквано препятствие, което застрашаваше да забави или съвсем да спре преследването на приятеля. Това препятствие беше „вискачера“ или обиталище на „вискачас“21. В равнините по бреговете на Ла Плата и Парана човек не може да измине и двайсет мили, без да се натъкне на това странно животно от рода на гризачите, което напомня заека на северните страни. Вискачака е малко по-голяма от заяка и по формата на главата си прилича на голям плъх. Дългата опашка придава на вискачата още по-голяма прилика с плъха. Трите пръста на задните лапи на това зверче са накарали учените да ми дадат видовото име „трипръстно“ (trichodactilus). Такива пръсти има и агути22, и така наречената гвинейска свиня.
Вискачата си копае също такива дупки, както и североамериканския мармот (Arctomys ludoviciava), наричан полско или степно куче. Колкото и да е странно, в дупките и на едните, и на другите се приютяват понякога птици от рода на кукумявките (Atheve cunicularia). Учените дълго не са знаели дали тази птица се радва на гостоприемството на четириногите или се намъква в техните дупки като враг. Последното предположение е по-вярно, тъй като в стомасите на убити птици се намират остатъци от вискачи, които явно им служат за храна.
В дупките на вискачите и на степните кучета се крият и змии, най-често гърмящи. Кукумявките изяждат и тях.
Вискачата има обичай да събира всичко, което попадне — камъни, корени, късове суха глина, кости — и да го мъкне към дупката си, пред която по този начин се образува цял куп от всякакви неща. Дарвин разказва, че един пътешественик, който изгубил часовника си в степта, го намерил пред дупката на една вискача.
Агутите предпочитат безплодните равнини на Патагония, а вискачите изравят дупките си предимно в мазната, глинеста, богата с растителност почва на пампасите. Хранят се с корени от магарешки трън и диви треви, вискачи няма оттатък Уругуай, макар там почвените условия да са напълно подходящи за тях. Би могло да се помисли, че преградата за движението на животните на изток е била реката, но всъщност не е така. Парана е много по-широка от река Уругуай, а вискачите въпреки това са я преплували и са се заселили на западния бряг.
Нашите приятели малко мислеха за тези интересни животни — беше им само досадно, че срещнаха по пътя си тяхна колония. Да яздят по изритата от зверчетата равнина означаваше да напредват едва-едва.
