— Та да не би щраусът да е рядко животно! Той ги вижда всеки ден.
— Да, но не всеки ден може да хване такава птица. Аз вчера чух как чичо казваше на Гаспар, че му трябва мъжки щраус. По пътя за индианското село или пък на връщане той е срещнал щрауса и го е подгонил, като е накарал франсиска да чака. Вие не знаете какво значи лов на щрауси. Хитрата птица ту страхливо ситни, сякаш слага шията си под ласото, ту хуква стремително да тича, увличайки след себе си и ловеца. Така могат да изминат няколко километра. А трябва да се върне и при Франсиска. Времето лети незабелязано. Ето ви причината за закъснението. Не бива да се отчайвате.
Но и това не успокои нещастната жена. Душата й страдаше и никакви убеждавания не й действаха.
— Всичко това не е така, не е така! — извика тя. — Ако той се е увлякъл в преследване на щраус, Гаспар вече щеше да ги намери и всички отдавна щяха да са си в къщи. Чувствам, че те няма да се върнат!
— Не говори така, мамо! — казваше Лудвиг, като я целуваше по измокрената й от сълзи страна. — Предположението на Сиприано е твърде правдоподобно, но ако той се лъже, аз знам и друга възможна причина за закъснението на татко. Аз мисля, че са ги задържали в индианското селце. Старият Нарагуана обича да пие. Навярно той е дал угощение и за нищо не иска да пусне татко. Жадни за „гуарапо“16, индианците са се изпонапили и не пускат гостите.
— Но защо тогава не се върна Гаспар? Вие сами чухте какво му поръчах.
— Гаспар сигурно се сърди, но също няма как да си тръгне. Колкото и да не им е приятно, те — и баща ми, и сестра ми — трябва да изпълнят глупавото хрумване на стария вожд. Ще пренощуват в селото и ще си дойдат утре сутринта за закуска. Не плачи, мамо!
За съжаление, предсказанията на Лудвиг не се оправдаха. Съмна се, Степта оживя. Започнаха да претичват разни зверове. Над равнината като зловещо предзнаменование прелетя ято черни ястреби. Халбергер и дъщеря му не се върнаха.
Вече беше пладне. Далече в степта, както и преди, не се виждаше никакво човешко същество. Малко по-късно, когато предметите започнаха да хвърлят дълги сенки върху земята, през степта премина конник. Но той препускаше не към къщата, а се отдалечаваше от нея. Това беше Сиприано. Той не беше издържал, беше оставил леля си и братовчед си и беше тръгнал сам да търси чичо си и горещо обичаната братовчедка.
Глава XV
УМОРИТЕЛНО ПЪТЕШЕСТВИЕ
Два часа преди залез пред гаучото и неговия спътник се показа в далечината къщата на Халбергер. Отдалече тя изглеждаше не по-голяма от гълъбово гнездо. Жълтите и бамбукови стени тънеха в зеленина. Конниците се движеха бавно. — Всеки гаучо би взел изминатото от тях разстояние за някакви си два часа, а те яздеха вече цели осем. При това от предпазливост често трябваше да се спират, да заобикалят, за да не се виждат, а да бъдат под прикритието на палмовата горичка.
Странно беше също, че спътникът на гаучото оставаше все така мълчалив и неподвижен. През целия път той не продума нито дума, не промени положението си, не пришпори коня, а юздите висяха, преметнати през седлото. Само шапката му се бе нахлупила още повече и почти бе закрила лицето му.
Гаспар съвсем не бързаше. И сега, когато стигна върха на хълма, той спря коня си, а другият се спря сам. В далечината се виждаше „естансията“17 на Халбергер, а гаучото все се бавеше. Страх го беше да се върне.
— Под този покрив — мислеше той — в неспокойство и страх бият три сърца. Господи! Дано само едно от тях не се пръсне от мъка! Какво ще каже нещастната сеньора, когато го види? Тя няма да преживее тази скръб. А горкият Сиприано? Как ще скърби той за своята братовчедка! Цялото семейство ще бъде в отчаяние.
Той погледна към небето и продължи:
— След два часа слънцето ще залезе. Ще почакам, докато се стъмни. Не ми се ще да го закарам вкъщи по светло. Трябва да помисля как по-добре да ги подготвя. Какъв плач ще настане! По-добре да не виждам тези сълзи, да не чувам тези стонове!
С тия думи гаучото слезе от коня и го привърза заедно с другия за едно дърво. Неговият спътник, както и по-рано, остана на седлото си, а самият той легна на земята, за да помисли по-добре.
Почти незабавно чу далечен шум, който го накара да скочи и да наостри уши. Беше тропот от копита. Наистина, скоро се показа и ездачът.
— Но това е Сиприано! — възкликна гаучото. — Не е дочакал завръщането ми и е излязъл да ме посрещне.
Гаспар скочи на коня си и препусна към Сиприано, за да го подготви за ужасното зрелище, което го очакваше под дървото, където беше привързан коня с конника.
— Какво, Гаспар? — развълнуван извика Сиприано, като го видя. — Не ги ли откри? Боже! Виждам, че не си ги намерил!
— Успокойте се, намерих ги — отговори гаучото. — Ето единия.
— Само единия ли? Кой?
— Чичо ви, но за жалост…
— Мъртъв ли е? Досещам се по начина, по който го казваш. А къде е братовчедка ми? Жива ли е тя? Казвай, Гаспар, казвай по-бързо!
— Бъдете мъж, сеньорито18! Сигурно с нея не се е случило нищо страшно. Аз не я намерих, но съм уверен, че е жива. Колкото до чичо ви, пригответе се за най-ужасното. Съберете всичките си сили и ме последвайте.
Гаспар се върна назад към дървото, Сиприано мълчаливо тръгна след него. Когато видя убития Халбергер, юношата избухна в страшни викове на отчаяние и ярост.
Глава XVI
УБИТ
Слънцето пак залезе над пампасите, а сеньората все още не виждаше тези, които така трескаво очакваше. Не бяха се върнали още и онези, които бяха отишли да ги търсят.
Разстилащата се пред госпожа Халбергер савана й се струваше като страшно чудовище, което поглъща всички, осмелили се да тръгнат из нея. Когато здрачът се сгъсти и стана по-тъмно, на нея и се стори, че нечия невидима ръка спусна над равнината саван, който обви нейните вероятно безвъзвратно загинали близки.
Майката и синът стояха на верандата, докато се стъмни съвсем. Ведно с нощните сенки в душата се промъкваше отчаяние. Само Лудвиг беше с нея. Може би нямаше да се върне и Сиприано. Щом опитният Гаспар, който познаваше степта като петте си пръста, не намери мъжа й и дъщеря й, къде ще може да ги намери Сиприано! Навярно са ги хванали в плен неприятели и, може би, са ги убили. Същата участ навярно е постигнала и Сиприано, който замина по техните следи.
Колкото и ужасно да беше предчувствието, действителността беше още по-ужасна. И сякаш нарочно, само миг преди фаталната среща с връщащите се, като последен слънчев лъч пред буря, надеждата за миг озари бедната жена. Лежащото на верандата куче изведнъж с лай се втурна към потъналата в мрак степ.
Майката и синът изтичаха към перилата. Те се мъчеха да пронижат с поглед тъмата и жадно ловяха всеки звук. Като че ли целият им живот зависеше само от един звук.
Тропотът на приближаващите се коне им се стори по-хубав от всякаква музика. А ето, че се показаха и силуети на конници.
Вик на облекчение се изтръгна от гърдите на изстрадалата жена. В миг изтича тя от верандата на двора. Изтича след нея и Лудвиг. Ето конниците бяха вече близо. Но бяха само трима. Това озадачи посрещачите.
— Навярно са баща ти, Франсиска и Гаспар. Сиприано вероятно е разминал с тях — каза госпожа Халбергер. — И той ще се върне, разбира се.
— Не, майко — прекъсна я Лудвиг. — Сиприано си идва. Виждам белия му кон.
— Е, тогава сигурно Гаспар е останал назад и идва след тях.
