бащата, че не съм сигурен дали съм го убил. В такъв случай той би могъл да изпълзи или слугите, изпратени за него, да го намерят. Това няма да ме забави повече от десет минути. Ако трябва, ще го довърша.
И той прегледа острието на копието си. Като пришпори коня, злодеят навлезе в смрадликовата горичка. Така тигърът, който са подплашили, се връща към изоставената плячка.
Ето той вече язди по сенчестата пътека на тапирите, ето и полянката, където беше извършено убийството. Но какво е това? Той не вярва на очите си: не се вижда нито труп, нито жив човек.
Глава XIII
ВАЛДЕС СЕ ОТКАЗВА ДА ПРЕСЛЕДВА ВРАГА
Валдес изпусна вик на учудване и досада, а върху мъртвешки пребледнялото му лице, на петна от проникващата през листата светлина, премина ужас.
— Хиляди дяволи! Какво ли значи това? — прошепна той, оглеждайки поляната. — Нима си е отишъл? Съвсем сигурно. Изчезнал е и конят му. Спомних си! Какви глупаци сме — ние оставихме коня! Много бързахме! А той се е покатерил някак на него и сега си е вече у дома.
Валдес тъкмо се канеше да слезе от коня, за да огледа по-добре местността, когато изведнъж дочу звук, който го накара бързо да скочи на седлото. Това беше тропот от копита.
— Сигурно е той — прошепна парагуаецът. Опитното ухо на Валдес ясно долавяше не само тропота на копитата, но и това, че той постепенно отслабваше и се отдалечаваше.
— Той е! Конят върви тихо. Ясно защо… Спря!… Какво да правя?
Валдес не мисли дълго. При слабата светлина на едва пукащата се зора, той видя в гората другата пътечка, направена от тапирите, и по нея съвсем пресни следи от копита.
Трескаво стиснал в ръка копието си, ездачът препусна по тази пътека. Сега вече той не се озърташе боязливо, той летеше напред, уверен, че скоро ще настигне смъртно ранения Халбергер.
И какво беше учудването на Валдес, когато, излязъл на върха на хълма, вместо един той видя двама конници. Единият, разбира се, беше тежко ранен, но другият беше здрав. И кой беше този друг, пълен със сила конник? Човекът, от когото Руфино Валдес се боеше и когото мразеше от дън душа. Гаучото Гаспар, неговият отдавнашен съперник, отнел от ръцете му парагуайската красавица, в която той бе някога влюбен.
Но страхът надви чувството на омраза. Те бяха двама, а той — сам и при това с превързана ръка. Наистина Халбергер едва се държеше на седлото, но затова пък Гаспар беше силен и здрав. О, той вече познаваше силата му. Веднъж те се бяха борили на живот и смърт — той беше в ръцете на гаучото, но бе пуснат от него, бе му подарен живота. За нищо на света Руфино Валдес не би се решил да влезе отново в двубой с Гаспар. Парагуаецът бързо се обърна и конят му хукна, сякаш беше настъпил гърмяща змия. Като успокои животното, той се притаи в храстите и загледа след отминаващите. Едва след като те се скриха зад хълмовете, Валдес въздъхна свободно. Старата омраза и ревност се пробудиха у него. Злоба го задушаваше при мисълта, че Гаспар отново застава на пътя му, попречвайки му да доведе до край започнатата работа. Поток проклятия се изтръгнаха от устата на Руфино.
— Вървете си вкъщи, господа! Бъдете щастливи! — извика той. — Но няма да бъде много весело в гнездото ви, когато видите, че липсва пиленцето. Няма скоро да го забравите. В това време аз ще отида в Асунсион и ще се върна с една дузина верни куартелери. За всичко е виновен този глупак, синът на Нарагуана. Ако не беше неговата страхливост, сега щях да пътувам за Парагуай с двама пленници. Но нищо. Няма да е за дълго. След три дена ще бъда в Асунсион, а след още три — ще се върна тук с малък отряд. Така че след една седмица Гаспар Мендес няма да е между живите. Но трябва да се бърза. Ами ако Халбергер ме е познал? Не вярвам. Беше още съвсем тъмно. А и какво, ако ме е видял? Тогава, то се знае, те ще разберат, че ще се върна и то не сам. В такъв случай навярно ще се опитат да избягат. Къде? Докато Франсиска е в плен у младия тоба, не могат да разчитат на неговото покровителство. Аз си осигурих подкрепа сред тоба. Младежите подкупих със стъклени мъниста, а старците — със злато. А докато тоба са на моя страна, бегълците няма да намерят убежище в Гран Чако. Сега си вървете. Ще се видим след седмица при по-изгодни за мене условия.
Още дълго се развяваха в далечината щраусовите пера върху шапката на Гаспар. Най-после и те изчезнаха от погледа.
Когато мина опасността да се срещне с Гаспар, Валдес започна да мисли по-спокойно. Преди всичко го порази фактът, че конниците се движат толкова полека, почти ходом. Никой в саваната не язди ходом, а за гаучосите няма какво да се говори — те винаги яздят галоп.
— Няма нищо чудно в това, че пълзят като охлюви — реши той изведнъж. — Много по-чудно е, че Халбергер изобщо още може да язди. Аз забих копието в ребрата му. Може то да се е плъзнало, да е срещнало твърд предмет, тока или копче. Ама че съм загубен и аз — оставих го, без да проверя дали е убит. Но сега няма защо да съжалявам за това. За в бъдеще ще бъда по-внимателен.
След известно време започна да го занимава друг въпрос: защо те бяха тръгнали по този път? Макар той точно да не знаеше къде е къщата на Халбергер, Агуара му беше казал, че най-близкият път за там е по брега на реката.
— А, сещам се — продължи той, — сеньор Халбергер иска да заобиколи селото на тоба, които го нападнаха, за да не попадне повторно в ръцете им. Мисля, че го е учудила измяната на приятелите му. Той не знае, че Нарагуана е мъртъв. Толкова по-добре за мене! Докато те заобиколят, аз ще препусна по правия път по брега. Ние скоро ще се видим. А сега, стига бавене! Има да се радва диктаторът на вестта, която ще му занеса!
С тези думи Валдес обърна коня и потегли обратно-отначало бавно по пътечката, а после, когато излезе на открито, с всички сили, така че щраусовите пера на голямата му черна шапка се замятаха на вятъра.
Глава XIV
ЗАЩО НЕ СЕ ВРЪЩАТ?
Тревожна нощ преживяха обитателите на къщата на Халбергер. Дори червенокожите слуги, виждайки господарката си така отчаяна, не легнаха да спят.
Колкото повече време минаваше, толкова повече се засилваше предчувствието за нещо лошо. Ако на нещастната жена й кажеха, че мъжът й и дъщеря й са убити, това никак не би я учудило и не би я накарало да страда по-силно, отколкото страдаше сега.
Синът напразно се мъчеше да я успокои, като измисляше най-различни причини, които биха могли да задържат баща му и сестра му — това не успяваше да пропъди черните й мисли. Също тъй безуспешни бяха и старанията на Сиприано — самият той се измъчваше не по-малко от нея, загрижен за участта на братовчедка си, която обичаше.
Младостта винаги е изпълнена с надежди и юношите утешаваха, както можеха, нещастната жена.
— Не се отчайвай, мамо! — казваше Лудвиг, като се мъчеше да изглежда весел. — Те ще се върнат до сутринта, а може би и по-рано. Татко често закъснява, а понякога дори и нощува в степта.
— Само когато Гаспар е с него, никога когато е сам или с Франсиска! — отговори майката.
— Гаспар навярно ги е намерил и сега е с тях. Как мислиш ти, Сиприано?
— Разбира се — машинално каза Сиприано, макар сам да не вярваше това, което говореше. — Гаспар е чудесен следотърсач и никак няма да му е трудно да различи следите от коня на чичо и да намери и него, и братовчедката.
— Ах, къде ли ще го отведат тези следи! Страх ме е!…-въздишаше госпожа Халбергер.
— Не се бой, лельо! — извика племенникът. — Струва ми се, че се сещам какво би могло да ги задържи.
— Какво? — в един глас запитаха Лудвиг и майка му, в очите на която блесна искрица надежда.
— Вие знаете как се увлича чичо, когато види интересно животно или птица? Тогава той е способен да забрави всичко и всички. Може би той е убил в саваната някой рядък звяр и е останал да го пази, ако е твърде голям, за да го донесе веднага вкъщи.
— Не, не — отговори сеньората и лъчът на надежда угасна в очите й. — Това не е възможно.
— Много е даже възможно — настояваше младежът. — Не съм казал още всичко.
Очите на Лудвиг и на майката отново се отправиха към него с въпрос и надежда.
— Мисля, че е уловил щраус.
