— Проклет щраус! — сърдито изруга Гаспар, сърдейки се на себе си и на съблазнилата го птица. — Заради него сега закъснявам. Какво да правя? Дори пътя към къщи няма да намеря. А и няма защо да се връщам, без да съм разузнал нищо. Сега ще трябва да яздя надлъж и нашир по равнината, докато попадна на пътя, по който вървях!
Като погледна залязващото слънце, гаучото все пак намери възможност да определи посоката, тъй като знаеше, че индианското село беше разположено на запад. В тази посока той скоро стигна до дървото „омбу“. Под сенчестите дървета от този вид, които индианците смятат свещени, местните жители често строят жилищата си. Под това дърво нямаше колиби, но гаучото добре знаеше това, защото неведнъж бе почивал под сянката му след лов. То беше на половината разстояние от дома на Халбергер до индианското село. Зарадван, че излезе на правия път. Гаспар пришпори коня си, за да навакса изгубеното време. Не спираше да се оглежда, очаквайки всяка минута да види насреща си господаря и неговата дъщеря. Но той дойде до самото село, без да ги срещне и не по-малко от тях се учуди, като не намери жива душа.
Видът на напуснатото село го порази. Но Гаспар не беше свикнал дълго да умува. Той обиколи цялото село, като се спираше пред всяка къща и високо викаше господаря си. Никакъв отговор. Само някъде зави вълк, отбил се в напуснатото от хората селище и не по-малко от Гаспар учуден от безлюдието му. Гаучото още преди беше забелязал по пътя следите от копитата на коня на господаря си и на понито на неговата дъщеря. Той тръгна по тях и, като измина в галоп десет мили, се озова на брега на притока. Тук той видя множество други объркани следи.
Като се вгледа внимателно обаче, Гаспар разбра, че цялата кавалкада беше преминала реката. Той последва примера и и намери продължението на следите на отсрещния бряг. Конниците очевидно се бяха отправили нагоре по течението на Пилкомайо. Сред многобройните следи от копита гаучото откри следи от подкован кон, но веднага разбра, че това не беше конят на неговия господар. Подковата му беше по-голяма и по-широка. Следите от понито, стъпкани от другите коне, бяха изчезнали напълно.
Гаучото пак премина реката и започна да търси следите на господарските коне. Те го заведоха към смрадликовата горичка, където се бяха крили Халбергер и дъщеря му. След като измина около триста ярда по пътеката на тапирите, той излезе на една полянка. Тук под лъчите на залязващото слънце пред очите му се откри картина, от която кръвта замръзна в жилите му, а след това закипя като лава. Вик на учудване и негодуване се изтръгна от устата му. Пред него, навел глава почти до земята, стоеше оседлан кон, а на земята неподвижно лежеше човек, навярно мъртъв. Гаспар веднага позна своя господар.
Глава XI
БЕЗМЪЛВНИЯТ СПЪТНИК
На другия ден лъчите на яркото като при изгрев слънце проникваха през клоните на палмите, пръснати на групи по бреговете на Пилкомайо. Двама конника излязоха от смрадликовата горичка, в която предния ден се бе крил от Валдес и неговите съюзници Лудвиг Халбергер.
Те яздеха по обраслия с дървета хълм, при което първият конник водеше за юздата коня на другия. Когато достигнаха върха, пред тях се разкри едно плато. Тук-там се виждаха групи палми, а в местата, където имаше вода — групи върби. Повдигайки се на стремената, единият от конниците от време на време внимателно се взираше в далечината, сякаш се страхуваше да не срещне неприятел.
Слънцето беше вече високо. Ако се вгледаме внимателно в обгорялото, този път загрижено лице на конника, бихме познали гаучото Гаспар.
Спътника му бихме познали по-трудно. Широкопола, нахлупена над челото шапка скриваше лицето му. Главата му беше странно клюмнала, така че брадата му почти опираше до гърдите. Увит в наметало от шията до коленете, той седеше неподвижно на седлото, не проронваше нито дума, дори не управляваше коня. Животното вървеше, подчинявайки се на предния конник, който го водеше.
Можеше да се помисли, че гаучото се връща от поход и води след себе си пленник. Спътникът му сякаш беше привързан за седлото или така покорен на съдбата си, че дори и не мислеше за бягство. Всъщност Гаспар беше много миролюбив човек и никога не бе вземал в плен когото и да било.
Не обръщаше внимание на другаря си и гаучото. Той изцяло бе погълнат от наблюдението и впиваше поглед в далечината, като от време на време си мърмореше нещо сам.
— Не бива да се върви по брега. Които и да са дяволите, извършили толкова зло, те може би са още наблизо, и ако ги срещна, с мен ще стане същото както с него. По-добре да заобиколя, но да не се връщам по брега. Ако тоба имат пръст в това злодеяние, — а аз мисля, че са участвали — те навярно не са далече. Някои от тях може би вече са се върнали в селото си. Няма да е лесно да мина незабелязан по равнината. Впрочем, засега там не се вижда жива душа.
Той отново огледа зеленеещата се савана. Наблизо спокойно пасеше стадо елени и се разхождаха щрауси. Животните не биха се държали така, ако в равнината имаше индианци. Това донякъде успокои Гаспар.
— Ще се опитам все пак да мина през равнината. Няма друг изход. Трябва да стигна вкъщи и то по- скоро. Горката сеньора! Какво ли мисли сега? И какво ще стане с нея, като се върнем? Не зная как ще й кажа всичко. Тя, разбира се, ще припадне. Малко ли е да загубиш близък, а тя — наведнъж двама! Но защо се бавя? Не бива да се губи време. По пътя ще обмисля как да подготвя сеньората, че да не бъде ударът тъй силен. Горкичката!
Като огледа още веднъж изпитателно степта, гаучото пришпори коня, ободри го приятелски и препусна. Другият кон го последва. Неговият ездач яздеше мълчаливо и неподвижно на предишното разстояние.
Глава XII
НА ВРЪЩАНЕ
В това време, докато гаучото яздеше със своя несловоохотлив спътник в края на гората, на отсрещния бряг на реката се приближаваше друг конник, който, ако се съди по дрехите и амуницията на коня, не беше индианец. Това беше Руфино Валдес. Изпълнил възложената му задача, той бързаше на доклад при Франсия.
Валдес бе пренощувал в лагера на тоба и бе тръгнал в зори. Агуара настояваше двамата заедно да се върнат в града, но хитрият парагуаец отказваше под разни предлози. На вождът никак не му се искаше да го пусне, но не можеше и да го задържи: парагуаецът не беше пленник. Обещанието да се върне с богати дарове подействува на индианеца по-силно от другите доводи и той най-сетне остави Валдес да отпътува.
Всъщност на Агуара му беше неприятно да се върне в града с пленницата си без парагуаеца. Той се опасяваше, че тоба няма да одобрят кървавата разправа с бащата на пленницата и му се искаше да хвърли цялата вина на Валдес, който в действителност беше главният виновник за разигралата се драма. Щеше да е по-добре, ако парагуаецът лично присъстваше при срещата на вожда с народа и сам вземеше Върху си вината. Валдес беше говорил за някакви свои лични сметки с ловеца естественик — и тоба, както и други индиански племена, познават обичая на отмъщението.
Но именно по тази причина парагуаецът не искаше да се върне с вожда при неговото племе. Той добре разбираше каква опасност го застрашава от страна на народа, за гостоприемството на който бе заплатил с такова оскърбление. Той знаеше, че старците на покойния Нарагуана ще бъдат възмутени като узнаят ужасната съдба, постигнала безобидния чужденец, тъй дълго живял под покровителството на стария вожд. Руфино Валдес и не мислеше да изпълни обещанието да се върне в лагера на тоба. Той яздеше през реката, радостен, че така добре беше успял да нареди работата, и кроеше планове за ново злодеяние, за което обаче трябваше да отиде малко нагоре по течението на Пилкомайо.
Валдес яздеше не без страх, спираше се на всеки завой на пътя и се озърташе встрани. Докато минаваше реката, той внимателно разгледа отсрещния бряг, но не видя никого. Още не беше съмнало достатъчно и в тъмнината той не можа да види следите от коня на Гаспар.
— Още е много рано — усмихна се той самодоволно. — Те още не са започнали да търсят изчезналите и няма да ги намерят по-рано от довечера.
В това време конят му доплува до отстрещния бряг точно срещу смрадликовата горичка, където в навечерието бе извършено убийството. Очите му злобно заблестяха.
— Не би било зле да видя как стои работата — измърмори той. — Ние много бързо си тръгнахме и лесно може да се е случило той да е още жив. Девойката така крещеше и беше толкова трудно да я откъсна от
