това е истина, що се отнасядо старците, но и в този случай не винаги е така. Младостта се отличава със своята веселост. Младите индианци лудуват като европейските улични момчета и прекарват дните си в игри. От европейците те са заели играта поло. Надбягванията с коне и стрелбата с лък са техните любими развлечения.
Виждайки, че вождът им е зает с някакви преговори с белия и не им обръща внимание, придружаващите Агуара младежи се отдадоха на любимите си игри.
Когато достигнаха брега, хитрият като лисица парагуаец, който умееше да проследява плячката си, забеляза по земята пресни следи от копита на подковани коне. Едните от тях-следи от пони — бяха значително по-малко от другите. Неговият спътник, младият индианец, също ги видя и веднага разбра произхода им. Той по-добре от когото и да било познаваше следите от понито на Франсиска. Колко пъти, като ги видеше, беше летял да догони ездачката, с надеждата да размени с нея поне няколко думи. Сега, при вида на познатите следи, от гърдите му се изтръгна радостен вик. Той се озърна, като мислеше, че ще види някъде наблизо младата девойка на красивото си пони, но нея я нямаше.
В същото време Халбергер и дъщеря му се бяха притаили в гъстака и незабелязани от никого наблюдаваха ездачите, вслушвайки се в разговора им. Високо говореха само белият и вождът. Те се съвещаваха относно намерената по земята следа. Слезлият от коня Валдес внимателно разглеждаше отпечатъците, след това бързо скочи на седлото, като че ли се готвеше за гонитба.
— Те са били само двама — каза той. — Това е ясно. Вие мислите, че са бащата и дъщерята ли? Колко жалко, че не ги сварихме, за да се „поздравим“ с тях! Това щеше да опрости работата. Вие щяхте да уловите пиленцето в клетката, без майката да връхлети върху вас, а аз бързо щях да изпълня дадената ми поръчка. Всъщност те още не са успели да отидат далече. Вие казвате, че до жилището на чужденеца има двайсет мили, така ли? Ако те не са бързали да се приберат, — а може и Франсиска да е бързала, тъй като с нея не е бил милият й Сиприано, — ние бихме могли да ги настигнем. Как мислите, да опитаме ли?
Сметката на стария изкусител се оказа вярна. Безразличният дотогава Агуара се оживи при намека за „милия Сиприано“ и стремително скочи на коня си, готов за гонитба.
Те тръгнаха по брега, без да откъсват очи от следите. Следите изчезваха при брода.
— Аха! Те наистина са излезли тук от горичката и са поели нагоре по реката! — досети се Валдес.
— Не — отговори Агуара, — най-близкият път към дома им е долу по реката, покрай нашето село.
— Шшш!… — прекъсна го парагуаецът и, като се наведе към него, прошепна: — Като че ли някъде дрънна юзда. Дали не са се скрили в храстите? Почакайте тук, а аз ще ида да претърся тази гора.
— Както искате! — съгласи се младият вожд.
— Дайте ми двама-трима души за водачи. Аз не се боя от този хилав чужденец със зелени очила, но все пак известно подкрепление не пречи.
— Вземете, колкото искате.
— Достатъчни ще са и двама. Тези, например.
Той посочи двама индианци, малко по-възрастни от другите. Те имаха зъл вид. По време на краткия си престой сред племето тоба Валдес се запозна с мнозина от тях. Не напразно сега той посочи двамата индианци от свитата на Агуара. Вече бе успял да ги подкупи.
По знак на вожда, те последваха Валдес.
Когато стигна до пътеката на тапирите, парагуаецът за голяма своя радост забеляза, че следите на коня и понито завиват в тази посока. Като ръзгърна шумата с дългото си копие, той и двамата му спътника навлязоха под гъстия свод от зеленина. Изведнъж Агуара чу в гората конско цвилене. След това се чу тропот и зашумоляха клони. Валдес и индианците се бяха втурнали в гонитба. След това се чуха гневни мъжки гласове и острият вик на момичето. Гръмна изстрел, след това втори, трети. Женският глас зарида. После това сякаш някой принуди жената да млъкне и настана тишина.
Сърцето в гърдите на Агуара заби. Той добре знаеше кого преследваше Валдес. Нима парагуаецът бе убил и бащата, и дъщерята? Или този Халбергер бе оставил на място Валдес и двамата тоба? Но тогава защо би плакала девойката? Защо след това тя така бързо замлъкна?
Междувременно пак се чу конски тропот и от гората излязоха четирима души: Валдес, изпратените от Агуара тоба, а четвъртият — жена с увита с кърпа глава, за да не вика. Острието на копието на Валдес беше кърваво, едната му ръка, също окървавена, висеше като счупена. Единият от индианците едва се държеше на коня — имаше огнестрелна рана на гърдите. Вторият индианец водеше за юздата понито на жената. Тази жена беше Франсиска. Агуара още преди това я бе познал по гласа.
— Какво направихте с баща й? — запита той полугласно Валдес.
— Това е вече моя работа — злобно се усмихна запитаният. — Той добре ми нареди — показа той ръката си, — но и аз не го пощадих — при тези думи Валдес погледна острието на копието си. — А сега, сеньор Агуара, решавайте къде ще заведете нея — той кимна към завитата фигура, която яздеше върху понито, — при майка й ли или, по-добре казано, при хубавеца братовчед ли, или, както подобава на бъдещата царица на тоба, със себе си?
Намекът за братовчеда пак подействува на Агуара и той нито за минута не се поколеба при избора на пътя. Той и свитата му преминаха обратно реката и заедно с пленницата си Франсиска Халбергер потеглиха към стана си.
Глава X
ГАУЧОТО ГАСПАР
По вълнистата равнина от дома на Халбергер към селото на тоба препускаше ездач. Той беше на средна възраст, с добро телосложение и ръст по-висок от среден, гъвкави като пантера движения, с решителен, честен, открит израз на лицето. В черните му очи блестеше ум и смелост. Ярко вълнено раирано наметало загръщаше цялата му фигура. Това беше „пончото“ — своеобразната дреха на жителите от бреговете на Ла Ялата и Парана. Изпод него се виждаха стигащите до коленете бели памучни панталони. Беше обут във високи, собствена изработка обуща от кожа, одрана от конски крак, копитото на който попадаше под петата. Кожата, изхлузена от животното като сватбена ръкавица и украсена с бродерия, се беше превърнала в красива и удобна обувка. Прикрепените шпори й придаваха вид на средновековен рицарски ботуш. На главата си ездачът носеше широкопола шапка с щраусово перо. От нея върху тила се спускаше защищаващ от горещите лъчи на южноамериканското слънце яркочервен шарф. Не по-малко живописна беше конската амуниция. Седлото имаше няколко покривала, от които най-горното беше обшито. Оплетената от конски косми юзда беше украсена със сребърни халки и пискюли. Същите украшения имаше и по гърдите и шията на коня. Такъв беше костюмът на героя на нашата повест, гаучото Гаспар.
Както споменахме, Гаспар беше верният слуга и домоуправител на Лудвиг Халбергер. Само че вместо черния фрак, белия нагръдник, белите чорапи и меките пантофи на европейските домоуправители, гаучото, по произход аржентинец, носеше живописния костюм на испански ездач или бандит. Той майсторски владееше ласото, умееше да улови дива крава или жребец, с една дума, беше слуга за всичко.
Читателят навярно се е досетил защо Гаспар бе излязъл след пладне от къщи. Халбергер и дъщеря му бяха отишли сутринта в индианското селце. Обезпокоена от дългото им отсъствие, госпожа Халбергер бе изпратила Гаспар след тях.
Когато Гаспар замина, тя се поуспокои малко, не беше такъв човек той, да се върне без да постигне това, което трябва, и без да изпълни поръчката. Този ден обаче гаучото се поотклони от прави път… към индианското село. Щом излезе в саваната, пред него се показаха два щрауса — мъжки и женски. Спомнил си, че господарят му още снощи му беше поръчал да убие един мъжки щраус за научна цел, Гаспар се полъга по красивите пера на бягащите пред него птици и препусна след тях. Когато ги наближи, той откачи от седлото ласото, завъртя го над главата си и го хвърли. Мъжкият падна на тревата със заплетени крака. Тогава гаучото слезе от коня и уби птицата.
— Нищо и никакъв дивеч — продума той, като преметна убитата птица през седлото. — А сигурно тежи колкото четвърт вол. По-добре да не бях срещал щрауса. Какво ли би казала сеньората, ако знаеше как се бавя. Но тя няма да узнае.
С тези думи гаучото здраво привърза с въжета лова си към седлото, качи се пак на коня и се озърна, за да определи посоката. При преследването на птицата, той се беше отклонил от пътя, а в саваната човек лесно може да се заблуди. Разпръснатите тук-там палмови горички си приличат една на друга. Никъде няма нито възвишение, нито висок хълм. Навсякъде се простира само еднообразна, леко вълниста равнина.
