която се е мъчила да избяга в тъмнината, тя така силно се е блъснала в едно дърво, че е смазала хищника.
По гърба и шията на Жанет се виждаха следи от ноктите и зъбите на звяра. Ако тя не бе се ударила в дървото, той навярно Щеше да изсмуче всичката й кръв, както прави обикновено.
Младите ловци не бяха спали цяла нощ и се чувстваха много уморени, ала искаха по-скоро да се махнат от това свърталище на опасни хищници, които се събираха тук, при разлива на реката.
Оседлавайки Жанет с дрехите, одеялата и месото, ловците тръгнаха на запад. След няколко минути излязоха от гората и се озоваха в открита прерия.
Глава единадесета
Прерията беше осеяна с цветя. Тук растяха слънчогледи, червен слез, лопен и млечка, а изпод зелените листа надничаха огнените топки на калифорнийския мак.
Слънцето обилно осветяваше ливадите, освежени от последния дъжд. Над цветята се въртяха ярки пеперуди и други пъстри насекоми. Пчели събираха мед, птички прехвръкваха от един цвят на друг. Понякога се срещаха яребици и глухари, два от които Франсоа успя да убие.
Конските копита тъпчеха прелестни цветя, понякога толкова високи и гъсти, щото съвсем закриваха конниците. Рядко срещана красота окръжаваше момчетата, но те бяха твърде уморени, за да могат да й се наслаждават. Миризмата на цветя, която отначало ги освежи, сега ги унасяше в дрямка. Момчетата с удоволствие биха спрели, ала тук нямаше ни вода, ни трева за конете и мулето. В такива прерии рядко расте трева, тъй като високите стебла на цветята силно изтощават земите. Затова трябваше да вървят по- нататък, до първото удобно място, където се намери вода и трева.
След петнадесет километра цветята започнаха да оредяват и най-после се смениха с трева. Малко по- нататък видяха ручей, по брега на който растяха само няколко върби. Решиха да нощуват тук.
Но колкото и да им се спеше, не можеха да легнат гладни. Върбите бяха зелени и горяха лошо, ала все пак успяха да накладат огън. Пуснаха глухарите в котлето, подправиха ги с лук и ряпа и гозбата стана много вкусна. Маренго получи къс от мечката и остатъците от птиците. След вечеря пътниците легнаха и цяла нощ спаха дълбоко.
Когато се събудиха, чуха воя на вълците, но той никак не ги безпокоеше. Отпочинали и бодри, момчетата напоиха конете и започнаха да приготвят закуската. Настроението им беше добро. Макар и поиздраскан от кугуара, Маренго също беше весел. Жанет лудуваше и махаше с опашка, за да прогони мухите. Базил пак намаза раните й с меча мас — мулето очевидно се чувстваше добре. На това място останаха още един ден и една нощ… След няколко дни достигнаха гористата ивица Крос Тимбърс, която се простира между Арканзас и Брасос. Тъй като досега не срещнаха никакви следи от бизони, след кратък престой тръгнаха на запад към река Брасос и нейните притоци.
На третия ден спряха до един от тези притоци. По брега нямаше никакви дървета, но можеха да накладат огън от бизонски тор. Имаше го в голямо количество, а това показваше, че бизоните са близо.
На разсъмване тримата внимателно огледаха наоколо, ала никъде не видяха бизони. Еднообразието на гладката зелена равнина се нарушаваше единствено от малко възвишение със стръмни, почти отвесни склонове на около петнадесет-двадесет километра.
— Да отидем ли там? — питаха се един друг.
— Да, разбира се. Това е най-хубавото, което можем да направим — забеляза Базил. — И там можем да срещнем бизони. Освен това не се ръководим от нищо и чакаме само щастливия случай.
— Тогава да вървим към хълма — предложи Франсоа.
— Но ако няма вода? — попита разсъдливият Люсиен.
— Не може да бъде — възрази Франсоа. — Нали, където има височини, има и вода? А пък този хълм може да се нарече планина!
— Не се ли намери вода — реши Базил, — можем пак да се върнем тук.
— Но вие не знаете колко голямо е разстоянието дотам — забеляза Люсиен.
— Мисля, че до хълма има петнадесет-двадесет километра — каза Базил.
— Четиридесет — спокойно ги поправи Люсиен.
— Как четиридесет! Ти се шегуваш! Гледай колко е близо!
— Лъжете се — продължи Люсиен. — Вие пресмятате разстоянието като в мъгливата Луизиана. Спомнете си, че се намирате на хиляда и петстотин метра над морското равнище и сте заобиколени от най- чист и прозрачен въздух. Тук предметите могат да се видят от два пъти по-голямо разстояние, отколкото край Мисисипи.
— Това е невероятно! — извика Базил. — Аз ясно различавам края на скалите и дори дърветата на върха.
— Да, и въпреки това — продължи Люсиен — мисля, че не се лъжа. Ако искате, да отидем. Вода вероятно ще намерим, но дано стигнем до вечерта.
И тримата, малко познавайки прериите, проявяваха крайна непредвидливост. Ако бяха по-опитни, не биха оставили реката, без да знаят със сигурност скоро ли ще намерят вода. Даже старите ловци в прериите предпочитат да срещнат мечки, пантери, вълци или индианци, отколкото да останат тук без вода. Нашите ловци бяха чували или чели колко много страдат пътешествениците в прериите от липса на вода, но се отнасяха към това доста безгрижно. Обикновено хората, живеещи на места, където винаги имат възможност да задоволят жаждата си, не могат да си представят какво страдание е да са в пустинята без вода.
Досега бяха вървели през местности, осеяни с рекички, край които растяха дървета, забелязвани отдалеч. Сега напреде им се простираше съвсем непозната страна. Те не знаеха, че навлизат в обширни пустинни степи, които достигат до подножието на Скалистите планини.
Импулсивен както винаги, Франсоа не мислеше за опасността, храбрият Базил не се страхуваше от нея, само Люсиен, който бе чел и слушал за прериите повече от тях, й придаваше известно значение.
Но те всички се интересуваха от този странен хълм, дето се издигаше над равнината, и с нетърпение се отправиха към него, след като напоиха конете и си наляха запас от вода. … — Наблизо трябва да има бизони — каза Базил, като огледа земята. — Торът е съвсем пресен. Вижте, по пътя ни има следи от бизони.
При тези думи той посочи дълъг ров, напомнящ изсъхнало корито на река, който вероятно водеше към вода. Ровът беше толкова дълбок, че скриваше конниците до главите. И той, както много други, се бе образувал след като силните дъждове са отнесли в реката отъпканата от бизоните земя по техните пътища към водата или към по-добри пасища.
Като не бяха уверени, че пътят ще ги изведе при бизоните, ловците скоро го напуснаха и тръгнаха към хълма.
— Какво е това? — извика Франсоа, като показа няколко кръгли вдлъбнатини по земята пред тях.
— Тук очевидно са се търкаляли бизони, а някои от тези ями са съвсем пресни — отговори Базил.
— И защо правят това? — попита Франсоа.
— Не зная… Може би Люсиен ще ни обясни?
— Някои твърдят, че по този начин бизоните се чешат, за да се избавят от мухите и другите насекоми. Други пък предполагат, че го вършат просто за удоволствие — каза Люсиен.
Бяха изминали около петнадесет километра, когато изведнъж Базил спря коня си. Другите последваха примера му.
— Какво има? — попита Люсиен.
— Погледнете, виждам нещо там, в края на прерията — отговори по-големият брат.
— Да, прилича на група ниски дървета.
— Не — забеляза Базил, — това не са дървета. Като че се движат. По-точно, това са някакви животни.
— О, ако бяха бизони! — извика Франсоа, повдигайки се на стреме, за да види по-добре, ала не успя, тъй като понито му беше много ниско.
— Е, какво? Да вървим ли? — предложи Люсиен, като се обърна към Базил.
— Те като че се движат насам — пак рече най-големият брат. — Това не са бизони. Сякаш са конници, може би индианци…
