много трудно на коне, а ако го заобиколят, трябваше да се отклонят километри встрани.
— Да поемем малко на юг — посъветва ги Люсиен. — Може би скоро ще успеем да заобиколим.
Момчетата се съгласиха, но като изминаха около три километра, все още не виждаха края на градчето.
— Напразно дойдохме тук — разкая се Люсиен. — По-добре беше да обърнем на север. Сега ще трябва да пресечем градчето. Какво ще кажете?
Братята приеха и бавно започнаха да се придвижват между могилките. При това приближаване малките кученца лаеха, махаха с опашки и се криеха в дупките, ала щом ловците се отдалечаваха, мармотите излизаха и пак започваха да лаят. Така че, когато момчетата навлязоха в поселището, от всички страни се чуваше непрекъснато скимтене.
С приближаването на ловците едни от кукумявките се разлетяха, други се изпокриха в дупките си, а змиите и гущерите се отдалечаваха. Най-чудното бе, че в една дупка се криеха по няколко различни животни.
Любопитството на Базил и Люсиен бе голямо, затова Люсиен разказа следното:
— Дупките се спускат перпендикулярно на осемдесет-сто сантиметра, след което завиват и вървят под наклон още няколко крачки, накрая завършват с малко помещение — самото жилище на мармота. Конусообразните могилки служат само за вход.
— А кукумявките не ядат ли мармоти? — попита Базил. — Нали горските кукумявки убиват големи животни?
— Не, тези не правят това. Досега в техните стомаси не са намирали нищо освен насекоми, ала твърде възможно е понякога да ядат гущери и жаби.
— А как живеят гърмящите змии? — попита Франсоа.
— Това е загадка за учените. Някои твърдят, че ядат старите мармоти. Но това е малко вероятно, тъй като земната гърмяща змия е твърде малка и не би могла да глътне голям мармот. А че ядат малките мармоти, е сигурно, малки често са намирали в стомасите им.
— А с какво се хранят мармотите през зимата, когато няма трева? — продължи да разпитва Франсоа.
— Лежат в дупките си, в плътно изплетени топчести гнезда от трева и корени. Мармотът влиза в гнездото през малка дупка, която след това затваря, и оставя съвсем малък отвор, за да влиза въздух. В тези уютни гнезда спят цяла зима и не се показват навън…
Ловците изминаха седем-осем километра и все още се намираха в кучешкото градче. Най-после при залез слънце навлязоха в гола степ. Всички страдаха от жажда, вода нямаше вече нито капка, а хълмът все още изглеждаше далеч. Ако и там не намерят вода? Тази мисъл ги докарваше до ужас. Базил съжаляваше, че не послушаха Люсиен, но нямаше време за разкаяние, по-скоро трябваше да стигнат до хълма. С настъпването на тъмнината лесно можеха да изгубят пътя, затова момчетата се мъчеха да се движат колкото е възможно по-бързо, ала уморените добичета, страдащи от жажда, едва пристъпяха.
На около пет километра след мармотите видяха пред себе си ново препятствие — огромна пукнатина, дълбока около триста метра, която беше невъзможно да се прескочи. На дъното нямаше вода, но дори да имаше, не биха могли да я достигнат. Пропастта криволичеше на десетки километри в равнината. Тримата братя се гледаха с отчаяние и не знаеха какво да предприемат. Дали да се върнат при напуснатия ручей, или да потърсят място, където да преминат пропастта? Накрая избраха преминаването. Изморени, тръгнаха по края на пукнатината и вървяха много дълго, ала без никакъв успех. Така ги завари нощта. Да се пътува в тъмнината, беше невъзможно, затова слязоха от конете и изтощени, се хвърлиха на земята.
Трудно е да се опише какво изтърпяха през тази безсънна нощ, измъчвани от жажда и страх пред неизвестността. Нямаше никаква трева и бедните животни страдаха не по-малко от господарите си.
Призори продължиха пътя си. Пукнатината все тъй се виеше пред тях и те с ужас видяха, че дори не могат да се върнат по вчерашния път, тъй като окончателно го бяха изгубили. Денят беше мрачен и съвсем не можеха да се ориентират къде се намираше ручеят, където бяха спрели.
Докато се чудеха накъде да поемат, изведнъж за своя голяма Радост се натъкнаха на бизонова пътека. Момчетата без колебание тръгнаха по нея. Тя, както и очакваха, се спускаше на дъното на пукнатината, изкачваше се от другата страна и извеждаше в прерията.
Ала когато отново излязоха на открито, страданията им се усилиха. Жегата беше нетърпима, а прахът, който вдигаха конете, закриваше хълма, към който отиваха. Измъчени, момчетата едва можеха да говорят от жажда. Спирането означаваше сигурна смърт, така че волю-неволю трябваше да вървят.
Привечер, изтощени до крайност, най-после стигнаха хълма, жадно търсейки с очи — ще се намери ли някъде вода. Но сивото, скалисто възвишение изглеждаше безводно. Изведнъж Жанет с радостно цвилене се хвърли напред. Тя познаваше прериите и отдалече усещаше водата. Конете тръгнаха след нея и скоро излязоха на зелена полянка, през която ромолеше бистър ручей. Най-после всички можаха да задоволят измъчващата ги жажда.
Глава тринадесета
В Голямата американска равнина често можете да видите каменни възвишения е плосък, като че отрязан връх и перпендикулярни към земята склонове. Възвишението, при което се озоваха нашите ловци, беше покрито с редки борчета, а от скалите стърчаха жалки кедрови дръвчета. Тук растяха още маслини, юка, кактуси, които му придаваха живописен изглед.
Момчетата веднага пуснаха гладните животни да пасат, а те накладоха огън, измиха се, подкрепиха се със сочно мечешко месо и легнаха да спят.
Нощта мина спокойно и на сутринта се събудиха отпочинали и бодри. Щом станаха, се заловиха да приготвят закуската си. Събраха шишарки от пинии, семената на които Люсиен разтърка, а след това опече на огъня. С това ястие и мечешкото месо закусиха чудесно. Когато наближи обяд, изкопаха ряпа и слез, чиито корени по вкус напомнят пащърнак. Всичко това по-късно изпекоха заедно с месото.
Времето между закуската и обеда употребиха за поправка на имуществото си, много пострадало през последните дни. Докато работеха, постоянно поглеждаха дали няма да се появят бизони, но никъде не видяха.
Братята смятаха да си отпочинат тук два дни, за да могат четириногите им помощници напълно да се възстановят.
Привечер седлата, юздите и ласото бяха в ред, пушките добре почистени, животните измити. Едва тогава тримата братя седнаха на камъните край ручея. Те разговаряха за своите приключения и обмисляха бъдещите си планове. Главна тема на разговора бяха бизоните — целта на пътешествието. Докато разговаряха, забелязаха някакви животни в далечината.
— Колко вълци! — извика Франсоа.
В тази местност вълците бяха обикновено явление, преди малко също бяха видели няколко вълка на двеста метра встрани. От няколко дни тези зверове ги следваха.
— Това съвсем не са вълци — радостно извика Базил, — това са елени.
— Не — забеляза Люсиен, — антилопи са.
Базил и Франсоа се хвърлиха към пушките. Базил имаше голямо желание да убие антилопа, край Мисисипи нямаше такива животни и сега за пръв път щеше да ги срещне.
Антилопите са извънредно любопитни, затова въпреки своята плахост често се приближават до враговете си. Така се случи и този път. Макар Базил и Франсоа да взеха оръжието, те не мръднаха от местата си и чакаха антилопите съвсем да се приближат. Стадото от двадесетина животни вървеше начело с водача си. Скоро дойдоха толкова близо, че ловците виждаха добре техните жълти гърбове, бели хълбоци, къси гриви, тънки крака и дълги муцуни.
Когато се приближиха съвсем, момчетата с учудване забелязаха, че само първото животно имаше рога. Останалите бяха женски и техните малки. Изравниха се с конете, без да се плашат от тях, вероятно ги смятаха за своите приятели мустангите. После отидоха до ручея, но не пиха вода, търсеха само хлад. Младите ловци се скриха зад върбите, с пушки в ръце.
Изведнъж първата антилопа се хвърли надясно от ручея. По земята бяха налягали някакви космати същества с червеникав цвят, които приличаха на спящи лисици. Но не бяха лисици, а степни вълци — по-
