— Защо мислиш така? — бързо попита Люсиен.
— Ясно виждам очертанието на кон. Ето и друг.
— Да, кон — потвърди Люсиен, — но на него няма ездач. Това са мустанги.
— Мустанги! — повтори Франсоа. — Заслужава да се погледа!
Люсиен беше прав. Това действително бяха мустанги, които идваха към тях. След няколко минути се показаха на един-два километра. Тичаха бързо, като добре обучен отряд, начело със своя водач.
Понякога някой от тях изоставаше, но след малко отново настигаше табуна. Беше рядко зрелище — земята кънтеше, сякаш по нея се носеше кавалерийски ескадрон.
Внезапно мустангите забелязаха ловците, водачът веднага спря и отметна глава назад. След него спряха и другите, като също вдигнаха глави. Като постоя няколко секунди, водачът изцвили, зави надясно и се понесе с всички сили. Другите му отговориха с цвилене и го последваха.
Ловците съжаляваха, задето не можаха да видят отблизо тези благородни обитатели на прерията. Те слязоха от конете, като ги задържаха, тъй като бяха много изплашени от целия този шум.
Неочаквано мустангите се показаха срещу ловците, които с радост забелязаха, че ги заобикалят от двете страни. Образуваха кръг, в центъра на който останаха тримата братя. Имаше около двеста коня с различни цветове: черни, бели, кафяви, червеникави, тъмносиви и дори петнисти. Всички бяха с разкошни гриви и дълги опашки, които им придаваха особена красота.
Най-хубав беше водачът. Базил, страстен любител на коне, бе във възторг от това прекрасно създание. Истински красавец. Беше по-голям от останалите, макар и по-дребен от обикновения английски кон. Целият беше бял, ноздрите му трептяха, гривата му се развяваше от вятъра, а свободните му грациозни движения показваха, че никой никога не му бе поставял седло.
Още от пръв поглед у Базил се появи непреодолимото желание да завладее това великолепно животно, макар вече да имаше отличен кон. Желанието му се разгоря така силно, че беше готов да даде всичко на света освен Черния сокол.
Той умееше отлично да хвърля ласо и можеше да улови кой да е кон от стадото, но да уловиш в прерията водача на мустангите, бе рядък подвиг, който не се удава дори на индианците.
Смелият ловец знаеше това и все пак реши да опита. Шепнешком съобщи на братята си за своето намерение, за да не изплаши минаващите наблизо мустанги. Люсиен опита да го разубеди, като го предупреди, че това преследване може да ги отклони от пътя и да ги раздели.
— Не — каза Базил, — вие вървете към хълма. Аз ще дойда после при вас, а може да съм там и по-рано. Безполезно е да ме разубеждавате. Ще хвана този кон, ако трябва да препускам заради него и осемдесет километра.
И скочи на коня си. Люсиен разбра, че наистина е безполезно да му казва каквото и да е. Франсоа с удоволствие би се присъединил към Базил, ако конят му беше малко по-голям.
В това време мустангите продължаваха да тичат, навремени поспирваха по знак на своя водач, а накрая се проточиха в колона точно срещу ловците. Стадото беше на по-малко от двеста метра, но очевидно нямаше да се приближи повече.
Базил се насочи право към белия красавец. Мустангът забеляза това внезапно движение, диво изцвили и се понесе надясно, увличайки след себе си целия табун. Момъкът, който беше толкова близо, че можеше да нахлузи ласото на който и да е, при завоя неочаквано се оказа далеч от тях. Ала бързо ги настигна, но се отдръпна малко встрани, като не искаше да се смеси със стадото. Базил реши някак да отдели водача и напрегна всичките си усилия, за да постигне тази цел. Смелият конник летеше след мустангите, докато се скри от погледите на братята си.
Скоро конете вече не тичаха в редица, а се разпръснаха из равнината. Като метеор отпред се носеше белият водач. Момъкът виждаше само него, прерията и синьото небе. Без да откъсне поглед от великолепния кон, който летеше като стрела по права линия, той препускаше след него с бързината на вятъра.
При такава гонитба преследвачът обикновено има преимущество над преследвания, който трябва да се оглежда и да внимава да не се спъне. Мустангът не се спъваше, ала често се обръщаше и това много го задържаше.
След дълго препускане, когато разстоянието между тях не беше станало по-малко от двеста крачки, Базил започна да губи търпение и пришпори коня си. Изведнъж мустангът взе да прави зигзаги. Учуденият преследвач се вгледа в равнината и забеляза, че е покрита с малки купчинки земя. Но Базил едва успя да съобрази това, когато конят му се спъна и падна заедно с него.
Ездачът бързо скочи на крака. Никъде не беше се ударил, но Черния сокол не бе в състояние да тича повече. Базил трябваше да се примири, че това е краят на преследването. Всичко наоколо беше покрито с купчинки, през които дивият кон продължаваше да се носи с предишната скорост.
Базил тъжно го изпрати с поглед. Като видя, че по-нататъшното преследване можеше да бъде опасно за Черния сокол, той бе принуден да се откаже от великолепния мустанг.
Когато се скри от погледа му, Базил реши, че е време да се върне при братята си. За негово учудване сега хълмът беше много по-близо, тъй като през пялото време бе яздил към него. „Люсиен и Франсоа навярно са още назад“ — помисли той, скочи от коня и седна на една купчина да чака братята си.
Глава дванадесета
След като пусна Черния сокол да пасе, Базил започна да разглежда местността. Пред него се простираше пространство, осеяно с многобройни възвишения с форма на пресечени конуси, основата на които беше с диаметър около метър, а височината им — шестдесет-седемдесет сантиметра.
При върха на всяка купчина имаше отвор, около който тревата беше изчистена.
Скоро се показаха и самите обитатели на тези странни жилища. Изплашени от конския тропот, те се бяха изпокрили, но сега, когато всичко затихна, отново се решиха да излязат. Отначало се показа една муцунка, после втора, трета, докато най-после от всяка дупка се измуши по една малка главица с блестящи очи. Животинките постепенно съвсем излязоха от дупките си. Те бяха големи колкото обикновена сива катеричка, с червенокафяв цвят и белезникави гърди и коремче и едновременно напомняха катеричка, невестулка и мишка, но все пак се отличаваха от всички Тях. Това бяха мармоти, известни под името полски кучета. Опашките им са по-малки, отколкото на катериците, но мармотите са особено грациозни.
След известно време на всяка купчинка се наредиха по две-три животинчета. Някои стояха на четири крака, други — изправени на задните си лапки като мечки или маймунки, размахваха опашки и издаваха звуци, подобни на скимтене на малки кученца. Затова ги и наричат кучета. Мармотите са безобидни малки създания — хранят се с трева, семена и корени и ядат толкова малко, че зоолозите се чудят как могат да съществуват. Жилищата си правят обикновено в безплодна местност, покрита само с трева, и не се отдалечават на повече от километър от тях. Досега не е изяснено защо избират за своите градчета безплодни места. За учудване на Базил тук живееха и други животни. Това бяха бели кукумявки, каквито той виждаше за пръв път. Големи колкото гълъб и никак не приличаха на кукумявките, които живеят в гъстите гори и развалините. Те безшумно летят над прерията или стоят на върха на купчинките.
Освен мармотите и кукумявките наоколо се виждаха малки гущерчета и пълзяха жаби. Гушеше се и малка земна костенурка, която страхливо надничаше от своята черупка. Но в селището имаше и друго, по- опасно животно — гърмяща змия. Тя се грееше по могилките или лазеше да търси храна. Това беше съвсем особена порода гърмяща змия, дето се среща само в пустинни местности, където живеят мармотите.
Базил се интересуваше как живеят в съседство всички тези пустинни обитатели, приятели ли са или са врагове, с какво се хранят? Той знаеше, че мармотите ядат трева, но с какво се хранят змиите и кукумявките, за него беше загадка, затова реши да попита Люсиен.
Минаха два часа, а братята все още ги нямаше, Базил започна да се безпокои, когато те изведнъж се показаха в далечината. След половин час тримата вече бяха заедно и той им разказа за своите приключения.
Пладне отмина, а хълмът беше все още далеч. Момчетата спряха само за няколко минути, за да хапнат и да изпият по глътка вода от почти празните манерки. Жегата беше ужасна, не само те, но и животните страдаха от жажда. Тримата братя скочиха бързо на конете, за да си проправят път през кучешкия град, ала той се оказа голямо затруднение. Простираше се точно между тях и хълма. През него щяха да се движат
