ли се затваряше за нас. Най-сетне той се стесни толкова много, щото едва движехме веслата. Ледените буци с глух тропот се удряха в стените на лодката.
Скоро положението стана толкова сериозно, че двамата офицери от лодките с безпокойство се оглеждаха наоколо, като не знаеха какво да предприемат. Ала решението дойде от само себе си. Нямахме никаква възможност да преминем. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Вятърът си играеше с нея, а тя приличаше на дим над запалена гора. „Летящият облак“ и лодката на старшия офицер се скриха едновременно от очите ни, но и да ги виждахме, вече не можехме да отидем при тях.
— Към брега, Гроуър! — извика Рансъм, взел най-после решение. — Да се върнем към брега е едничката ни възможност да се спасим!
Това предложение не срещна нито възражение, нито колебание. Опитният китоловец беше взел съвсем навреме това решение. Каналът така се беше стеснил, щото едва можахме да се обърнем.
След тази маневра лодката на Гроуър застана отпред, а ние я следвахме колкото се може по-близо. Каналът все повече се стесняваше и имахме сериозни основания да се опасяваме, че ще попаднем в клещи. Всички разбирахме какво става. Ако лодките се разбиеха, щяхме да загинем.
Понякога трябваше да скачаме на леда и да отблъскваме с крака ледените парчета, за да разчистим прохода.
Въпросът не беше да стигнем бреговете на Сибир — касаете се за живот и смърт. Между нас и вечността имаше само една лодка, с други думи — една кедрова дъска, дебела няколко сантиметра.
Още километър се борихме с леда. Ненапразно китоловците се плашат от него, както от вятъра и вълните. В края на крантата излязохме победители от тази борба, но не без рани. Нашите лодки пострадаха в битката; тук-там ледените блокове бяха повредили корпусите. Управлявахме ги с голяма предпазливост. Напускайки ледовете, с облекчени сърца се отправихме към твърда земя.
Когато напускахме този бряг, го наричахме пустинен и негостоприемен. Връщайки се отново на него само след няколко часа, все още под силното впечатление от избягнатата опасност, вече го виждахме като благодатна земя и се чувствахме щастливи и благодарни за намереното убежище.
Глава осма
Наближавайки брега, търсехме с поглед мястото, където бяхме спрели първия път, защото беше удобно за лагер, ала не можахме да го намерим. В началото бяхме учудени от това, но поразмислили, лесно открихме обяснението. През цялото време бяхме плавали на запад, увлечени от ледовете. Съвсем естествено бе, че се озовахме на голямо разстояние от предишното място.
Не обърнахме внимание на този факт, ала той показваше, че сме се отдалечили доста от „Летящият облак“.
Беше време да се погрижим и да открием място за нощуване, тъй като се стъмваше. Не можехме да бъдем претенциозни — едничкото ни желание бе да намерим малко сухо място, където да се разположим. Но въпреки нашата непретенциозност доста време загубихме в търсене. По целия бряг почвата беше наситена с вода — същинско блато.
Дълго време обикаляхме по покритите с мъх буци, от които излизаха пръски, щом ги настъпиш; пръскаше така, както би пръскал сокът от стиснат портокал. Най-после попаднахме на едно издигнато и сухо място. Голяма скала привлече вниманието ни; тя беше единственият камък, който се виждаше наоколо. Гранитен блок с отвесни стени и площадка отгоре като пиедестал, който очаква да бъде поставена статуята. Камъкът се издигаше върху възвишение, а почвата наоколо бе доста суха и плътна, така че имахме възможност спокойно да се разположим за спане.
За огън не можехме и да помислим, защото нямахме дърва с изключение на веслата и дръжките на китоловните ни копия. Пък и нямаше какво да приготвим на него — бяхме си взели храна само за един ден и за всеки случай малко сухари. Беше останало съвсем малко и всекиму се падна по едно парченце.
Ала не гладът ни причиняваше най-голямото притеснение. Когато напуснахме „Летящият облак“, бяхме далеч от мисълта, че ще прекараме нощта на суша или пък където и да било другаде, откъснати от нашите удобни легла на кораба. Ето защо не взехме със себе си нито одеяла, нито дори пелерините си. А вятърът, гаврейки се с нашата беззащитност и лекомислие, духаше от североизток все по-силно и ни вледеняваше до костите.
Бяхме така премръзнали, щото от време на време ни идваше мисълта да разбием пейките на лодките, за да накладем огън. Някой дори изрече това на глас и си мисля, че щяхме да го приемем, ако не беше станал един инцидент, който погълна цялото ни внимание и ни накара да забравим глада и студа.
Минаваше полунощ, а никой от нас не спеше. И нима можеше да се спи, когато зъбите ни тракаха от студ? Все пак някои бяха легнали на земята, а други скачаха по скалата, за да се стоплят. Заговорихме за глада и неволно възникна въпрос какво ще ядем утре.
— Какво ще ядем! — извика Гроуър, който познаваше тази страна. — Деца мои… нищо! В тази проклета страна няма нищо за ядене, нито животно, нито растение. Единствените животни, които съм срещал в тази част на Сибир, са полярните мечки. Срещал съм ги понякога на цели стада, но не зная с какво се хранят тук.
— Бих желал поне една от тях да дойде тук сега — каза млад китоловец, който изпитваше вълчи глад.
— Защо? — попита го друг моряк.
— Защо ли? Защото с удоволствие бих вечерял с мечешка шунка или по-точно да закуся, тъй като времето за вечеря отдавна е минало. В такъв случай струва си трудът да се счупят пейките, за да запалим огън. Що се отнася до мен, чувствам се способен да изям цяла сурова мечка.
— Само при условие, че тя няма да ви изяде — насмешливо забеляза Гроуър. — Ясно е, млади човече, че съвсем нямате представа какво значи сибирска мечка. Иначе не бихте търсили запознанство с нея. Шт!… Ето нейния рев! Да, кълна се, че това е мечка!
Едва бе изрекъл това и всички разговори секнаха. Започнахме с безпокойство да се вслушваме. Звукът, дето чухме, не приличаше нито на рев, нито на хъркане. Това беше характерен звук, който би заблудил неопитните, ако старите китоловци единодушно не бяха ни заявили — гласът е на полярната мечка.
Луната изгря и стана светло. Вече можехме да виждаме далеч наоколо, ала не забелязахме нищо подобно на мечка или на друго четирикрако животно. Може би щяхме да съзрем, ако всичкият сняг се бе стопил.
Но заснежената тук-там земя изглеждаше като одеяло, из пъстрено с черни и бели петна, които ни пречеха да виждаме добре. Но това, дето ни караше да подозираме присъствието на хищника около нас, бе странният звук, приличен на хъркане или кашлица.
— Мечка е, аз съм уверен — произнесе Гроуър, — и са най-малко две — бързо добави той, като внимателно разглеждаше околността, осеяна със снежни петна. — Навярно са мъжка и женска; и нека ме изяде вълк, ако след тях не тича малко мече. Приближават насам. Сега внимание, деца мои! Ако идват с лоши намерения, ще си имаме разправии.
Видяхме двете мечки с малкото мече. Техните сенки се очертаваха на светлината на луната. Не бяха се озовали тук случайно, а бяха дошли по следите ни. Изглежда, ни бяха усетили, тъй като вървяха по страната, от която духаше вятърът, и по всичко личеше, че имат лоши намерения, както казваше Гроуър.
Какво да правим? Трябваше веднага да решим, тъй като не ни даваха време за колебание. В ръцете си имахме само една пушка — двуцевката на Рансъм, и едно копие, което Гроуър носеше със себе си повече за бастун, отколкото за нападателно осъзнавайки своето безсилие, решихме да отстъпим към лодките, но за нещастие хищниците настъпваха точно от тази страна. Да се опитаме да се промъкнем до лодките, би значело сами да влезем в устата на вълка, както се казва.
Не знаехме какво да предприемем. Макар да виждахме ясно цялата опасност, не ни беше възможно да я избегнем и вече си мислехме, че някой от нас положително ще стане жертва на тези зверове. Те много лесно можеха да отрежат пътя на нашето отстъпление и оставахме в тяхна власт. Нашето положение още повече се влоши след една постъпка на Рансъм. За да спре зверовете, той два пъти гръмна — по всяка от мечките. Ала тъй като пушката беше напълнена със сачми за птици, изстрелите имаха толкова успех, колкото ако беше гръмнал с халосни патрони. Греша, като казвам, че щяха да имат същия успех. Разбира се, че по-
