твърде заинтересован от печалбите.
Досега не успяхме да покрием дори разноските си, а сезонът вече беше към своя край и не можехме да разчитаме много на успех. Изкарвахме си яда, като целия ден проклинахме, кой както може, кръглоглавия кит, причина за нашите бедствия.
Бристолският залив щедро ни възнагради и ние си наваксахме изгубеното време в полярния басейн. Плоскоглавият истински кит се среща в изобилие в северната част на Тихия океан и ние имахме такъв улов, че печките на „Летящият облак“ горяха непрекъснато за топене на маста.
Не ни достигаше още един кит, за да допълним товара си. Ала открихме и него и три лодки се насочиха към животното, командвани от трима офицери.
И този път попаднах под началството на Рансъм. Жадувайки да се отличи, този млад офицер ни заставяше да работим пряко силите си. Дори ни обеща награда, ако изпреварим другите лодки и му предоставим удобен случай пръв да хвърли копието си.
Естествено, стараехме се с всички сили; когато наближихме, Рансъм хвърли копието си, което дълбоко се заби в тялото на кита.
Този кит беше от лошите „северозападни“ животни. Не обичаше да се шегува. С цялата скорост, на която беше способен, той заплува напред, завличайки й нас заедно с лодката. След няколко минути останалите лодки бяха вече далеч зад нас. Те само от време на време се мяркаха в далечината, когато някоя вълна ги подемеше на своя гребен. Морето беше неспокойно и видът на небето предвещаваше още по-голямо вълнение.
Но Рансъм не обръщаше ни най-малко внимание нито на морето, нито на небето, нито пък на останалите лодки, които вече не можеха да съперничат на нашата. Корабът все още се виждате и това му беше достатъчно. Ала постепенно „Летящият облак“ се скри зад вълните — виждахме само върха на главната мачта. А Рансъм не искаше да отреже въжето и да се откаже от кита, който беше ранил. Чудовището продължаваше своя бесен бяг. От време на време кормчията Гремел предупреждаваше командира за опасността, на която излагаше всички, в това число и себе си.
— Както виждате, мистър Рансъм — с почтителен тон говореше старият китоловец, — вече настъпва нощта и едва можем да различим върха на мачтите. Загубим ли кораба от погледа си, Бог знае какво може да се случи. Не е ли по-благоразумно да отрежем въжето?
— Никога — упорито отговори вторият офицер. — Върховете на мачтите още се виждат. Как мислите, Гремел — че ще позволим на кита да се подиграва с нас — точно в минутата, когато трябва да му нанесем последния удар? Погледнете само този бяг, — убеден съм, няма да продължи дълго.
— Не искам да ви гневя — отвърна Гремел, — но изглежда, още дълго ще се държи… Той има доста сили, за да ни създаде грижи. Виждате ли го?
Китът изхвърляше вода през дихателните органи, и то толкова нависоко, щото вятърът донесе капки от нея чак до нас. Младият офицер се обърна и лицето му изразяваше недоволство и разочарование, когато видя, че мачтите на „Летящият облак“ вече изчезват от хоризонта. Той се колебаеше между нежеланието си да зареже кита в такъв благоприятен момент и страха да извърши голямо безразсъдство, като си позволи да бъдем отвлечени по-нататък.
— Аз не мога да се реша да отрежа въжето, когато на края му има кит — с недоволен тон отговори той, — още повече че копието е много добре забито. Вярвам, бихме свършили с жертвата само за минута, ако той пожелаеше да спре.
Ала китът нямаше намерение да спира. Лодката продължаваше да се плъзга по вълните, като ги разпенваше със своя остър нос.
Офицерът се обърна още веднъж, после внимателно погледна небето и най-после извади своя китоловен нож, като произнесе разочаровано:
— Мисля, че друг изход няма. Рискуваме да загубим кораба от погледа си, особено сега, когато слънцето залязва… Сами виждате това, момчета!
Той като че ли предварително се извиняваше, задето се гответе да прекрати лова.
— Този път ще трябва да се откажем. Ах! Към нас идва мъгла. Възможно ли е подобно нещо?
Всички обърнахме погледите си към морето. Синкава пара се надигаше от водата в посока срещу вятъра и бързо идваше към нас.
— Това е мъгла! — извика кормчията разтревожен. — Режете, мистър Рансъм, по-скоро режете!
Офицерът не се бави повече и с един удар преряза въжето.
Китът, сякаш празнуващ своята победа и своето освобождение, удари по водата с огромната си опашка, бързо се гмурна и повече не се показа.
— Управлявайте, Гремел! — изкомандва офицерът. — Пригответе мачтата, поставете платното. По- живо! Да определим мястото, за да не объркаме пътя, по-скоро!
Но той едва бе успял да извади компаса от кутията и да разгърне картата, когато мъглата ни обгърна. Компасът повече не ни беше потребен. Той, разбира се, ни сочеше къде е север и къде е юг, но не можеше да ни определи мястото, където се намирахме.
— По-скоро поставете платното! — извика офицерът. — На веслата, момчета! Работете бързо и енергично; най-добре ще бъде да плаваме по посока на вятъра, защото китът ни мъкнеше все срещу вятъра. Да беше се позабавила тази проклета мъгла само с пет минути, щях да определя къде се намира корабът. Вече е късно и сме в много лошо положение.
— Наистина сме зле — отговори кормчията. — Друго не може да се каже. Доколкото си спомням, друг път не съм изпадал в по-лошо положение.
Единствената ни надежда за спасение беше да намерим „Летящият облак“. Но как да го намерим? Не разполагахме с никакви данни за определяне на посоката освен вятъра. А и той е капризен, както и мъглата — всяка минута можеше да промени посоката си. Може и да я е променил вече, докато се колебаехме. Уповавайки се на него, има опасност да се отдалечаваме от кораба.
Само онзи, който е изпадал в нашето положение, може да Разбере как ни измъчваше тази неизвестност, докато продължавахме мълчаливо да гребем. А нощта, за да направи самотата ни още по-пълна и неизвестността ни още по-мъчителна, ни оборна с тъмнина подобна на траурен креп, като ни караше да потръпваме от ужас.
Глава десета
Има чувства, които не могат да се представят, нито да се разкажат, докато не се изпитат. Сред тях се отнася и това, дето ви завладява, когато сте сред непрогледна мъгла в открито море, но не сте на кораб. Дори и денем на борда на истински кораб, ако не изпитвате ужас, все пак се чувствате доста зле, не вярвате в своята безопасност сред гъстата мъгла, способна да измами всяко пресмятане и предпазливост.
А с нашата орехова черупка, сами сред океана, без да знаем накъде отиваме, шансът ни да налучкаме верния път или да се заблудим бе еднакъв. Затова се тревожехме, въпреки че в ръцете ни още бяха веслата, владеехме ги добре и бяхме силни. Но нашите движения бяха плахи и нерешителни като на хора със завързани очи.
— Момчета — извика нашият командир, — отдъхнете си малко. Запалете фенера, за да погледнем компаса. Предполагам, че вятърът скоро ще утихне. Вслушайте се добре дали няма да се чуе топовен гърмеж и от коя страна.
Всяка китоловна лодка има по една бъчва, в която се пази фенерът и всичко необходимо за паленето му. Осветихме компаса, който Рансъм държеше в ръце. Когато погледнахме лицето му, забелязахме по него тревога и дори отчаяние. Той веднага определи, че след първото наблюдение вятърът е изменил посоката си. Да, вятърът, на който разчитахме, който беше нашата единствена надежда за спасение, ни измени.
— Лоша работа — полугласно произнесе Рансъм, като разбра, че сме се заблудили. — Да се надяваме повече на вятъра, е безполезно, ще опитаме да се справим и без него; доколкото може, ще използваме компаса. Нашият кораб трябва да се намира на северозапад. Как мислите, Гремел?
— Не е възможно да се каже… Отговорът на Гремел не ни окуражи много.
— Но — продължи Гремел — аз смятам, че можем да тръгнем в тази посока, както във всяка друга.
— Отлично! Нека се опитаме — каза младият офицер с решителен глас. — Напред, братя! Изпълнете
