своите задължения, а аз ще изпълня моите.
Той взе фенера от ръцете на кормчията, който го прикриваше, а ние мълчаливо се заловихме за веслата. Мисля, че никога не сме изпълнявали с по-голяма неохота и с по-малко надежда своите задължения. Гребяхме съвсем машинално. Никой не мислеше, че тази нощ можем да стигнем кораба, ако изобщо ни беше съдено да го стигнем някога. Необходимо е добре да се познава морето, за да се разбере, че и най-малкото отклонение вляво или вдясно можеше да ни отдели от правия път, ако сме били на него. С помощта на компаса или без компас, все едно, ние вървяхме напосоки, съвсем без път. Рансъм знаеше това най-добре. За да бъде с чиста съвест, той даде някои нареждания на кормчията, погледна компаса, но по неговия тон се разбираше, че сам не вярва в това, което говори. Ние също не вярвахме. И често вдигахме веслата, за да се вслушаме дали не се чува топовен гърмеж. Нашият командир очакваше със същото безпокойство, както и ние; и вместо да ни упреква в леност, както би направил в други случаи, сега ни заповядваше да спираме.
Колко пъти ни люлееха вълните, докато се ослушвахме за желания сигнал. Така напряга слух осъденият, когато му четат присъдата. Но ние чувахме само шума на вълните и пронизителния крясък на морските птици, които също като нас се лутаха сред мъглата и не знаеха накъде да летят.
Радостта ни нямаше граници, когато чухме сигналния изстрел, така дълго очакван. Започнахме радостно да викаме. Но не всички споделяха този ентусиазъм. Лицето на стария Гремел бе още мрачно и замислено.
— Е! Гремел, какво ви е? — обърна се към него командирът. — Чухте ли изстрела?
— Да, чух го, както всички. Но това още не е достатъчно, за Ла се смятаме в безопасност. Никому не вярвам, който би казал от коя страна дойде гърмежът. Аз заявявам, че не зная.
Той беше напълно прав, ние скоро забелязахме това. Толкова се зарадвахме на този гърмеж, че не обърнахме внимание от коя страна бе дошъл.
Рансъм предполагаше, че изстрелът дойде от север. Той още отначало следваше тази посока. Поглеждайки пак компаса, даде заповед да продължаваме на север.
Подчинявахме се без желание. Всички наши надежди отново изчезнаха, защото мненията ни за посоката на изстрела си противоречаха. Отново вдигнахме веслата, за да чуем кога и от коя посока ще бъде даден вторият изстрел.
Оръдието се чу пак, ала този път звукът бе глух и слаб, сякаш между нас и „Летящият облак“ имаше някаква стена.
Рансъм продължаваше да упорства, че звукът идва от север, и настояваше да държим същата посока. Ние се стремяхме да не вдигаме много шум и през цялото време се ослушвахме. Трети път отново бяхме измамени от звука, както и преди.
Ала след няколко минути променихме посоката; от кораба един след друг се разнасяха изстрели и нашият командир започна да мисли, че сме сбъркали пътя. Той даде заповед да се върнем назад.
Пак се чу изстрел и ние наново изменихме посоката, но скоро разбрахме, че и тя е погрешна. Завладя ни нерешителност.
Още един изстрел достигна до ушите ни, но по всичко личеше, че той иде отдалече. Надеждата ни изоставяше, когато разбрахме, че се отдалечаваме от кораба или по-точно той се отдалечава от нас и всяка минута разстоянието помежду ни се увеличава.
Гребяхме само по инерция, без желание. Рансъм извика неочаквано:
— Оставете веслата! Лодката се върти като пумпал, не мога да разбера накъде отиваме — напред или назад. Ясно е, че се отдалечаваме от кораба. Не се движете и слушайте! Няма да направим нищо, ако се мятаме ту в една, ту в друга посока.
Заповедта беше изпълнена. Вдигнахме веслата и застинахме по местата си, вслушвайки се напрегнато.
Но нищо не чувахме. Всъщност чувахме само това, което можеше да ни доведе до отчаяние: крясъците на морските птици ставаха все по-резки и по-пронизителни; вятърът се усилваше и заплашваше да се превърне в ураган.
За борба с бурята разполагахме само с нашата орехова черупка. Единствено нейните жалки дъски ни отделяха от смъртта.
През цялото време, докато бяхме в мъглата, ние се движехме безполезно ту в една, ту в друга посока, като само напразно хабяхме сили, без да постигнем нещо. Ние, гребците, с истинско облекчение чухме сега думите на Рансъм, който се обърна към кормчията:
— Гремел, мисля, че най-добре ще бъде да стоим на едно място; поставете лодката по посока на вятъра.
Отново повдигнахме веслата и лодката, подчинявайки се на кормилото, зае указаното положение. Макар и все още да се вслушвахме от време на време, правехме го съвсем машинално, без каквато и да е надежда. Обезкуражени от предишните самоизмами, си казвахме, че нищо добро не ни чака и по- нататък.
Ала заплашващата ни буря още се бавеше, духаше само силен вятър. Получихме заповед да оставим чифт весла. Достатъчни бяха две, за да поддържат посоката на лодката. Тъй като бяхме вече много гладни и жадни, решихме да похапнем. За наше щастие имахме повече провизии, ала въпреки това командирът даде заповед да икономисваме продуктите, като изказа опасенията си.
— Другари — обърна се той към нас с добродушието на истински моряк, — не се знае още колко време ще бъдем тук. Сами виждате това, а продукти имаме колкото да не умрем от глад и да издържим три дни. Ако към края на третия ден не се срещнем с „Летящият облак“ или с някой друг параход, сами разбирате какво ни очаква.
Разбирахме и нямахме намерение да му противоречим. Задоволихме се с умерени порции, само колкото да поддържаме силите си. Заповедта беше правилна и дойде тъкмо навреме.
Като привършихме вечерята, започнахме да обмисляме как по-добре да се приготвим за нощта. Решихме трима от нас да спят или поне да се опитат да поспят, а другите трима да бъдат на пост. След това първите ще сменят вторите.
Някои бяха с куртки, които свършиха добра работа. Покрихме с тях спящите, тъй като, макар и в средата на лятото, на петдесет градуса ширина нощите бяха студени и куртките не бяха излишен разкош.
Ала никой не спа. Всички се питахме какво ли ще ни донесе зората.
Уви, зората не ни зарадва с нищо! Отново гъста мъгла ни заобикаляше от всички страни. По жълтия й оттенък разбрахме, че слънцето е изгряло.
Не стана по-светло, отколкото през нощта, но от сутрешния въздух лъхаше нещо животворно и ободрително, което отново събуди нашите надежди и ни караше внимателно да се вслушваме.
Чухме няколко топовни гърмежи и при всеки от тях обръщахме лодката на онази страна, откъдето ни се беше счуло, че иде. Всеки нов изстрел ни караше да мислим, че предишният ни е заблудил.
Това бе непоносимо. След толкова уморително лутане напред-назад ние спряхме по заповед на командира. Какво ни оставаше да правим? Изстрелите замряха, а ние все още не бяхме сигурни в коя посока да тръгнем.
Поне да можехме да се възползваме от зрението си, ако не от слуха! Но мъглата си оставаше все същата. Ако всичко това продължаваше още дълго, най-умното би било да заспим.
Но не можехме, макар да имахме нужда от сън. Напрегнато се взирахме в мъглата с надеждата да видим, че започва да се разсейва. Ала пред очите ни стоеше все същата завеса — бяла и зловеща като саван. Гледахме я, спорехме и се питахме дълго ли ще продължава всичко това.
Изведнъж се чу гласът на кормчията:
— Мъглата се вдига! Още малко търпение, момчета, скоро ще видите пак чистия океан. Да се надяваме, че изведнъж ще съзрем „Летящият облак“.
Предсказанието на Гремел се изпълни, ала нашите надежди не се осъществиха. Мъглата се вдигна като театрална завеса и за миг изчезна. В същата минута небето стана светло и синьо. Но по цялото безбрежно пространство не се виждаше нито кораб, нито лодка.
Радостта ни пред светлината и слънцето не продължи много. Отново се отчаяхме. Чистото небе още по-ясно ни показваше цялата сериозност на опасността. Когато не виждахме нищо, заобиколени от гъстата мъгла, поне се надявахме, че след вдигането й може би изведнъж ще видим някой кораб. Тази надежда
