Но дали ще ни забележат? На този въпрос още не можехме да си отговорим. Морето беше така бурно и покрито с вълни, щото нашата лодка би им се видяла като точка. Но за щастие огромното тяло на кита можеше да привлече вниманието на екипажа.
— Издигнете знаме! — започна да вика Рансъм. — То чудесно може да ни помогне — ако се проясни небето, вятърът ще го развява.
Още в същия миг на върха на мачтата се развя знаме, разгъна се в цялата си ширина и заплющя на вятъра така, като че ли някой удряше с бич.
Но не ни отговориха. Очевидно шотландският кораб не беше ни забелязал.
Вятърът продължаваше с такава скорост, щото бяхме обхванати от ужас. Надеждата, която току-що се беше породила в нас, започна да гасне. Лесно преминавахме вече от една крайност към друга и отново бяхме готови да изпаднем в отчаяние. Ако вятърът продължава да носи кораба със същата бързина и той изчезне от очите ни, какво ще стане с нас?
Никой не произнесе този въпрос, ала той беше в сърцето на всеки и отговорът беше само един. Знаехме, че смъртта витае над нашите глави, защото дори да не потънехме, все едно, щяхме да умрем от глад и жажда. И при това твърде скоро, тъй като запасите от храна съвсем бяха намалели. Останала бе храна само за още един път. Предстоящият обед вероятно ще бъде наш последен обед.
Вече виждахме добре кораба и не можехме да се съмняваме, че действително е шотландският китоловен кораб „Хайлендер“ от Абърдин. Лесно можехме да го познаем и без далекогледа, тъй като го бяхме виждали няколко пъти в полярния океан, а веднъж той мина така близо до нас, щото имахме възможност да си разменим няколко думи. Ако Бог би го изпратил и сега така близо до нас, какво не бихме дали, за да бъдем уверени, че сме забелязани.
Ала всички тези въпроси оставаха без отговор. „Хайлендер“ не издигна знамето си, с нищо не измени своите маневри, нито пък платната. Той бързо бягаше пред бурята, дори по-бързо от нас, тъй като ние също се носехме по вятъра заедно с огромния кит. Скоро „Хайлендер“ се отдалечи, отнасяйки със себе си всичките ни надежди за спасение.
По-нетърпеливите от нас съветваха да прережем връвта, която ни задържаше при кита, и да се опитаме да приближим до „Хайлендер“, използвайки платната и веслата.
— Невъзможно — проговори командирът. — Сред този хаос от разярени вълни лодката не може да се съпротивява и минута. Остава ни само едно — да стоим зад кита. Много странно е, че корабът не го забеляза; може да се помисли, че…
Той изведнъж спря и в продължение на няколко мига мълча. Когато заговори отново, тонът на гласа му беше съвсем друг.
— Мисля, че ни забелязаха или пък нищо не разбирам от техните маневри… Ако това не е случайност. Погледнете, Гремел.
— Това не е случайност, мистър Рансъм — отвърна полугласно китоловецът.
Изглеждаше, че говори умишлено бавно, за да възбуди нашето нетърпение.
— Разбира се, че те са забелязали тази спокойна част от морето, а също и кита и лодката. Сега маневрират, за да се убедят.
С какво нетърпение следяхме и най-малките движения на „Хайлендер“! Дори и да се съмнявахме досега, изведнъж всички съмнения се разпръснаха: корабът обърна нос към нас.
— Ура!
Това „ура“ не беше гръмко, защото бяхме много изморени и отпаднали, ала не вярвам някога да е викано по-радостно от хора, загубили всяка надежда.
— Видяха ни, другари! — извика младият ни командир радостно. — Спасени сме, ако шотландският кораб успее да се доближи до нас. Неговият екипаж е един от първокласните; истинска наслада за окото на моряка!
Всички охотно се съгласихме, че зрелището е великолепно. Каква наслада беше за нас да наблюдаваме как този прекрасен тримачтов кораб ту се издигаше величествено на гребените на вълните, ту се спускаше като в долина, приближавайки всеки миг към нас благодарение на маневрите, дето правеха чест на капитана и на изкуството на екипажа.
Сега вярвахме в нашето спасение и всяка нова маневра извикваше у нас викове на радост. Бяхме изпълнени с възхищение към тези хора, които бързаха да ни окажат помощ, излагайки на опасност живота си. И наистина при такова бурно море всяко движение на кораба ги заплашваше със сериозна опасност.
Най-после! Нашите изпитания свършваха, тримачтовият гигант приближи към нас. Ловко ни хвърлиха въжето. Хванахме се за него, като се готвехме да го издърпаме, преди да сме отрязали връвта, дето ни съединяваше с кита. Но нашата лодка много трудно можеше да се доближи до кораба срещу вятъра и трябваше голямо внимание. Преди още здраво да сме уловили въжето, то се изплъзна от ръцете ни и изчезна.
Екипажът се беше събрал на палубата и по бордовете. Тези загрубели и брадясали хора ни гледаха с израз на симпатия. Те ни протягаха ръцете си, като се стремяха да използват всеки удобен момент за прехвърляне при тях. Понякога движението на вълните издигаше кораба на седем-осем метра над нас. Минута след това те идваха тъй близо, че можехме да си подадем ръце, но разстоянието бе все още твърде голямо, за да ни се окаже каквато и да била помощ.
С протегнати шии и напрегнат поглед очаквахме удобния момент. Най-после корабът достатъчно се доближи с борда си и ясно чухме ободрителни думи:
— Внимание! Качвайте се!
Маневрата бе изпълнена с такава точност, щото всички в един миг се намериха на борда на кораба. Всички освен аз.
В бързината се препънах и паднах зад пейката. Но скоро забелязах над себе си същите любезни лица, протегнатите им ръце, готови да ме уловят.
От борда ми хвърлиха половин дузина въжета, на края на които имаше възел. Улових се за едно от въжетата, вързах се през кръста и направих знак с ръка. Веднага бях издигнат и вече се намирах на безопасно място на борда.
Бях спасен, но ако бях закъснял дори и една минута, щеше да бъде късно. Корабът удари с едната си страна нашата лодка. Тя изпращя и се напълни с вода. Когато корабът тръгна, нашето въже се скъса като конец и малката ни лодка, която така дълго и мъжествено се бори е разбеснялото се море, сега бе подхвърлена с такава сила, че се разби на парчета.
Сърцата ни се свиха от жалост, сякаш тя бе живо същество, принесено от нас в жертва на разярените вълни.
Шест седмици след това, когато „Хайлендер“ пусна котва в пристанището Хонолулу, забелязахме един кораб да заобикаля пое Диамант и веднага познахме „Летящият облак“. Късно през нощта по шума на веригите разбрахме, че „Летящият облак“ хвърли котва и се намира близо до „Хайлендер“. Капитанът на „Хайлендер“ веднага отпусна лодка и без да губим време, се запътихме право към нашия стар кораб.
— Хей, вие от лодката! — извика дежурният офицер. — Кой е там?
— Претърпелите катастрофа от „Летящият облак“ — отговори Рансъм.
— Слава Богу! — извика капитан Дринкуотър. А след малко видяхме и него.
— Нима това е възможно? Рансъм, вие ли сте?
— Да, да, аз съм!…
— Ами другите? Всички ли са с вас?
— Всички, капитане! Те са с мен в лодката.
— Слава Богу! — повтори с развълнуван глас капитанът.
Може би в този момент той си спомни за другата лодка, разбита от кита, екипажът на която се спаси с изключение на бедния Бил, изчезнал така тайнствено. Навярно същите спомени възкръснаха и в душата на Кофън, защото го чухме да произнася с благоговение: — Амин!
Веднага се озовахме на палубата сред нашите другари, които ни прегръщаха от радост. След като изслушаха нашите преживелици, те ни разказаха какво са предприели след нашето изчезване. Няколко дни обикаляли около мястото, където ги оставихме, уверени, че ще ни намерят. След като изгубили всяка надежда, изоставили търсенето, вярвайки, че нашата лодка е разбита от бурята.
Освен радостта, че се завърнахме на борда, бяхме щастливи да се убедим още един път какъв
