През време на този изящен диалог бързо се носехме над спокойните вълни, като ги разсипахме със силните и правилни удари на веслата.
След малко лодката започна да танцува — по това разбрахме, че вече сме излезли от залива и се намираме в открито море. Настъпи нощта, особено мрачна поради облаците, покрили небето. Едри редки капки дъжд падаха върху нас и предвещаваха истински тропически порой.
Напразно напрягах зрението си и гледах на всички посоки, но не виждах корабните огньове. Бяхме вече далеч в морето, но никаква светлина не се виждаше. Лоцманът седеше до мен в задната част на лодката. Когато моето лице се приближаваше до неговото, виждах изписана загриженост и тревога. Очевидно положението не му харесваше.
— Какво мислите за това, сеньор Салвадор? — попитах го аз, като немилостиво извъртах думите.
— Че ние по-добре да се върнеш на сушата! — беше неговият съвсем неутешителен отговор.
— Но това е невъзможно, сеньор. Още не сме се опитали. Не е хубаво така скоро да падаме духом. Момчета — обърнах се аз към моряците, — аз знам къде е корабът или поне къде трябваше да бъде. Ние сме на прав път, да вървим напред и скоро ще срещнем огньовете.
Ала светлините на „Летящият облак“ не се появиха. Минахме още два километра. Нищо! Ни най-малък проблясък на светлина, която да зарадва нашия поглед и сърцата ни.
Заповядах на хората си да престанат да гребат и да гледат, дали няма да забележат нещо. След това дадох заповед да се вдигне фенерът, за да привлече внимание, но ничий сигнал не отвърна на нашия.
Вълните растяха; освен дъжда, който ни заплашваше, силният вятър увеличаваше вълните и пенеше морето.
И когато благоразумният Салвадор отново ме помоли да се върнем на сушата, не спорих дълго. Нямах и това право. Нает като лоцман, той поемаше върху себе си цялата отговорност за това, дето би се случило с нас. Ние трябваше да му се покорим, това сваляше от мен всяка отговорност. А освен това, мисля, че виждайки бурята, която започва, първият офицер е длъжен да потърси край брега по-безопасно място за през нощта. Дори и да знаехме къде се намира „Летящият облак“, би било голямо неблагоразумие да го търсим в такова време с нашата орехова черупка.
Тези мисли ме накараха да извикам:
— Обръщай!
Глава четиринадесета
След като променихме посоката и се отправихме към брега, изпаднахме в същото недоумение. И в тази посока нямаше никаква светлина, която да ни ръководи.
Когато напуснахме пристанището, бяхме заобиколили група скали, които сега скриваха от погледа ни градчето с неговите три или четири мъждиви фенера. Трябваше да търсим пътя в тъмнината.
Голямата шапка ни беше по-полезен сега, отколкото когато ни водеше в открито море, тъй като, изглежда, познаваше до най-малки подробности брега. Като нямаше възможност добре да вижда в тъмнината, той ни водеше благодарение на своя слух. Това, дето чувахме и той, и ние, будеше нашето безпокойство. Морето ревеше и се биеше о брега. Бялата линия на прилива показваше мястото, където се разбиват вълните; тя се виждаше поради фосфоресценцията в тъмнината.
Като венец на неприятностите дъждът се изливаше сякаш из ведро и ни ослепяваше. За минути бяхме измокрени до кости, което не ни безпокоеше много поради тропическата горещина. Тревожеше ни най-много глухият рев на морето, разбиващо се в брега, както и необходимостта да изгребваме водата от лодката, за да не потъне.
Вече изнемогвахме да гребем и да изхвърляме водата, когато забелязахме светлина на брега.
— Това е моята къща! — извика сеньор Салвадор, щом забеляза светлината. — Гребете натам, сеньори. Направо, все направо!
Питах се дали ще бъде благоразумно да последваме този съвет? Все пак Голямата шапка беше пристанищен лоцман и сигурно знаеше какво говори. Заповядах да гребат към светлината.
Дванадесет размаха на веслата и ние се видяхме обкръжени от всички страни с разпенени вълни. Явно на това място вълните се разбиваха в някаква подводна скала, и то с такава сила, щото можехме да се смятаме за загинали, ако се приближим още малко.
— Назад! — изревах гръмко, колкото можех. — Гребете назад!
Гребците изпълниха тази маневра и скоро бяхме вън от всякаква опасност. Обърнах се към лоцмана, за да му поискам обяснение, но той беше изчезнал. Мястото, където седеше, беше празно.
Дали беше още в лодката? Обърнах се да попитам моряците — в тази дълбока тъмнина той спокойно можеше да се премести незабелязано. Но всички отговориха, че го няма, и бяха учудени не по-малко от мен от тайнственото му изчезване.
Бяхме разтревожени от случилото се, защото мислехме, че нещастният човек е паднал от борда и е загинал във водовъртежа. Вероятно силният тласък при промяната на движението го е накарал да изгуби равновесие.
Беше ми особено тежко, тъй като се смятах неволен виновник за неговата гибел. Вслушвахме се с най- голямо внимание. Но какво беше нашето удивление, когато един глас, който съвсем не приличаше на гласа на човек в отчаяние, весело извика сред шума на вълните:
— Лека нощ, сеньори! Вие обиколите скали и ще видите светлината на пристанището. Още километър и вие сте в безопасност! Лека нощ!
Нямаше съмнение, че говори сеньор Салвадор, както нямаше съмнение и в това, че той беше в безопасност, на твърда земя. Но как беше преплувал това бурно море? Това беше истинска загадка. Само можехме да правим предположения: че много добре познава брега, особено близо до своя дом, и знаеше как да заобиколи водовъртежа.
Ала какво го накара да ни напусне така внезапно, дори без предупреждение? Защо го направи? Но сега не беше моментът да мислим за това. Най-важно за нас беше да заобиколим скалите и да стигнем до безопасно място. Последвахме съвета на лоцмана.
Удвоихме усилията си и най-после за голямо наше облекчение видяхме светлините на пристанището. Доближихме се, спряхме, привързахме лодката и се отправихме по брега да търсим някъде подслон.
Стигнахме в града мокри като мишки. Когато минавахме край една глинена колиба, забелязахме, че нейните обитатели сякаш не спяха. През тесните прозорчета без рамки излизаше светлина. Чуваше се шум от много гласове и звуци от струнен инструмент — банджо или мандолина. Като не успяхме да видим наоколо по-прилично помещение, влязохме в тази концертна зала, но не да се наслаждаваме на музиката, а само да се подслоним и да се поизсушим, ако случайно имаше огън.
Почукахме на вратата. След няколко минути тя бе отворена от чернокож с гигантски ръст, тип на истински мозамбикски негър. Той ни попита на своя жаргон какво желаем. Преди да му отговорим, до него се появи друг, можете да си представите нашето учудване, когато в негово лице познахме лоцмана, който така безцеремонно ни напусна.
Той вече беше успял да се преоблече празнично.
— А, сеньори — произнесе той, като отвори уста до уши, — тук който виждате дошъл преди вас. Щастлив да ви видя, заповядайте, влезте всички. Може тук много човеци, но ние намерим място за вас. Ние малко танцуваше. Вие танцува с нас.
Той беше твърде скромен, когато казваше „много човеци“. Трябваше да каже „прекалено много“. Тук просто можеше да се задушиш. Присъстващите бяха невероятна смесица от лица, каквато е възможно да се срещне само в португалска Африка. Имаше от всички цветове — от бледожълтия до черния като ахат. Дамите също бяха от всички цветове. Бяхме попаднали на фанданго — с други думи, на бал, — където се събират всички класи на мозамбикското население.
Колибата беше изпълнена с изпарения и толкова силна миризма, че не се решавахме да влезем. Но вече стъпили на прага, беше неприлично да си отидем.
След като приехме колкото можехме любезно поканата на сеньор Салвадор, ние го последвахме. Веднага забелязахме, че в своя кръг той беше важна личност и свободно се разпореждаше с наредените ястия. Угощението се състоеше от различни плодове и, трябва да признаем, сеньор Салвадор се отличаваше с шумно гостоприемство. Имаше и ракия от евтино качество, която бе способна да разстрои
