На палубата се разигра много интересна сцена, в която участваха капитан Дринкуотър и лоцманът.
— Предполагам, сеньор Салвадор, че сте се мислили за много хитър през последната нощ, когато откраднахте кесията?
— Каква кесия, капитане? — най-невинно попита лоцманът. На пас, зрителите, този тон ни се стори пресилен.
— О, малката платнена кесия, дето сте взели от чекмеджето до кормилото, преди да се хвърлите в морето. Помните ли?
— Santos Dios, капитане! Вие говорите една загадка! Мене не знае нищо, нищо!…
— Скоро ще узнаете — отвърна капитанът, като заповяда да вдигнат платната.
За миг платната бяха разпуснати и корабът тръгна в открито море.
Разговорът продължаваше.
— Да, сеньор Салвадор, вие откраднахте кесията, а в нея имаше двеста долара — говореше капитанът. — Но успокойте се, аз мисля, че ще ви накарам да ги изработите и по този начин ще ми ги изплатите. Не ще си отидете оттук, докато не ми изплатите и последния долар.
Виждал съм в живота си много учудени хора, но никога не съм виждал толкова искрено и дълбоко учудване, а може би така добре изиграно, както върху лицето на португалския лоцман.
В първата минута той протестирате против обвинението и неговият глас беше толкова искрен, че изглеждаше грешно да не му се повярва. Той падна на колене и притисна ръце към гърдите си:
— Сеньор капитан, аз не съм виновен! Моя не взел ваша кесия, нищо, нищо не видял!
Ако това беше комедия, то лоцманът беше чудесен актьор. Никога подражанието на истината не е било така близо да самата истина.
Ала капитанът не се поддаде. Той беше глух към всички молби на обвиняемия и изискваше точно изпълнение на своето решение. Корабът летеше напред въпреки жалбите и протестите на сеньор Салвадор.
Но едва бяхме изминали дванадесет възли, когато в настроението на капитана настъпи обрат в полза на обвиняемия. В края на краищата този човек може би беше невинен. От международна гледна точка това поведение на капитана можеше да има лоши последици. Тези мисли накараха Дринкуотър да освободи пленника и да го пусне да се върне назад с крайбрежния кораб, който срещнахме.
Всички, от първия до последния, бяхме убедени, че този лоцман е крадец. Но с течение на времето променихме мнението си за него и много съжалявахме, задето напразно го обвинихме. След няколко седмици, когато се наложи да се ремонтира лодката, намерихме кесията с двестате долара на дъното на задната част на лодката.
Глава петнадесета
Излязохме на север от Мозамбикския пролив, за да опитаме щастието си във водите на изток от Мадагаскар.
Капитан Дринкуотър се отказа тази година да отиде до островите Кергелен; първо, за това, че сезонът беше в разгара си, а също, защото бе узнал, че при Маскаренските острови се бяха появили голямо количество китове.
Това той бе узнал от човека, у когото бе нощувал и който току-що се беше върнал от остров Мавриций. Капитанът бе решил да се възползва от неговите сведения.
Ала едно нещо вече бе решил твърдо — да не спира на португалските пристанища.
Този път не се излъгахме. Макар че когато се говори за лов на китове, никога не се споменава за Индийския океан на изток от Мадагаскар, там ние срещнахме много китове. Провървя ни и „Летящият облак“ бе така натоварен, щото неговата ватерлиния бе по-ниско от повърхността на водата.
Вече мислехме за връщане и подреждахме в трюма нашия лов. Обикновено с това се занимава вторият офицер, който е и отговорен за неговата изправност.
Но капитан Дринкуотър не искаше да довери никому тази работа и се зае сам с нея.
Облечен с платнен костюм, той влезе в трюма. Вече бяха наредени няколко тона, когато чух вик:
— Меси, изпратете ми номер четиридесет и две!
— Да — отвърнах аз и започнах да търся четиридесет и втори номер между бъчвите.
Вятърът в това време беше силен, морето неспокойно и вълните гонеха напред „Летящият облак“. Още неравномерно натовареният кораб чувствително се наклоняваше на едната си страна. Когато спуснах поисканата бъчва, корпусът му изпращя и в трюма се чу бумтеж, после викове. Разбрах, че се е случило нещастие.
Затичах се към входа, за да видя какво се е случило, когато чух глас, който отчаяно казваше:
— Той е ранен, опасно ранен!
— Кой? — извиках аз от входа. — Кой е ранен?
— Капитанът, мистър Меси, върху него падна бъчва!
С един скок бях долу при моряците. Те с мъка отместиха тежката бъчва, стремейки се да освободят крака на капитана, притиснат между бъчвата и стената на кораба.
Нямаше нужда да питам какво се е случило. Очевидно при рязкото завиване на кораба една от горните бъчви се е търкулнала върху крака на капитана. Неговото инстинктивно движение настрани го е спасило от смъртта, но кракът му беше стиснат като в преса.
Раната беше тежка, в това нямаше никакво съмнение. Капитан Дринкуотър не беше слаб човек, който лесно се плаши. Само стоновете му, след като го освободихме, говореха колко ужасни са страданията му.
Най-предпазливо го пренесохме в каютата му, а аз го последвах.
Тъй като бях живял по-дълго заедно с него, отколкото старшият офицер, бях по-близък с капитана и поех задължението да се грижа за него. Но когато го разсъблякох, за миг пожелах друг да е на моето място. Раната беше ужасна: кракът се оказа счупен по-горе от коляното. За щастие коляното и ходилото бяха здрави.
Само по вида на раната можеше да се предположи, че костта е строшена.
— Да, тя е раздробена на хиляди парченца — произнесе стенещ капитанът. — Ето на какво станах след двадесет години китоловна работа. Ужасно е да завършиш така, като мишка в капан! Кълна се в Йосафата!
— О — извиках аз, — не говорете за смърт. За това и дума не може да става. Успокойте се, ще се поправите.
Да си призная, сам не вярвах на думите си. Гледайки този подут, зачервен крак, имах много малка надежда за неговото оздравяване. Още повече че на борда нямаше нито един човек, който да има поне малко понятие от хирургия.
Чувствах пълно безсилие. Старшият офицер също не знаеше какво да прави. Най-после решихме, че ще бъде най-добре да отидем до най-близкото пристанище. Там щяхме да намерим хирург. Насочихме се към остров Свети Мавриций.
Превързахме както можахме раната и се помъчихме да ускорим пътуването. За нещастие френският остров се намираше на повече от петстотин километра и ако вятърът беше благоприятен, пътуването щеше да трае няколко дни. Ако пък вятърът се обърнеше, можеше да плаваме и няколко седмици.
Нищо не разбирам от рани, но ми се струваше, че положението на капитана се влошаваше с всеки час — появиха се и признаци на възпаление.
Офицерите се съветваха с най-опитните хора от екипажа и дойдоха до убеждението, че единственото средство да се спаси капитанът, е да му се отреже кракът.
Но кой щеше да извърши операцията? Този въпрос дълго стоя без отговор.
Най-после събрахме всички хора от екипажа и по предложение на старшия офицер аз се обърнах към тях с въпроса:
— Момчета, не е ли присъствал някой от вас на ампутиране на крак?
Мъртво мълчание се възцари за няколко секунди. После задните редици се раздвижиха, измежду моряците излезе напред черна къдрава глава.
— Аз, мистър Меси, съм видял ампутация, да!
