Атлантическия океан, като се постараем да попълним товара на островите Тристан д’Акуня.
През време на своите пътешествия постоянно пресичахме Атлантическия океан, затова и не очаквахме особени приключения.
Това, което ще разкажа сега, едва ли може да се нарече приключение, по-скоро е епизод, но епизод, който се отрази тежко на мен и на моите другари.
В околността на Тристан д’Акуня ловът беше от плоскоглави китове, които не приличат на тези, дето срещнахме на север. Този път бяхме възнаградени за труда си. Действително това повече приличаше на спорт и забава, а не на работа. След няколко месеца и най-страстните ловци бяха преситени.
След няколко седмици товарът на „Летящият облак“ беше попълнен. Капитанът бе особено доволен. От момента, когато отново владееше крака си, той намираше особено удоволствие в това, да ходи по капитанския мостик и да се разпорежда. Когато и последният тон мас беше спуснат в трюма, той каза:
— Момчета, кампанията приключи и смело можем да кажем, че я приключихме добре. Сега трябва да отпразнуваме нашия успех.
Той даде заповед и палубата веднага бе превърната в театър, където всеки с увлечение изпълняваше своята роля. Там бяха всички стари моряци и офицери.
По силата на традициите и привилегиите, с които се ползва екипажът на китоловен кораб, това омешване ни най-малко не нарушаваше дисциплината. Щом празникът свършеше, всички заемаха своите длъжности: едни да се разпореждат, други да изпълняват.
Балът беше в своя разгар.
Лек ветрец тласкаше кораба, вълните тихо го полюляваха. Изведнъж часовият извика:
— Платно!
Разбира се, капитанът веднага попита от коя страна се задава и какъв вид кораб е.
— Просто една лодка — отвърна часовият.
— Лодка! — извика зачудено капитанът. — Но значи трябва да се вижда и кораб?
— Не, капитане, никакъв кораб не се вижда.
— Разгледайте хубаво, все някъде наблизо трябва да има кораб.
Настъпи дълго мълчание. Часовият гледаше на всички посоки и ние с любопитство чакахме резултатите от неговите наблюдения. Бяхме на петстотин километра на север от Тристан д’Акуня и знаехме, че наблизо няма никаква суша.
Ако бяхме срещнали тази лодка сред архипелазите на Тихия океан, не бихме й обърнали внимание. Ала на запад, в Атлантическия океан, в тази водна пустиня, където островите Тристан д’Акуня и Найтингейл се явяват усамотени оазиси, присъствието й бе много странно.
Но дали тази лодка всъщност беше сама? Ето какво се питахме един друг, докато караулният продължаваше своите наблюдения.
След малко той отново заяви, че не се вижда никакъв кораб.
— Лодката с издигнати платна ли е? — попита капитанът.
— Да, капитане — отвърна караулният.
— Кой е в нея?
— Никой, капитане. Не виждам жива душа. Ако там има някой, то той трябва да е скрит под скамейката.
— Кълна се в Йосафата, това е много необикновено! — възкликна капитанът с тон на човек, когото карат да повярва в мистификация. — Лодка с платна и никой не я управлява! Меси, идете горе и вижте дали няма да откриете нещо.
Веднага застанах редом с часовия, който ми показа посоката и ми отстъпи далекогледа. Можех само да потвърдя неговите думи: лодка с платна и в нея няма никой или не се вижда никой.
— Е, Меси, какво има? — попита капитанът.
— За Бога, капитане, нищо не разбирам. Уверен съм, този отговор разочарова всички.
— Мисля, че е китоловна лодка. Движи се пред нас, в същата посока — продължих аз.
— И не виждате никакъв кораб?
Не отговорих веднага. Дотогава вниманието ми бе погълнато от лодката. Насочих далекогледа към хоризонта. Небето беше необикновено ясно, слънцето светеше ярко, морето беше спокойно, ала освен тази лодка не се виждаше никакъв кораб. Съобщих това на капитана.
Чух го как каза:
— Щом Меси не вижда нищо, значи нищо няма. Екипажът бръмчеше като кошер.
Ако предметът на нашето любопитство беше кораб, а не проста лодка, моряците биха си въобразили, че имаме работа с „Летящият холандец“, кораба призрак, познат от морските легенди.
— Лодка с платна и никой в нея! — продължаваше капитанът. — Що за дяволска работа? Да я проследим, да видим каква ще е! Ей, Меси, тя какво направление държи сега?
— Все същото, капитане. Северно и пред нас.
— Кажете на кормчията какво трябва да прави и на лов! Преследването започна.
Наистина беше странно да срещнеш самотна лодка в океана, но още по-странно беше поведението й. За нас тя бе истинска загадка. Изминахме няколко възли, като през цялото време сигнализирахме. Ала тя не отговаряше и като че ли не ни забелязваше. Наближавахме я, но не така бързо, както искахме.
Вятърът, макар и слаб, надувате нейното голямо платно и бързо я тласкаше напред, а на нашите корабни платна помагаше по-малко, бяхме и много натоварени.
Всичко това бе лесно за разбиране, но трудно ни бе да проумеем защо лодката така упорито иска да избегне срещата, като че ли не разбираше, че ще я настигнем. Дали наистина бягаше от нас?
Ако хората в нея бяха нещастници, изпаднали в беда, както бяхме помислили, тяхното поведение беше необяснимо.
Накрая дойдохме до убеждението, че имаме работа с престъпници; тогава всичко беше просто за обяснение. Негодници, които са напуснали своя кораб, след като са извършили някакво престъпление, може би и убийство, а сега бягаха от хората и правосъдието. Може би носеха със себе си доказателство за престъплението си — откраднати предмети, които не се решаваха да изхвърлят в морето.
Подобно на Каин те бягаха от небесния гняв, виждайки отмъстител във всеки срещнат кораб.
— Трябва да я заловим! — каза капитанът, който се чувстваше унизен, задето досега не сме настигнали лодката. Беше наистина засегнат, тъй като въпросът се отнасяше до бързоходността на „Летящият облак“.
— Представете си — говореше той, — една негодна орехова черупка да ни накара така дълго да я гоним! Това е смешно! Да поставим по-малко платна, как мислите, Меси?
— Както и вие, капитане. Китоловна лодка, излязла на лов.
Бях уверен в това и добре познавах този род лодки.
Моят отговор отново насочи мислите към хората от лодката. Работата се отнасяше до професионалната ни гордост. Ако това беше китоловна лодка, тогава не можеше да се допусне, че хората, съставящи нейния екипаж, са бегълци или престъпници. Досега нямаше такъв случай. Върнахме се към първоначалното си предположение, че имаме работа с изпаднали в беда. Но тогава защо бягаха от нас?
Преди да разрешим този въпрос, вятърът, или по-точно липсата на вятър, породи нови усложнения.
Някои от екипажа многозначително поклащаха глава. Сред моряците очевидно се появи склонност към суеверие. И наистина странното поведение на лодката давате основания за това. Мнозина, ако имаха право на избор, биха се отказали от всякакво преследване.
Ала капитан Дринкуотър не вярваше в свръхестественото, по-точно не вярваше в нито. Възбуден от неуспешното преследване, той заповяда да се вдигнат всички платна.
— Кълна се в Йосафата! — извика той. — Движението на тази лодка е извънредно странно. Тя прилича на блуждаеща светлина. Ако това бе кораб, а не лодка, аз сам бих повярвал в края на краищата в „Летящият холандец“. Вдигнете още платна!
Но преди да вдигнат платната, стана нещо, дето правеше излишен този разкош. Вятърът се усили и с това благоприятстваше движението на нашия кораб, а забавяше хода на лодката. Разстоянието, което ни разделяше, намаляваше всяка минута. Оставаше ни да чакаме още съвсем малко, преди да разберем какво има там.
В отмяна на предишната си заповед за платната капитанът изкомандва:
