стомаха и на най-здравия китоловен.
Щем не щем, трябваше да опитаме ракията; търпеливо понасяхме това зло, макар и да не можехме да сдържим гримасите си на отвращение.
Сеньор Салвадор не можеше да си намери място от радост и се стараеше всячески да ни окаже внимание.
Използвах случая да го попитам как се е озовал тук и как успя да мине през водовъртежа. Той отговори, че да се преплува водовъртежът от човек, който е свикнал, е лесна работа.
Но както е известно, на бал не може да се говори продължително и той не ми даде повече обяснения.
Когато излязохме от танцувалната зала, отново заговорихме за това. Оказа се, че той преплувал тясното проливче, докато ние обикаляхме полуострова.
— Но защо ни оставихте?
— Ах, сеньор, вие не знаете защо? Моят дом е на другия страна, вие видя. Моята жена у дома. Аз искал да я заведа на фанданго. Тя сега е тук. Ваша милост ще ми позволи да му го представя.
И аз бях представен от сеньор Салвадор на жена му. Тя беше твърде жива, кокетна, жълта квартеронка.
Казах й, че тя е единствената виновница за нашите бедствия, тъй като от желание да я заведе на фанданго нейният мъж ни изведена лъжлив път.
Както аз, така и моите другари мечтаехме да се махнем колкото се може по-скоро от тази колиба. Залата беше препълнена: във въздуха, се стелеше мъгла, миришеше на мокри дрехи и тютюнев дим. Към всичко това се прибавяше и неприятната миризма на ракията, и специфичният мирис на туземците.
Всичко това ни лишаваше от удоволствието, че присъстваме на истинско фанданго.
Ние избягахме при първия удобен случай независимо от очарованието на сеньора Салвадор и мисълта за проливния дъжд, който ни очакваше навън.
Весело приемайки новия душ, ние се отправихме към центъра на града с намерение да потърсим по- прилично място за подслон. Още не бяхме стигнали площада, когато видяхме една къща, която рязко се отличаваше от другите по своята архитектура. Край нея имаше отворена пристройка. Решихме, че тази барака е достатъчно удобна за нас. Все пак тя беше надеждна защита от дъжда, по телата ни вече не бе останало сухо косъмче.
Нощта беше гореща и направената водна баня ни освежаваше донякъде. Ала за нещастие тук срещнахме и москитите.
И те като нас търсеха защита от дъжда под тази сушина, но бяха нелюбезни и се възползваха от случая, за да ни хапят непрекъснато. Нито за миг не можахме да затворим очи.
Зората прогони тези насекоми, както прогонва злите духове. Тогава се изтегнахме на сламата, дето намерихме тук, и моментално забравихме всичките си неприятни преживелици.
Съвсем изтощени от нощните премеждия, спахме, докато слънцето бе отишло високо. Когато се събудихме, се постарахме да се пооправим, а преди да се върнем на кораба, реших да се видя с капитана. Сега, през деня, не беше трудно да го намерим.
Изпратих хората към лодката и се канех да отида да го търся, когато един прозорец на голямата къща се отвори и се показа лицето на капитан Дринкуотър. Той протегна шия и с голямо учудване се вгледа в мен.
И аз бях не по-малко учуден от него, но преди да отворя уста, той извика:
— Слава Богу! Вие сте тук, Меси! Какво ви доведе насам? Надявам се, че нищо не се е случило на „Летящият облак“?
— Надявам се, че не, капитане, аз не мога да отговарям за това.
— Как така не можете да отговаряте? Защо?
— Защото не съм бил на кораба, откакто се разделихме с вас.
— За какъв дявол не сте били там! Обяснете, Меси! Разказах подробно всичко, което се беше случило с нас вечерта, и за поведението на сеньор Салвадор.
— Много странно — замислено произнесе капитанът, — че той така внезапно е избягал, без да говорим за опасностите, на които сам се е изложил. Но аз мисля, че добре знае своята работа и не е рискувал много. А защо му е трябвало да рискува, когато нищо не го е заставяло да направи това?
Тъкмо исках да му предам обясненията, които бе дал сам лоцманът, когато капитанът извика:
— Дявол да го вземе! Струва ми се, зная защо е постъпил така този хитър негодяй!
С тези думи той изчезна от прозореца. Аз останах на мястото си учуден, очаквайки капитанът да слезе. След като се сбогува набързо с хазаина си, той дойде при мен.
— Мистър Меси — извика, щом слезе, — не видяхте ли кесията в чекмеджето при кормилото, малката платнена кесия?
— При кормилото на лодката?
— Разбира се, на лодката!
— Не, капитане, не съм я забелязал.
— Там имаше кесия. Да отидем да видим дали е още там! И без да даде по-нататъшни обяснения, той бързо закрачи.
Лицето му бе почервеняло и изразяваше силно вълнение. Без да разбирам нищо, вървях подир него.
Когато дойдохме до лодката, заварихме моряците при веслата, готови да отплават. Немалко труд бяха хвърлили да я приведат в ред и да изхвърлят водата, която се беше насъбрала през деня. Това обстоятелство силно заинтересува капитана. Неговият поглед веднага се устреми към сандъчето и той се обърна към моряците със същия въпрос, дето преди малко бе задал и на мен.
Ала получи същия отговор. И те не бяха виждали платнената кесия нито на кормилото, нито на друго място.
— А-а — извика капитанът, съпровождайки своето възклицание с друго, приличащо на селска псувня, — сега зная защо сеньор Салвадор ви е оставил през нощта! Отлично! Ще го хвана този негодник, колкото и да е хитър. Няма да вземем оттук провизии. Ще отидем до остров Свети Мавриций и няма нужда „Летящият облак“ да влиза в залива. Сеньорът не ще знае за това и ще му дам такъв урок, какъвто заслужава. Надявам се, той пак ще дойде при нас в качеството си на лоцман. Кълна се в Йосафата, ще му се отплатя така, както никога не се е надявал!
Тъй като капитанът, говорейки всичко това, се обръщаше към мен, то аз се осмелих да го попитам дали кесията не е съдържала нещо скъпоценно.
— Разбира се — отвърна той, — в нея имаше нещо скъпоценно; не бих вдигнал шум за нищо.
— Може би пари?
— Да, пари. Двеста испански долара, двеста прекрасни долара. Уверен съм, че сеньор Салвадор ги е пипнал. И съвсем не съм учуден, че се е показал така великодушен към вас на бала. Могъл е да бъде разточителен след такъв сполучлив лов.
— Но — прекъснах аз капитана — нима не можете да го арестувате и да го предадете на съда?
— Защо? Нямам друго доказателство за вината му освен присъствието му на лодката. Но дори да имах доказателства, ясни като ден, той ще излезе от това дело чист като сняг. Достатъчно е да си поделят доларите със следователя. Но нима ние имаме възможност да стоим тук месец или година за двеста долара? Не! Мога само по един начин да накажа този крадец, както той заслужава; да го заставя да поеме задължението да ни бъде лоцман. Страх ме е само да не откаже. Имам основания да мисля, че вече няма да го видим… Ах, дявол да го вземе, ето го и него!…
И наистина беше той! На около петдесет метра от нас и бързо приближаваше със ситни крачки.
След по-малко от минута вече се покланяше с достойнството на Честърфийлд. Изражението на лицето му беше спокойно, приветливо, усмихнато като на човек с чиста съвест.
Владеейки се напълно, капитанът отвърна на неговия поклон и любезно проговори:
— Здравейте, сеньоре! Току-що узнах, че не ви е вървяло тази нощ и не сте успели да видите огньовете на „Летящият облак“. Сега ще ви върви по-добре! Да влизаме в лодката!
Лоцманът доверчиво тръгна след нас и ние пресякохме залива по права линия. Излизайки от залива, видяхме „Летящият облак“ и след половин час бяхме на кораба.
