Едва бе прибрано първото платно, когато офицерът нареди да се свие второто, а след него третото, което бе и последно. Въпреки всички взети мерки лодката се издигаше страшно върху гребените на огромните вълни. Мрачното небе сякаш ни заплашваше със своя гняв. Към всички наши страдания се прибави и студът; откъм снежните пустини и ледовете право в гърбовете ни духате полярен вятър, а нямахме други дрехи освен обикновените куртки. Ако студът и вятърът не парализираха нашите сили и не пречеха на движението ни, не бихме им придавали голямо значение. Всичките ни усилия бяха съсредоточени в това, да не би вълните да залеят лодката. Колкото и бързо да се носеше тя пред тях, все пак някои я настигаха и ни заливаха като дъжд. Тези от нас, дето не бяха заети с веслата и кормилото, постоянно изгребваха водата от дъното с каквото им попаднеше. И въпреки усилията, в главите ни се прокрадваше въпросът, скоро ли ще дойде моментът, в който лодката ще потъне. Ние се борехме и се мъчехме да прогоним натрапчивите мисли.
В тези ширини летните нощи са къси, но тази ни се видя безкрайно дълга, дори мислехме, че не ще има край. Най-после започна да съмва. Това ни зарадва, но не за дълго, тъй като светлината ни позволи отново да се убедим, че сме сами в безбрежния океан.
Рансъм се изправи с далекогледа върху пейката и го насочи последователно във всички посоки. След няколко минути слезе и каза:
— За съжаление нищо не се вижда!
Тези негови думи бяха посрещнати с мрачно мълчание. Той веднага продължи:
— Гремел, елате да видите и вие. Двама по-добре гледат, отколкото един, ето ви далекогледа.
Старият кормчия дълго разглежда хоризонта. Но и той не успя да забележи нищо обнадеждващо и като слизаше, каза:
— Нищо не се вижда освен разпенените вълни. Далеч сме от китоловните места. Отдавна сме се отклонили на юг.
Като каза тези думи, той седна на мястото си. Настъпи мълчание. Най-после Рансъм се обърна към мене:
— Меси, зная, че имате силно зрение. Вземете далекогледа и вижте. Може би ще бъдете по-щастлив от нас.
Без да се хваля, мога да кажа, че провидението ме бе надарило с необикновено зрение. Не един път вече Рансъм бе имал случай да се убеди в това по време на нашия лов на китове.
Поласкан от доверието му, застанах на наблюдателния пост и упорито загледах наоколо. Дълго време виждах само вълни, които се издигаха, блъскаха се една о друга, люлееха се, падаха и се преливаха в общ хаос. В началото наблюдавах хоризонта, който се виждаше през вълните, после ограничих наблюдението си непосредствено в онази част на океана, която ни заобикаляше.
— Нищо не се вижда — продумах, обръщайки се към своите другари, които ме гледаха с очакване, вдигнали глави.
Вече се готвех да сляза, когато вниманието ми бе привлечено от някакъв предмет, дето по-рано не забелязах. Това беше пън, който се люлееше от вълните… Вероятно нямаше да го забележа, ако една вълна не го беше издигнала върху гребена си.
Тъй като продължавах да стоя на поста, Рансъм ми извика:
— Забелязахте ли нещо, Меси?
И докато се мъчех да убедя себе си, че наистина предметът, забелязан от мен, е парче дърво, той отново извика:
— Какво се вижда там?
— Предполагам, че е китоловен белег.
— Белег ли? Кълна се в Юпитер, това е интересно! В коя посока е?
— Точно пред нас, приблизително на шестстотин метра оттук.
— Отивам при кормилото. Кажете ми в коя посока да карам? Аз изпълних заповедта му, наложи се да променим съвсем малко посоката на лодката. Предметът беше почти на пътя й. Това парче дърво наистина се оказа знак, защото по него имаше издълбани с нагорещено желязо букви.
Глава дванадесета
С такова парче дърво моряците означават чий е определен предмет.
Когато убият някой кит и бъдат принудени да го изоставят заради нова плячка, те хвърлят този белег в морето. С нажежено желязо върху него е издълбано името на кораба и пристанището, откъдето е излязъл. Малкото знаме, дето моряците забиват върху гърба на кита, служи само за указание, а парчето дърво, поставено на животното, е един вид марка, каквато се поставя на добитък. Тя ясно говори на всички, които я забележат, че тези животни имат собственик и дава да се разбере кой е той.
Често минават няколко дни, докато се върнат собствениците на кита. Понякога ловците не се връщат повторно. Мъглата или бурята са най-честите причини да не могат да приберат плячката си. В такъв случай знакът предупреждава всеки китоловец, който го срещне по пътя си: „Не пипай!“ И никой не го докосва. Този обичай се спазва строго във всички места, посещавани от китоловци.
Когато вълната обърна дървото с надписа към нас, командирът успя да прочете: „Хайлендер, Абърдин“. Това бе името на един шотландски кораб, който срещнахме в полярното море. Той също като нас напусна онези места, за да се отправи на юг. Но какво го бе накарало да хвърли тук знак? Дали пънчето не е палнало случайно от борда?…
— Този знак може би е закрепен за тялото на кит, който се е скрил във водата.
— Много е вероятно — продума Рансъм, — още повече че дървото някак особено се клатушка и може да се предполага, че е завързано за нещо. Сега ще узнаем.
Когато приближихме до дървото, Рансъм се наведе и го извади от водата. То беше вързано с връв. В началото свободна, тази връв изведнъж се опъна, щом изминахме известно разстояние. Дървото се изплъзна от ръцете на офицера, падна във водата и ни опръска.
По заповед на Рансъм четирима гребци натиснаха веслата и доближиха лодката до мястото. Рансъм отново го хвана, но много по-здраво, отколкото първия път, и успя да се убеди, че на другия край има нещо, което се съпротивляваше на всички наши усилия. Невъзможно беше да го изтеглим на повърхността.
— Сигурен съм, че е кит — каза Рансъм, — „Хайлендер“ навярно е бил тук или наблизо, и то неотдавна. В противен случай китът би изплувал на повърхността. Как мислите, Гремел?
— Напълно съм съгласен с вас, мистър Рансъм. На другия край на връвта има риба.
Старият Гремел упорито наричаше кита „риба“ въпреки всички заключения на зоологията.
— И този кит е отскоро тук, както казахте — добави той, — иначе би изплувал на повърхността. Няма повече от седмица, откакто шотландският кораб е напуснал мястото. А може и да е още някъде наблизо.
Тези негови думи съживиха у нас надеждата. Погледите ни пак се устремиха към безкрайната шир на океана.
Ала там срещнахме същия отговор: нищо, нищо освен хаоса на сърдитите вълни; нищо освен безспирното движение на водата.
Нашият командир отново заговори за знака:
— Все едно! Добре, че поне намерихме този знак. Ще завържем нашата лодка за връвта. Все едно, че сме пуснали котва. Надявам се връвта да издържи.
Без повече разговори дървото бе измъкнато и закрепено към лодката, която изведнъж застана в спокойно положение. Бяхме на котва, по всяка вероятност прикрепени към потънал кит.
— За нас ще бъде по-добре да останем тук на котва и да се приготвим да посрещнем бурята, отколкото да я избягваме.
Командирът сметна за необходимо да ни даде това обяснение, за да сме наясно с мерките, дето бе решил да предприеме.
— Вижте сами, ураганът едва сега започва. Вълните приличат на хълмове, но ще станат като планини.
Той беше прав, ние самите виждахме това от множеството предвестници на бурята: небето стана страшно, вълните се разпениха, с радостни крясъци прелитаха буревестници. По всичко изглеждаше, че
