— О, Боже! — извиках. — Клелей, виж бедният Блосъм! Убили са го!
— Вие ли сте? Да ме обесят, ако съм убит! — изведнъж извика майорът и си изви главата като гущер, без да помръдне тялото си.
Клелей се засмя до припадък. Хвана се за корема и се разтърси от смеха си. Майорът бързо си скри главата. Явно се страхуваше, че могат да гръмнат по него внезапно.
— Майоре — викна Клелей, — дясното ви рамо се издава напред най-малко петнадесет сантиметра!
— Знам! Знам!… — отвърна майорът с разтреперан глас. — Проклето дърво! Толкова малко е, че и една катерица не може да се скрие зад него!
Още по-здраво притисна ръце към тялото си.
Клелей прихна отново от смях.
Но ето че от равнината се чуха нови отчаяни вопли и викове.
Пак гверилясите!
— Какво става там? — казах и бързо се върнах към началото на гората.
— Най-после тия диви котараци решиха да се очистят от тука! — забеляза Линкълн. — Гледайте, капитане, те ни обръщат гърба си!
— Наистина, сержанте? Но защо ли?
Действително, сред равнината ставаше нещо особено, настъпваше странно раздвижване. Свиреха сбор. Отделните групи от всички страни тичаха към една точка. Артилеристите бързаха да впрегнат мулетата и да помъкнат оръдието. Подир няколко минути целият отред препусна по пътя за Меделин.
От противната страна се раздадоха такива силни и дружни викове, каквито никога не бях чувал да излизат от мексиканските гърла. Като погледнах нататък, забелязах да се чернее дълъг ред от тъмни фигури, които препускаха с все сила към нас. Лъщяха голите саби, гръмко се разнасяше тежкото трополене на американските коне. Идеха нашите другари! Моите хора ги посрещнаха с възторжени възгласи, като по този начин им показваха пътя.
— Вие ли сте, полковник Роулей! — попитах, като видях началника на драгуните.
— Ба! Халър! Как сте могли да се откопчите от капана, в който са ви уловили? Плашехме се, че няма да заварим тук нито един жив, и галопирахме като бесни!
— Изгубихме само двама човека, господин полковник.
— То е нищо в сравнение с онова, което е могло да стане! Ей този, струва ми се, е Клелей?… Знаете ли, Клелей, вашият приятел майор Туин е с нас. Ще го видите в ариергарда? А, ето го и самия него…
— Клелей, приятелю! Цял ли си? — викаше майорът, приближавайки бързо. — Всичко е благополучно, както виждам! На, пийни си една чаша. Хубава е, нали?… Но стига, стига де! Остави глътка и за Халър. Какво ще кажеш?
— Божествен нектар! Кълна се в честта си! — извика Клелей, гледайки манерката със светнали очи.
— Капитане, заповядайте една глътка!
— Много, много ви благодаря, майоре, — отвърнах и взех от ръката му малката сребърна чаша, която захлупваше гърлото на манерката.
— Но къде е старият Блосъм? Убит ли е? Или ранен? А може би е пленник?
— Не, цял-целеничък си е, само нервите му са малко разстроени. Затова не се решава да се покаже.
Изпратих войник да повика майора. Той дойде, запъхтян като локомотив и изсипа куп хамалски псувни.
— И ти си цял, Блосъм! — поздрави го майор Туин, сетне разтърси ръката му.
— Туин! Слава Богу, че най-после ни дойде на помощ! — изръмжа Блосъм.
Чувствата избухнаха в него и той се хвърли към обятията му.
— Радвам се, радвам се, стари приятелю, че те виждам жив! — каза Туин, задушавайки се в силната прегръдка.
— Дявол да го вземе, ами манерката ти? Къде е? — попита Блосъм.
Докато го прегръщаше, бе успял да го претършува.
— Ето я, не търси, където не трябва! — каза Туин.
Блосъм я грабна и изля в устата си остатъка, който тя съдържаше.
— Измъчих се, Туин, съвсем се измъчих. Бихме се цял ден. Да знаеш само каква ужасна битка! Със своя Херкулес аз гоних цял ескадрон от тези проклети разбойници и за малко да им попадна в ръцете. Изклахме няколко дузини. Впрочем, Халър ще ви разправи подробно? Този Халър е славен другар, уверявам те! Аз съм доволен от него. Само че е прекалено дързък, току си залага главата, където му хрумне и където съвсем не е нужно да я заложи. А, Херкулес! — майорът се обърна към коня. — Драго ми е да видя и теб, скъпи приятелю! Днес ти излезе герой. Наистина герой!
— Припомнете си обещанието, майор Блосъм — обадих се с поглед към Херкулес.
— Ще направя нещо по-добро, отколкото съм обещал, капитане. Предлагам ви да изберете който кон пожелаете — Херкулес или черния ми кон, дето го купих от бедния Раджли, дето загина при Монтерей. Той ще ви хареса още повече. Той е най-хубавият кон в цялата ни армия, капитане!
Майорът говореше ту на себе си, ту на мен, ту на конете, които внимателно изостряха уши.
— Добре, майоре — казах, — вземам черния. Благодаря ви!
Сетне се обърнах към Клелей:
— Лейтенант, кажете на момчетата да възседнат мулетата. Предавам ви командата над моя отред. Върнете се с полковник Клелей в лагера, пък аз ще отида до испанеца.
Последните думи прибавих шепнешком, на ухото на приятеля. Сетне добавих:
— Ще се върна вероятно не по-рано от утре по обяд. Не казвайте никому, че ме няма. Сам ще докладвам каквото трябва.
— Добре, а вие?
— Какво аз, Клелей?
— Ами… предайте поздравите ми…
— Да предам поздравите ви? И кому да ги предам?
— Разбира се на Мария Лъчезарна!
— Сериозно ли говорите?
— Моля ви! И то на най-хубав испанки език!
— С удоволствие, Клелей! Бъдете спокоен!
— Наистина ви моля, пуснете в ход най-отбраните изрази, които знаете на испански.
— Добре, добре, Клелей — усмихнах се, като забелязах силното смущение на приятеля.
Вече бях тръгнал, когато ми дойде наум да предам командата на лейтенант Окс, а на Клелей да предложа да ме придружава. Той с радост се съгласи. Като взехме със себе си Линкълн, Раул и пет-шест драгуни, се разделихме с приятелите. Те тръгнаха по Матакордерския път, а ние се изкачихме на хълма, отдето започваше пътеката, водеща към къщата на испанеца.
Когато стигнахме до върха, се обърнах към бойното поле. Студената кръгла луна осветяваше прерията, дето не се виждаха падналите войници. Гверилясите бяха прибрали своите, а американците лежаха заровени в корала. Но аз живо си представих как вълците вече бродят около оградата, как койотът рови с крака прясно натрупаната червена пръст.
Нощното пътуване през тропическия лес, когато месецът залива със светлина широките, сякаш направени от восък листа, когато вятърът не поклаща нито лист, когато пътят минава ту през тъмни сводове от клони и лиани, ту през открити, цъфтящи полянки, принадлежи към онези наслади, от които не бихме могли да се ползуваме в родината си.
Поезията на северноамериканския лес е съвсем друга. В тайнствената сянка на дъбовете, платаните и кленовете, в гласа на зимния вятър, шушнещ сред листата, в очертанията на острите скали и мрачните дремещи канари, в брилянтния блясък на сталактитите, в спокойното течение на студените тъмни реки се чете мистерията на мрачни събития и жестоки страсти. Върху природата лежи отпечатък от кървавата борба на червени и бели диваци — борба по-неумолима, отколкото с хищните зверове на девствените лесове. Във
