въображението ви се рисуват символите на войната — карабината и томахавката; сякаш чувате пронизителния, войнствен вик на индианците.
Съвсем други мисли ви вълнуват, когато се намирате в ароматния гъсталак на южноамериканския лес, дето ви осветява пътя кокуйо, а славеят изпълва гората със сладкогласна песен. Хиляди гледки и звуци, обладаващи тайнствена наркотична сила, като че ви опиват и приспиват с оня сън, в който се сънува любов.
Ние с Клелей вървяхме тихо напред. Изглежда, и нашите сурови спътници се бяха поддали на това настроение. Минахме мълчаливо реката.
— Колко е часът, капитане? — Клелей се пробуди изведнъж.
Погледнах часовника си.
— Десет и четвърт.
— Как мислите, дали господинът вече е заспал?
— Едва ли. Навярно ни очаква с безпокойство.
— Да, наистина. Това е много приятно.
— Как, приятно?
— Ами нали можем да се надяваме на вечеря. Нима не мислите за бифтека и чашата вино?
— Не съм гладен.
— А аз мечтая за кухнята на стария дон.
— Нима за кухнята, а не…
— Сега не. След вечеря — друга работа. Ей богу, в тази минута горя от страст по дебелата негритянка, готвачката на нашия дом, а съвсем не по дъщеря му, Мария Лъчезарна.
— Невероятно!
— След като вечерям, разбира се, ще променя чувствата си.
— Ах, Клелей, вие не сте способен да обичате!
— Прав сте, признавам.
— Не е ли истина, че мислите само за едно — възлюблената със светлите златисти къдри?
— За нищо друго. По памет не съм в състояние да я нарисувам…
— А аз, ако бях художник, не бих пропуснал нито една подробност. Виждам моята като жива — тъмните й очи като че отразяват блясъка на кокуйо, а дългите й черни коси се открояват на фона от листа!?
— Ей, капитане! Та очите й са сини като сапфири, а косите й съвсем не са черни!
— За кого говорите вие?
— За Мария Лъчезарна.
— Но това е друга работа!
Разсмяхме се над взаимното недоразумение.
Отново млъкнахме. Тишината се нарушаваше само от тропота на копитата и подрънкването на шпорите и оръжията.
Зоркият поглед на Линкълн различи тъмни фигури пред нас и ми съобщи за това. Заповядах да спрем.
— Кой е там? — извика Раул, познавач на тукашните места. Той вървеше пред нас като водач.
— Приятел — се чу отговор.
— Елате — извиках аз.
Човекът се приближи. Познах в него водача, когото по-рано ни беше дал дон Розалес. Той ми връчи записка. Като излязохме на откритото място, аз я разгънах, но не можах да я прочета при светлината на луната, тъй като беше написана с молив. Зрението на Клелей не се оказа по-добро от моето.
— Почакайте — каза водачът, като отстъпи в тъмната сянка на дърветата. Той сне широкото си сомбреро, похлупи с него летящо кокуйо — светещо насекомо на тропиците — и ми го подаде. „Не хапе“, успокоително ми каза той. Взех блестящото със златистозелена светлина насекомо и го поднесох към хартията, но буквално нищо не можах да прочета при тази слаба светлина.
— Та тук трябват най-малко цяла дузина — казах на водача.
— Не, господине, едно е достатъчно. Ето тъй — възрази той, взе насекомото и полека го притисна до хартията. То засвети ярко, изведнъж образува върху хартията светъл кръг няколко сантиметра в диаметър.
Наведох се към писмото и прочетох следните няколко думи, написани на испански:
„Съобщих за положението ви на американския командир.“
— От дон Розалес?
— Да, сеньор.
— Благодаря, приятелю. Вземете за услугата — връчих му златна монета.
— Напред!
Възобнови се дрънкането на шпорите и тропотът на копита и ние продължихме пътя си сред мрачните дървета.
Глава XIV
ГВАДАЛУПА И МАРИЯ
След половин час стигнахме плантацията на дон Розалес. Тук бе по-светло и много по-просторно. Тропическата мека лунна светлина покриваше цялото видимо пространство. Отвсякъде се разнасяше благоухание. Славей продължаваше благозвучната си песен.
Сега вървяхме по голяма равнина, която по-рано е била плантация за ванилия. Напусната от няколко години, сега представляваше пустош, обрасла с кактуси и акации. Тук-там все още се срещаха и ванилови дръвчета. Полусъбореният бент на водопровода свидетелствуваше за предишната грижовност на стопанина по напояването на плантацията. Дълги редове от палмови и портокалови дървета, изпод които поглеждаха жасмин и диво грозде, показваха границите на различните ниви. От неподвижните клони висяха гроздове и кичури ароматни цветове. Всичкият въздух бе изпълнен наистина с наркотично-упоително благоухание. Чашките на някои цветове се бяха затворили. Нали бяха поклонници на слънцето! А други като че ли се къпеха в светлината на месечината — те живееха главно в присъствието на нощната царица на светлината.
Водачът мексиканец ни показа алеята, която излизаше до парка на дон Розалес.
Уплашена от нашето придвижване, дива сърна полетя пред очите ни, започна да се хвърля ту на една, ту на друга страна.
Като стигнахме жасминовите храсти, слязохме от конете и влязохме зад жив плет. Посрещна ни оглушителният лай на две кучета, грамадни като стари вълци. Пред ранчото забелязахме няколко движещи се фигури.
Спряхме.
— Марш, Карло! Помпо!
Кой викаше?
Гласът бе нежен като уханията наоколо.
Кучетата заръмжаха глухо.
— Papa, mandalos!
Чу се същият глас. Думите означаваха: „Татко, повикай ги!“
Едва сега смело тръгнахме напред.
— Afuera, malditos perros! Adajo!
Това означаваше: „Махайте се, проклети кучета. Вън от тук!“
Беше гласът на дон Розалес.
Той пропъждаше кучетата. Ето че един от слугите забърза, хвана ги за герданите и ги махна от алеята.
Аз и Клелей приближихме до самото ранчо.
— Amigos! — извиках. — Приятели са, не се плашете!
— Папа! Капитанът! — извика една от сестрите и затича към нас.
— По-голямата е! — пошепна ми Клелей.
И да не бе сторил това, щях да я позная.
