По силата на някакъв инстинкт ние Гвадалупа и аз — се озовахме двама. Почувствувах странно желание да узная от нейните устни мъчителната за мене истина. По-добре изведнъж да се свърши, отколкото да се измъчвам от ревниви подозрения.
Погледнах я с наведена малко настрана глава тя мачкаше портокалово цветче и изглеждаше, че следи падането на листчетата. Колко прекрасна беше!
— Да, художникът не ви е поласкал!?
Тя с учудване издигна върху ми тъмните си като нощ очи.
Повторих забележката си.
— Какво искате да кажете с това, сеньор капитан?
— Че художникът не е бил справедлив към вас. Той ви е нарисувал по-стара.
— Какъв художник?
— Имам предвид портрета ви, който видях в спалнята си.
— До огледалото? Но това не е мой портрет, капитане.
— Нима?
— Това е портретът на моята братовчедка Мария де Мерсед. Казват, че ние много си приличаме.
Сърцето ми се препълни от радост.
— А мъжкият портрет.
— Той е на дон Емилио, нейният любим. Те избягаха от къщи заедно. Тая стая принадлежеше на тях — оставихме там всичко по старому.
Изглежда, тези спомени бяха тъжни за нея. Тя се извърна.
— Де е тя сега?
— Не знам.
Тук имаше някаква тайна; но сърцето ми се чувствуваше щастливо и чуждите тайни не ме интересуваха.
— Да се разходим още малко, Лупита — казах.
Тя учудено ме погледна, като не знаеше на какво да отдаде внезапната промяна в обръщението ми към нея. Искаше ми са да падна в краката й и да й обясня всичко!
Разхождахме се по алеите сред картини от природата, разполагащи към любов и щастие. Любов! Ние я долавяхме в песента на птиците, в бръмченето на пчелите, чувствувахме я в собствените си сърца! Небето се очисти и от последното облаче. Вървяхме, държейки се за ръце и гледайки се в очите.
Седнахме върху гладкото стебло на паднало дърво. Всецяло се бяхме отдали на оня неопределен порив, който беше завладял сърцата ни. Бяхме забравили всичко.
„Аз трябва най-сетне да попитам, трябва да узная съдбата си.“
Наведох се и й пошепнах с оня изразителен език на сърдечните излияния:
— Кажи, любиш ли ме?
— О, да, любя те! — беше простият отговор.
Тиха радост се разля в сърцето ми. Продължавахме да седим, наслаждавайки се на оня възторг, който е познат само на вярно и чисто любещите се.
Внезапно чухме конски тропот! Беше Клелей, начело на отреда.
Чакаха ме. Дон Розалес и донна Жоакина горяха от нетърпение: нали съдбата на сина им зависеше от всяка минута!
— Тръгвайте, аз ще ви стигна!
Отредът тръгна на път. Наред с лейтенанта яздеше на бяло муле дон Розалес.
— Скоро ли ще се върнеш, Енрико?
— Щом като бъде възможно. Ще мечтая за часа на срещата ни повече от теб.
— О, не, не!
— Уверявам те, Лупита. Повтори още веднъж, че няма да престанеш да ме любиш.
— Твоя… твоя… до самата смърт!
Скочих на седлото. Последен поглед — прощален жест?
Понесох се в галоп под сенките на палмите.
Глава XV
РАЗОЧАРОВАНИЕ И НОВ ПЛАН
На края на гората догоних останалите Клелей от време на време се оглеждаше назад.
— Жалко е, капитане, да се разделим с такова място!
— Вие влюбихте ли се, Клелей?
— Да. Ах, да можех като вас да владея испанския език!
Усмихнах се. Бях чул как той, като разговаряше с нея, се стараеше да се възползува от всичките й познания по английски.
— Уверявам ви, бих поставил въпроса направо, ако знаех испански. Не ми се удаде да чуя от нея нито „да“, нито „не“.
— Нима тя не ви разбира? Струва ми се, колкото за това, познанията й са достатъчни.
— И аз така мислех. Но щом започна разговор за това, тя се смее и ме удря с ветрилото си по лицето. Навярно иска да й кажа всичко на испански. Ето какво ми даде на тръгване.
Той извади от джобовете си две книжки: испанска граматика и речник. Разсмях се.
— Но тя самата би ви служила за най-добър речник!
— Разбира се, но току-виж никога няма да се върнем тук! Нали не всеки ден ни се пада да ловим мулета.
Действително, ранчото на дон Розалес беше най-малко на двадесет километра от лагера. А да се измъкнеш така, че да не те видят другите офицери, бе трудна работа.
— Не можем ли да опитаме нощем — предложи Клелей, — ще вземем със себе си няколко момчета и ще се справим отлично.
— Не мога, Клелей, да се върна там без брат им. Почти дадох дума.
— Жалко! Едва ли ще ви се удаде да го доведете.
Неговото пророчество, за съжаление, се сбъдна. Още преди да стигнем лагера, срещнахме адютанта на главнокомандващия и узнахме, че тъкмо тази сутрин било окончателно прекратено съобщението между чуждите кораби и града.
Съобщих това на дон Розалес, като го посъветвах да се върне вкъщи: „Не казвайте за несполуката, кажете. Че трябва още малко да се почака и че сте предоставили тази работа на мен. Ще се постарая да вляза пръв в града и да потърся вашия син.“
— Вие сте добър човек, капитане. Но аз чувствувам, че сега нищо не може да се предприеме. Остава само да се молим. — Старецът наведе глава.
Аз и Раул го изпратихме по пътя до мястото, отдето би се чувствувал в безопасност. Обърнах се да го погледна: беше в същата поза на дълбока скръб, безучастно гледащ пътя над главата на мулето си. Сърцето ми се сви.
Още нито един снаряд не бе пуснат в града, но батареите вече бяха почти готови да изпратят смъртоносните вестители. Всеки снаряд, всяка граната трябваше да носят смърт и разрушение, тъй като в обречения град нямаше нито един пункт, който да се намира вън от тази опасност. Жените и децата щяха да загинат заедно с другите. Нима ми предстоеше да стана причина за смъртта на това момче?
Как да го спася? — питах се непрестанно.
Осени ме внезапна мисъл.
— Раул, познавате ли добре Вера-Крус?
— Всяка улица, капитане.
— Накъде водят тези арки, които се виждат отстрани на кея?
— Това са отвърстия на тръби, служещи за отвеждане на водите след наводнение. Тръбите вървят под града и излизат над него на разни места. Веднъж, занимавайки се с контрабанда, извърших по тях пътешествие.
— Значи може да се проникне в града?
— Много лесно, ако не са поставени часовои. А това едва ли е направено.
