Мексиканците се опомниха донякъде и успяха да натъпчат снаряда в топа. Висок артилерист стоеше с фитил и чакаше само команда, но не я дочака. Карабината гръмна отново: той се залюля, направи две крачки назад и падна в ръцете на другарите си.
— Позволете ми сега, капитане, да сваля от седлото онзи подлец на черния кон.
Познах Дюброк.
— Добре — казах и странно чувство завладя сърцето ми.
Но един от мексиканците в това време бързо взе падналия фитил и го поднесе към барута.
— Лягай на земята!
Ядрото с бръмчене премина над главите ни и попадна в едно от мулетата. Животното започна да рита отчаяно. Останалите мулета се разтичаха из корала и най-после се събраха на куп в един ъгъл.
Дюброк, възседнал своя силен мустанг, следеше какъв ще бъде резултатът от изстрела.
— Ах, ако той беше на дистанцията на моята собствена карабина! — Линкълн се прицели.
Паф! — черният кон се изправи на задните си крака и се повали, притисна под себе си конника.
— Не улучих, дявол да го вземе! — с досада извика сержантът.
Дюброк се изправи и ни се закани страшно с юмрук. Гверилясите отстъпиха назад и отвлякоха топа на триста метра по-далеч.
Вторият снаряд уби на място един от войниците ни.
— Целете се в артилеристите, засега те са нашите главни врагове — казах на Линкълн.
Той гръмна, куршумът се удари в земята, но отскочи и рани тежко един от артилеристите, когото отнесоха на ръце.
Заплашени от това разрушително оръжие, гверилясите заеха нова позиция на още двеста метра по- далеч от нас. Третият им снаряд не ни причини вреда, понеже се удари в края на стълба, зад който седеше майорът, и само изплаши смъртно последния.
Линкълн гръмна отново, но без резултат. Той повтори изстрела със същия неуспех.
Гверилясите тържествуваха.
Линкълн остави пушката на земята.
— Опитайте пак. Ако и този път не сполучим, ще приберем патроните за по-благоприятен момент.
Новият изстрел не попадна в целта.
— Тъпоглави янки! Малко по-далеч! — крещяха гверилясите, чувствувайки се в безопасност.
Следното ядро проби оградата и изби пушката от ръцете на един войник.
— Сержант, дайте ми тази пушка. Искам още веднъж да опитам.
Но куршумът удари на петдесет крачки от целта.
— Е, види се, всичко има граници. Господин майор, бих желал да притежавам вашия кон и карабина.
— Ах, капитане, правете каквото обичате с карабината. А ако имаме щастие да се спасим от този ад, Херкулес?
В това време между гверилясите започна някакво оживление. „Гаубица, гаубица!“ — крещяха те.
Изскочих на покрива и действително видях гаубица, която няколко коня возеха галоп откъм гората. По големината си това оръдие беше достатъчно, за да разбие на парчета цялото наше жалко прикритие. Огледах войниците си с отчаян поглед. Случайно съзрях мулетата и внезапна мисъл ме порази. Не можем ли да възседнем мулетата и да избягаме? В ранчото имаше цял склад юзди. Направих бързо разпореждане. След пет минути всеки войник стоеше готов с пушка на рамо и обяздено муле, а майорът — при коня на своя негър.
— Е, момчета, да станем кавалеристи! — казах. — Щом стигнем до гората, веднага ще спрем. Когато изкомандвам „сядай и тръгвай!“, сядайте на мулетата и следвайте лейтенант Клелей. Ако някой падне, най- близкият трябва да го вдигне.
В тази минута още един снаряд падна сред нас.
— Никой ли не е ранен?
— Само драскотина — отговори един.
— Готови ли сте? Клелей, тръгнете право към онова високо дърво. Сядай и тръгвай!
Войниците скочиха на мулетата. Клелей тръгна напред, на неговото муле бе вързано звънче, след което тичаха и всички останали мулета.
Чак когато тази кавалкада се понесе по прерията, гверилясите разбраха какво става. С яростни викове скочиха на конете си и се понесоха след нас. Гаубицата, насочена към корала, се обърна бързо и изпрати след нас снаряд, но прибързаният изстрел не улучи никого.
Гверилясите ни настигаха.
С най-добрите войници аз вървях в тила, за да отблъсквам атакуващите и да прибирам падналите. Едно от мулетата тъй отчаяно риташе, че яздещият го ирландец скоро се озова на земята.
Спряхме се Чен го сложи пред себе си Но това спиране се оказа почти съдбоносно. Преследвачите бяха вече на сто метра от нас. Обърнахме се и дадохме залп. Двама или трима гвериляси паднаха от седлата. Останалите почти ни настигнаха и ние чувахме вече фученето на ласата.
Почувствувах плъзгавата примка на раменете си и замахнах с ръце, за да я сваля от себе си, но тя се затегна вече на шията ми. Щом пуснах юздата, мулето ми наведе глава и скочи със задните си крака с явно намерение да ме хвърли на земята. Това му се удаде. Полетях във въздуха и със сила се ударих в пясъка. Напразно се съпротивлявах на силата, която ме влачеше. Хващах се за тревата, за храстите, но ги изтръгвах с корените. Наоколо си чувах пушечни и топовни гърмежи. Примката започна да ме души.
Нещо блесна пред очите ми, някаква гигантска ръка ме удари и подхвана. Чух шумолене на листа, пращене на клони. Засвяткаха огньове, ето и гърмежи, и отново бях хвърлен с всичка сила на земята.
Глава XIII
ОСВОБОЖДЕНИЕ
— Простете, капитане, че така ви измъчих, просто нямаше време да се церемоня?
Беше гласът на Линкълн.
— А! Ние сме в гората? Това означава, че главната опасност е отминала! — извиках.
— Да, капитане. Двама-трима от нашите са ранени, нищо повече. На Чен продупчиха бедрото, ама пък тоя, който направи това, лежи с продупчени гърди и вече няма да стане! Позволете, капитане, да ви снема тази дяволска примка? За малко щеше да ви удуши.
Боб ми свали примката, в края на която се развяваше все още парче от ремък, дълго близо два метра.
— Кой преряза това ласо? — попитах.
— Пак вашият покорен слуга Боб Линкълн? Вижда се, капитане, че не ви е писано да ви удушат.
Засмях се от сърце:
— Благодаря, Боб! Благодаря, приятелю!
Стиснах силно ръката на своя избавител и продължих с въпросите си:
— Но къде са гверилясите?
— Държат се далече. Чувате ли ги как ръмжат и вият!
— Да, това наистина са те.
През листата на огромните дървета се виждаше как разбойниците препускаха по равнината и оръжията им лъщяха на лунната светлина.
— Пазете се, приятели! — извиках, като забелязах, че неприятелят насочва малкото си оръдие към нас.
Гранатата прелетя високо над главите ни и пречупи доста клони, но без да стори каквото и да било на нашите, които се криеха в гъсталака. Паднаха само няколко мулета, ударени от парчета олово.
Вторият изстрел имаше същите последствия.
Исках да отстъпим още по-навътре в гъсталака и се изправих, за да разгледам местността, доколкото позволяваше нощната тъмнина. Като пристъпих две крачки, се спънах в някакво грамадно тяло, проснато на корема си, със заровена между корените на едно дърво глава. Ръцете му бяха здраво прилепени към ребрата, протегнатите крака напомняха с неподвижността си краката на труп. От първи поглед познах майора и помислих, че е убит.
