От тълпата се отдели Раул и постави ръка до козирката си.
— Аз зная по-кратък път, господин капитан.
— А, тъкмо вие ми трябвате. Помня, че и по-рано сте живели по тези места. Добър ездач ли сте?
— Пет години съм служил в кавалерията.
— Ще успеете ли да се промъкнете покрай тях.
— Да, господин капитан, ще се постарая да обиколя онзи хълм, който е отляво. С този кон ще се чувствувам спокоен.
— Оставете пушката си. Пълни ли са револверите ви? Отвържете тази торба от седлото; плаща също. Нищо не трябва да ви обременява. Когато стигнете до лагера, оставете коня в храстите и предайте тази записка на полковник К.
Написах на парче хартия:
„Драги полковник, двеста души са достатъчни. Можете ли да ги изпратите тази вечер? Ваш Г. Х“.
Полковник К. беше мой приятел и знаех, че ще се постарае да намери начин да ме освободи.
— На полковник К. в собствените ръце, разбрахте ли? — пошепнах на Раул.
Той ме разбра.
Скочи на коня, пришпори го и изхвръкна от оградата като стрела. Отначало се понесе право към гверилясите, които го очакваха, като го сметнаха очевидно за посредник, изпратен от нас да преговаря за предаване.
Изведнъж конникът рязко измени посоката и започна да ги обикаля в дъга. Те разбраха хитростта, скочиха на седлата и приготвиха ласата си.
Раул се носеше сега по права линия към група дървета, която си бе избрал за пътеводен знак.
Следяхме го, чувствувайки, че от неговия успех зависи нашият живот. Между него и нас сега имаше група препускащи след него гвериляси, но ние не изпускахме от погледа си зелената куртка на Раул и червената козина на Херкулес. Само да стигнеше навреме до гората, там щеше да бъде в безопасност от мексиканските ласа. Видяхме вече примките над главата на беглеца; стори ни се, че той подскочи от седлото като от удар. Но не, не бе хванат! Обиколи малкия оазис от дървета и се скри зад хълма? Последва минута на мъчително очакване; не можехме вече да видим ни преследвачите, ни преследвания. Най-после Линкълн, който се бе изкачил на покрива на ранчото, извика:
— Той е свободен! Гверилясите се връщат без него!
Действително след минута видяхме групата врагове да се връща бавно разочарована.
Нашият пратеник произведе голяма тревога сред враговете. Сега те се вълнуваха като оси и се движеха по равнината с пронизителни викове. Не се бояха, че ще се изплъзнем от корала, но знаеха, че след три часа ще се яви нашето подкрепление.
Няколко разузнавачи препускаха към онова място, дето се бе скрил Раул. Други се понесоха в противоположна посока. Аз и Клелей излязохме на покрива, за да следим маневрите на враговете и ако е възможно — да разберем плановете им. Те продължаваха да сноват назад-напред по прерията и не можехме да не признаем, че стойката им върху конете беше живописна.
— Ба! Какво е това? — Клелей посочи гората.
Погледнах нататък: облак прах се показа на медлинския път, сякаш там се движеше малка войска. Слънцето залязваше и виждах отражението на неговите червени лъчи върху нещо блестящо. Гверилясите внимателно и нетърпеливо гледаха в същата посока.
Облакът се разпръсна малко и видяхме около дванадесет тъмни фигури, между които блестящ като злато продълговат предмет. Ликуващи викове се раздадоха сред гверилясите.
— Cenobio! Cenobio! Los eanones!
Клелей ме погледна въпросително.
— Нима очите не ме лъжат? Виждам у тях коронада.
— Да, изглежда, имаме работа с отреда гвериляси на Сенобио. Това е малка отделна армия. Сега оградата не може да ни защити.
— И какво ще правим?
— По-скоро да се приготвим да умрем с оръжие в ръце.
Скочих долу и заповядах да тръбят сбор.
— Храбри другари! — обърнах се към войниците. — Нашите врагове получиха нова сила: те докарват артилерийско оръдие. Тази ограда ще бъде само слабо прикритие за нас. Ако ни изместят от тук, ще трябва да се промъкнем към онази група дървета. Ако ни разединят, трябва да се борим по отделно и или да избием врага, или да умрем!
Викове на решително одобрение отговориха на моята кратка реч.
— Но най-напред да видим как действува тяхното оръдие. То е малко. Хвърляйте се на земята, когато започнат да стрелят. Може би ще се задържим до пристигането на другарите ни.
Чу се пак гръмко ура.
— Боже! Капитане! Това е ужасно! — пошепна майорът.
— Кое е ужасно? — обърнах се към него с презрение.
— Че всичко това!… Нас ще ни избият!…
— Спомнете си, че сте войник!
— Да. Жалко, че не си дадох оставката, преди да започне проклетата война!
— Не се безпокойте, ще оцелеете, ако се скриете зад тази греда. Това е единственото безопасно място.
— Безопасно?
— Да. Момчета, бъдете готови!
Коронадата бе поставена на разстояние петстотин метра от нас. Около нея се струпаха артилеристите.
— Капитане, защо ги допускате толкова близко? — попита изведнъж майорът.
— Но как мога да ги спра?
— Моята карабина достига и на по-голямо разстояние.
— Вие бълнувате, господин майор, нашите карабини бият само на триста метра.
— А моята стига и на два пъти по-голяма дистанция.
С учудване погледнах майора.
— Но тя е Zundnadel, която убива на 800 метра!
Спомних си странната конструкция на пушката, която отвързахме от седлото на Херкулес.
— Защо не ми казахте по-рано? Къде е карабината на майор Блосъм?
— Тук, господин капитан! — отговори Линкълн. — Но наистина, такива карабини не съм виждал по-рано. Това е просто някакъв топ.
В онова време тази пруска иглева карабина беше последната новост и аз бях чувал вече за нея.
— Пълна ли е? — попитах майора и като получих утвърдителен отговор, се обърнах към Линкълн: — Можете ли да умерите онзи артилерист, който държи чистачката за топа?
— Само да стигне дотам куршумът.
— Ще стигне, дори на 1000 метра! — каза майорът. — Аз съм я купил от самия изобретател; изпитвахме пушката във Вашингтон. Гарантирам за нейното действие.
Линкълн застана колкото бе възможно по-твърдо на краката си и провря дулото между коловете, като го подпря върху напречната стойка, след това се прицели внимателно и натисна спусъка: артилеристът махна с ръце и падна мъртъв; снарядът, който той току-що държеше в ръце, се търколи на десет крачки. Гверилясите бяха поразени, а ние ликувахме.
— Славно!
Карабината бе напълнена отново.
— Сега, Линкълн, онзи там герой с фитила.
