Линкълн.
В това време видях един гвериляс, въоръжен със сабя. Владееше я с голямо изкуство.
— А, господин капитан! Още ли живеете! А аз мислех, че съм успял да свърша с вас.
— Подлец! — извиках, като познах Дюброк.
Сблъскахме се при пълен ход, но понеже моят кон не беше боен, аз само успях да отблъсна неговия удар. Срещнахме се повторно и двамата подбуждани от ненавист, но моят кон пак се дръпна настрана, изплашен от неговата блестяща сабя, и преди да успея да го задържа, ме отнесе при самата стена на корала. Като се обърнах, видях, че сме разделени от мулетата, които бяха излезли от корала и избягали на открито. Войниците вече се бяха промъкнали в оградата и техните куршуми започнаха да свирят из въздуха. Ние с Дюброк си разменихме погледи, пълни с нетърпелива ненавист; той обърна коня си и се спусна след бягащите свои другари, които вече отстъпваха и се отдалечаваха извън пределите на нашите изстрели.
Глава XII
ПОДВИГЪТ НА ХЕРКУЛЕС
Цялото сражение свърши за две минути; както и повечето нападения на мексиканската кавалерия, то се състоеше от бърза атака, диви викове и бързо отстъпление след изгубването на няколко души.
Гверилясите отстъпиха, щом забелязаха, че заехме безопасна позиция, отдето можехме удобно да ги обстрелваме. Сега те на групи стояха надалеч, като помагаха на ранените си другари и издаваха яростни викове по наш адрес.
Влязох в корала. Моите хора се готвеха за нова атака, уверени, че мексиканците ще дойдат отново, много повече на брой. Малкият Джек с голямо самочувствие си пълнеше карабината.
— Благодаря ти, Джек — казах, като приближих до него, — виждам, че знаеш много добре да ползуваш оръжието си.
Джек пламна от удоволствие, но не продума, виждаше се, че не намира думи, с които да изкаже своите чувства.
Линкълн бе леко одраскан по ръката и се кълнеше във всичките богове, че ще си отмъсти.
— А тоя безчестен дезертьор няма да се отърве от ръцете ми, колкото и да хитрува! — закани се той, сочейки с поглед нататък, дето бе Дюброк.
Гравениц, Прусакът, бе малко по-сериозно ранен. Убит бе само немецът. Той лежеше сред равнината с пробит череп. Наблизо се търкаляше и неговият убиец. Другият мъртъв се бе заплел с крака си в своето ласо и подплашеният кон го влачеше по земята; когато ласото се стягаше, мъртвото тяло подскачаше по грапавините.
Докато гледахме тази жалостна сцена, няколко гвериляси се мъчеха да уловят побеснелия мустанг, а други изведнъж се спуснаха зад корала. Погледнахме нататък: огромен кафяв кон със седло без ездач се носеше по прерията. Беше Херкулес.
— Боже! Ами майорът?
— Трябва да се е скрил някъде, не се безпокойте — каза Клелей, — но де е той наистина? Ха-ха-ха! Погледнете там!
Въпреки всичката трагичност на преживяната минута, аз също не можех да се сдържа от смях, когато видях майорът да виси на колана на сабята си, вързан за върха на един висок кол на оградата; при това коланът се беше обтегнал тъй от неговата тежест, че цялото дебело туловище се бе разделило на две кръгли маси. Той ревеше с цял глас и няколко войници тичаха да го освободят. Постоянно се мъчеше да обърне главата си тъй, че да погледне от другата страна на оградата: „там“ очевидно се намираше главната причина на неговата тревога.
Разбрах, че още при първото появяване ма врага той се е бил скрил зад корала. Като не бе намерил там вход, бе решил да се прехвърли през оградата. В тази минута погледът му вероятно бе паднал на гверилясите и той се бе разбързал, искаше да скочи долу, но оставаше да виси във въздуха, при това през всичкото време се намираше под впечатлението, че гверилясите го настигат. Свалиха го от кола и той започна да изригва потоци отбрани ругатни.
Нашето внимание пак се обърна към Херкулес. Преследвачите бяха на петдесет крачки от него и вече размахваха своите ласа. Майорът очевидно бе изгубил коня си безвъзвратно.
Като стигна до края на гората, Херкулес се спря, вдигна глава и зацвили. Две примки обвиха шията му. Изведнъж той сякаш се проникна от решението да се освободи на всяка цена, наведе глава и се понесе в пълен галоп. Въжета та, които се обтегнаха на костеливите му гърди, се скъсаха като конци. Херкулес замина далеч пред своите ловци. Носеше се сега право към корала. Като видя своя стар приятел — коня на „доктора“, — зацвили силно и като напрегна всичките си сили, прескочи оградата.
Войниците го приветствуваха със силен вик като другар.
— Давам двумесечна заплата за вашия кон, господин майор! — извика Клелей.
— Ах славно животно! — забеляза Чен. Би трябвало да принадлежи по право на нашия капитан!
Положението ни беше сериозно Бяхме затворени в корала, на десет километра от лагера ни. Наистина бихме могли пак да отблъснем дори два пъти по-многобройни страхливи врагове Но как да излезем? Как да преминем през равнината? Най-близкият хълм беше на километър от нас а следният — на километър от края на гората. Ако бихме успели да стигнем до първия хълм неприятелят веднага би ни оградил и би ни прерязал пътя окончателно. Гвериляси те, като ни считаха затворени в капан, се разположиха на почивка. Някои слязоха от конете и ги поведоха за юздите.
Положението ни се влошаваше от това че в корала нямаше нито капка вода, а ние след сражението бяхме силно ожаднели.
— Какво да правим сега, сержант? — попитах, като видях Линкълн, който стоеше в позата на войник, очакващ заповеди.
— Позволете, господин капитан, да взема няколко войници и да пренеса тук покойника.
— Добре, само че не е ли опасно?
— Не, тези мошеници не ще успеят да се приближат. Освен това другарите от тук могат да ни прикрият с огън.
Линкълн избра четирима силни войници и излезе. Заповядах на няколко души да следят и в случай на атака да открият огън. Но атака нямаше. Мексиканците видяха, че няма да успеят да попречат на нашето намерение.
Тялото на убития немец беше внесено зад оградата и предадено на земята, макар да знаехме, че и без това койотите ще го изровят и костите на войника ще се белеят сред голата прерия. Но кой от нас можеше да бъде уверен, че и него не го чака същата участ?
— Господа, не виждате ли някакъв изход? — попитах офицерите.
— Единственото, което е възможно, то е да отблъскваме техните нападения — каза Клелей.
— Те са четирима против един — поклати глава лейтенант Окс.
— Но не се готвят да ни нападат. Гледайте, устроиха правилна обсада.
— Дали да тръгнем в пълно каре?
— Какво каре може да стане от петдесет души срещу четири пъти по многочислена конница? Мисля, че ни остава само да се защищаваме и да чакаме да дойде подкрепление.
— А защо да не изпратим за помощ? — намеси се майорът, стратегическите планове на когото се развиха под влияние на близката опасност. — Защо да не изпратим за бригадата?
— Но как ще изпратим? Мигар имаме пощенски гълъби?
— Ами Херкулес? Той лети като стрела. Нека един от войниците го възседне и аз се обзалагам, че след един час ще бъде в лагера.
Хванах се за мисълта на майора, макар да ми беше болно и досадно, че сам не мога да се измъкна от капана.
— Кой желае да бъде пратеник, момчета? — обърнах се към войниците.
Двадесет души излязоха напред.
— Кой от вас помни пътя така добре, че да може да го премине галоп?
