Глава XXI
НОВА ОПАСНОСТ
Слънцето се беше вече издигнало високо на небето, когато се събудих. Линкълн, Раул и Чен шетаха около малък огън, който току-що бяха разпалили. Клелей още спеше. От един клон на близкото дърво висеше трупът на игуана, този отвратителен гущер, който има почти човешка форма. Раул внимателно му обелваше кожата и чистеше вътрешностите. Чен печеше банани, а Линкълн пълнеше карабината.
Игуаната бе опечена и разделена на пет равни части. Гладът ни мъчеше и ние ядяхме, без да гледаме, и едва когато се наситихме, всичкото това ядене ни се видя противно.
— Фу, каква мръсотия — извика Чен, като дояждаше последния къс. — Когато се разхождах из горите на отечеството си, не съм и помислял, че ще дойде време да ям змии… Бррр!
— Да, това не е като вкъщи, но все е по-добро от нищо — забеляза Раул. — Да бе истинска змия, а не гуана, щеше да е по-вкусно. Казват, че змийското месо било много вкусно, нежно и…
— Шшш! — прекъсна го Линкълн, като си повдигна пръста и изблещи очи.
— Какво има? — попитах.
— Почакайте, господин капитан, ей сега ще ви кажа…
Той махна с ръка и пропълзя настрана. Там си прилепи ухото към земята, послуша две минути и след това изведнъж скочи на крака.
— Подире ни са изпратени кучета, господин капитан! — извика той, като се завтече към нас.
По лицето му се виждаше такова изплашване, че и без думи се досетихме, че ни застрашава някоя нова опасност, по-лоша от предишните.
— Охо — каза Раул. — Сега сме изгубени. Мъчно ще се отървем от кучетата.
Всички се оттеглихме от огъня, прашенето на който ни пречеше да слушаме, и прилепихме ухо към земята. Отначало чухме неясен шум, който все повече наближаваше и растеше. После почнаха да се различават остри, пронизителни виения. Действително, приближаваше цяла глутница кръвожадни испански кучета.
— Какво ще правим? Имаме само една карабина, една кама и един нож — казах аз. — Линкълн, как мислите?
— Има ли наблизо вода, Раул? — запита той, след като помисли малко.
— Недалече от тука, на стотина метра, ако вървим по тази пътечка наляво.
— Тогава трябва да вървим към водата. Ако тя не е много дълбока, ще я преминем по брода и тогава кучетата ще изгубят дирята ни — каза Линкълн.
— Да, така ще направим — потвърдих аз. — Води ни, Раул. Да имахме всеки по една пушка, може би щяхме да се разправим с кучетата, макар да са повече от десетина, ако се съди по гласовете им.
Раул се затича напред, а ние след него. Скоро достигнахме брега на един планински поток, който тук- таме образуваше малки водопади. Като го прегазихме на едно място, дето водата бе по-плитка и по-тиха, тръгнахме край гората, готови да се гмурнем пак в потока, ако стане нужда.
Лаят и виенето на кучетата, които се чуваха отблизо, утихнаха.
— Е, какво, да не са се върнали назад? — каза Раул.
— Не, но са дошли при нашия бивак и го душат — поясни опитният трапер.
След минута се вдигна такъв шум, че просто трябваше да си запушим ушите.
— Изгубиха дирята — каза Линкълн, като се ослуша. — Как беснеят, проклетите! Да вървим по-скоро, че не знаем какво може да стане. Не трябва да се отдалечаваме от потока.
Половин час вървяхме съвсем спокойно, като мислехме, че вече никой не ни гони, когато Линкълн, който вървеше след нас, изведнъж легна на тревата и пак почна да се ослушва. Всички се спряхме като гръмнати и уплашено го гледахме, понеже знаехме, че той не върши нищо напразно.
Като стана, удари пушката си в земята и извика:
— Дяволите да ги изядат! Кучетата пак подушиха дирята ни!
Без да чакаме по-нататъшни обяснения, се завтекохме дружно към потока. Като се изкачихме на скалата, която ни заграждаше пътя, нагазихме във водата.
Раул, който вървеше напред, изрече едно проклятие.
— Сега нито напред, нито назад — прибави той. — Погледнете, господа, къде сме попаднали!
Излезе, че прибързано сме се хвърлили във водата, на такова място, което бе от двете страни заградено със скали. Да се върнем назад, значеше да влезем направо в устата на кучетата, а да излезем напред, ни пречеше скалата.
— Какво да правим сега? — каза Раул.
— Попаднахме като лисица в капан! — измърмори Линкълн със стиснати зъби.
— Не още — забелязах аз, като разгледах околната местност. — Не, не още! След мене, другари! Тука така ще отблъснем кучетата, че за дълго време няма да забравят това.
Посочих им надвисналата отгоре ни площадка на скалата.
Линкълн одобрително кимна с глава. Покачихме се върху площадката, обраснала с ниска трева, заехме позиция и се приготвихме за борба. Всички чувствувахме, че тя ще бъде жестока и се приготвихме да не даваме даром своя живот.
Погледнах надолу. Потокът бучеше и се пенеше на дълбочина около шестдесет метра.
В гората, отдето току-що бяхме излезли, се чу ожесточен лай. След това видяхме, че от храстите изскочиха дванадесет кучета и душеха земята.
Най-голямото, като най-опитно, изведнъж намери мястото, отдето минахме през потока. Като излая тържествено, то се хвърли върху камънаците по дирите ни. Останалите се впуснаха след него.
Линкълн се прицели върху водача и гръмна: кучето изскимтя и с глава надолу полетя в потока, който го завлече по течението.
— С едно по-малко — извика старият ловец, като си напълни пушката отново. — Дай Боже, всички да ги избием. Хубаво, че имам доста патрони, взех си да се намират… Виждате ли как беснеят! Да им се падне някой от нас, веднага ще го изхрускат… Но няма да се предадем току-тъй. Не сме ние от тях! Не!
Докато пълнеше своята карабина, другарите на убитото куче вече бяха под нашата скала и почнаха да се качват към нас. Вторият гърмеж на Линкълн повали още едно куче, но другите в един миг се качиха при нас и ни заградиха от всички страни.
Започна се отчаяна борба между кучета и хора — битка не на живот, а на смърт.
Не знам колко време трая това сражение; помня само, че то бе ужасно. Едно куче ме сгриза със зъбите си за гушата. Като се напрегнах с все сили, го сграбчих за гърлото, удуших го и го тикнах в пропастта. Сам се чудя сега как съм можал да направя това. Очевидно е, че отчаянието удесеторява силите, тъй като иначе не бих могъл да се справя с това силно и побесняло животно.
Бях съвършено забравил своята кама. Като ми дойде наум за нея, измъкнах я и почнах да сека яростно наляво и надясно. Едно куче ми захапа ръката, друго ме ухапа за крака, трето насмалко щеше да ме завлече в пропастта, където го тикнах. Най-сетне, окървавен, обезсилен, паднах в несвяст на тревата, като при последната искра на съзнанието си спомних за нея, моята скъпа Гвадалупа…
Когато си отворих очите, видях следната картина: Клелей и Раул лежаха като мене, покрити с рани, от които течеше кръв. Чен и Линкълн душеха едно куче, което хъркаше и се бранеше.
— Не, проклето псе, не можеш вече да се измъкнеш от ръцете ни! — викаше траперът. — Поиска да си премериш силите с нас. — Тогава мри за своята юнащина! Нали виждаш, стари глупчо, че победихме всичките ти другари; нямаше защо и ти да се навираш… Хайде, гълъбче Чен, понадигни го повечко… Ей така! Едно, две, три! Хоп!…
Умрялото куче се изви във въздуха и плесна в потока.
То беше последното от цялата глутница.
След малко се съвзех.
Откъм гората дочух диви бойни викове. Обърнахме се и видяхме, че мексиканци излизат от нея. Те се спряха до брега на потока и едногласно извикаха.
— Раул, не знаеш ли какво значи този вик? — попитах.
— Той показва, че се ядосват, господин капитан. Те виждат, че с конете си не ще могат да преминат водата — камъните пречат, — ето защо ги е яд.
— А! За жалост, нямаме всеки по една карабина. Тогава всички ще ги натъркаляме.
