изкусно извършиха всичко това — просто да им завидиш! Ако и ние имахме такива опашчици, нямаше да ни сполетят толкова беди.
— Опашките не могат да ни отърват навсякъде — сухо забеляза Линкълн. — Според мен, по-добре е да имаме една хубава карабина, отколкото десет опашки… Тия пискуни не ни дадоха да си отспим добре, а отсега нататък пак да си лягаме, не струва. Мисля, че не ще е зле да минем на другата страна и да вървим нататък, докато можем. Трябва на всяка цена да се промъкнем до нашите. Как мислите, господин капитан?
— Имате право — казах. — Не трябва да си губим златното време.
Не остана нито следа от бурята. Небето се избистри съвсем и пак грейна слънцето, вече слязло на запад.
Глава XXIII
ПАК В ПЛЕН
Запътихме се към Понт Национал. По средата на пътя живееше приятел на Раул, за когото той казваше, че можем да му се доверим като на самия него. Къщата на този човек се намираше в съвършено усамотено място, недалече от пътя, който водеше за riconada Сан Мартин.
— Ще вечеряме и ще пренощуваме там — казваше французинът. — Стига сме се търкаляли из гората по мократа трева, пък и не можеш нито минутка да си сигурен, че не ще те целуне някоя змия така, че изведнъж да издъхнеш. А у Хозе Антонио, моя бивш другар по… търговия, веднага ще се почувствуваме като в бащината си къща.
— Ще видим дали имаш право — каза Линкълн. — Струва ми се, че в тази проклета страна е еднакво опасно както в гората, така и вкъщи; враговете са се загнездили навсякъде.
Стигнахме къщата на контрабандиста посред нощ, но нито самият Хозе Антонио, нито неговото семейство — жена и дъщеря — спяха. Всички стояха около една маса и работеха нещо при светлината на дебела восъчна свещ.
Домакинът изгледа подозрително петимата дрипльовци, но като позна Раул, стана много любезен.
Хозе Антонио бе вече старец, побелял и сух, с проницателни очи, но добродушна усмивка.
Раул му обясни нашето положение с няколко думи.
— Не сте ли вечеряли, господа? — попита Хозе Антонио.
— Нито сме закусвали, нито сме обядвали — каза Раул.
— Карамба! Рафаела! Хезузита! — извика домакинът, като направи такъв знак, който при мексиканците заменя цяла реч.
Този знак произведе просто вълшебен ефект. Хезузита, осемнадесетгодишната дъщеря на домакина, се завтече към камината, а Рафаела, жена му, грабна снопче дърва и го хвърли в огъня. Раздухан с палмово клонче, огънят весело запращя, водата почна да кипи, месото се изпичаше, черните бобови зърна весело заскачаха в гърнето, шоколадът се запени и ние с нетърпение очаквахме вкусната вечеря.
Раул, въпреки добрия прием на домакините, все се мръщеше, като че ли се чувствуваше стеснен или се боеше от нещо.
В тъмното ъгълче на къщичката седеше сухичко човече, облечено като католически калугер. Знаех, че Раул не можеше да търпи мексиканските калугери, и предполагах, че смущението му се дължи на това. Не се излъгах.
— Какво прави тук това черно расо? — тихо попита Раул стопанина.
— Той е свещеникът от Сан Мартин.
— Трябва да е нов?…
— Hombre de bien! (Добър човек!) — каза Хозе Антонио и поклати глава утвърдително.
Раул млъкна.
Започнах да наблюдавам този hombre de bien и скоро забелязах, че той е дошъл тука съвсем не за поучение и спасение на душите, а само за черните очички на прелестната Хезузита. Имаше нещо плътско в неговата усмивка, когато следеше движенията на момичето, но погледът му стана положително страшен, когато ирландецът Чен, в своята галантност, започна да се навърта около Хезузита и да и прави различни дребни услуги.
— Де е padre? — запита Раул, като пресмяташе нещо.
— Тази сутрин бе на рикондата.
— На рикондата ли? — повтори Раул и подскочи от мястото си.
— Запътиха се към моста. Сблъскали са се с вашите и са изгубили няколко души.
— И той сутринта бил на рикондата! Охо! В такъв случай, ние трябва да си отваряме очите. Най-хубаво ще бъде да се махнем по-скоро от тука — мърмореше французинът като че ли на себе си.
— Ако тръгнете, вървете настрани, за да не се срещнете. Вашите вече са дошли до El Plan и се готвят да атакуват Passe de Cerro, който се защищава от Санта-Ана с двадесет хиляди души.
По време на този разговор свещеникът неспокойно се въртеше на стола си. После стана изведнъж, измърмори „buenas noches“ (лека нощ) и тръгна да излезе. В същата минута Линкълн, който го наблюдаваше изпод вежди, скочи и се изправи пред вратата.
— Не обичате ли да останете тука, светий отче! — спокойно, но решително каза той.
— Que cosa? — разтревожено попита свещеникът.
— Тука няма ни key, ни cosser, но вие не ще излезете преди нас… Раул, поискай от приятеля си една яка връв!
Свещеникът погледна към домакина укорително и заплашително. Бедният мексиканец заплете конците. От една страна, той не искаше да оскърби свещеника, а от друга — искаше да помогне на другаря си.
— Хайде, хайде, Хозе Антонио, тука няма какво да се умува! — казваше траперът, изправен пред вратата като железен колос. — Щом веднъж си ни приел под покрива си, трябва да се грижиш и за нашата безопасност. Аз виждам какво мисли този достопочтен отец и затова трябва да се върже, иначе всички сме загинали.
— Остави го — каза Раул, като се доближи до Линкълн, — моят приятел уверява и се кълне, че този свещеник е съвсем безвреден човек. Пусни го, моля ти се, без него ще ни бъде по-добре.
Като видя, че се отнасям съвършено безучастно към тази работа (аз се бях замислил за нещо по- интересно), Линкълн пусна свещеника.
— Дано не излезе нещо лошо от това — каза той, като седна пак на мястото си. — Съветвам ви да не нощуваме тука; като се навечеряме, хайде на път… Как мислите, господин капитан?
— Какво има, сержант?
— Раул ме накара да пусна тоя свещеник, пък аз съм уверен, че той ще насъска отгоре ни цяла глутница жълтокожи. Мисля, че трябва по-скоро да се махнем от тука.
— Добре, ще се махнем — апатично отвърнах, като все още мислех съвсем за друго.
Нахранихме се, изпихме по чаша шоколад и вече се готвехме да се простим с добрите домакини, когато Хозе Антонио ни предложи да изпушим по цигара.
Съблазънта беше голяма, тъй като отдавна не бяхме пушили. Освен това никак не ни се искаше да напуснем тази гостоприемна стряха, дето се бяхме разположили тъй добре. След всички претърпени неудобства тази колиба ни се виждаше като рай.
— Е, добре — каза Раул, — да изпушим по една, да се постоплим още малко край огъня и тогава вече, няма какво, ще идем да се скитаме пак като диви зверове.
Но още не бяхме сварили да се настаним около огъня и да запушим нашите пури, когато Хезузита, която бе излязла, влезе с вик:
— Татко, навън има хора!
Наистина, през пукнатините на стените се очертаваха фигурите на няколко души.
Линкълн грабна карабината си и се завтече към вратата с думите:
— Нали ви казах аз! Ето че паднахме в капана!
Без да си прави труд да отваря вратата, той с всичката си тежина наблегна леката бамбукова стена, която се проби с трясък.
Искахме да излезем след него, но ето че цялата колиба се събори и ни засипа с дъски, палмови листа и тръстика. Чухме гърмежа на Линкълн, изпъшкването на умиращия, залп от пистолетни и пушечни гърмежи и
