Ей сега ще ни застрелят! — помислих си.
— Ей, Лопес! Лопес — продължаваше Харанта.
— Аса, аса! (Тук!) — отговори един глас.
От тълпата се отдели един от jarochos, като развяваше дългите гънки на червената си мантия.
— Лопес, както виждам, тия господа са високи джентлемени и затова трябва да постъпим с тях според достойнството им. Разбра ли? — каза Харанта.
— Разбирам, капитане — хладнокръвно отговори Лопес.
— Трябва да се заведат до края на пропастта, Лопес. Facilis desendus Averni… Впрочем ти не разбираш латински… И така, изпрати ги до края на пропастта. Знаеш ли, какво значи това?
— Зная, капитане — отвърна беззвучно Лопес.
— В шест часа сутринта ги заведи в Орлово гнездо… В шест часа сутринта, чуваш ли?
— Чувам, капитане.
— Ако някой от тях избяга, то… Знаеш какво те чака, нали?
— Зная, капитане.
— Но аз все пак ще ти напомня. Тогава ти ще заемеш неговото място в балета… В балета! Ха-ха-ха! Разбираш ли, Лопес, а?
— Разбирам, капитане.
— Така те искам! Юнак си ти, Лопес! Умен си! Затова те обичам! Засега, лека нощ, драги Лопес… Прощавайте и вие, господин французино… Довиждане на оня свят… Ха-ха-ха!
При тия думи Харанта шибна Раул още няколко пъти по окървавеното лице и сетне, като изгледа всички ни с мълниеносен поглед, се качи на своя мустанг и като вихрушка се скри от погледите ни.
Очевидно бе, че Лопес нямаше никакво желание да замести някого от нас в тайнствения „балет“, който трябваше да играем в някакво си Орлово гнездо. Това се виждаше по обноските му към нас.
Като погледна внимателно ремъците с които бяхме стегнати, той ни завлече на едно гъсто място в гората. Там размести всекиго поотделно между четири дървета, които съставляваха паралелограм. Като изтегна ръцете и краката ни, той здраво ги привърза за дърветата. В този вид приличахме на кожи, опънати за изсушаване. Ремъците немилостиво се впиваха в телата ни. Немислимо беше да се помръднем. Освен това при всекиго туриха по един часовой, комуто заповядаха да не си отделя очите от нас.
Така прекарахме цялата нощ.
Глава XXIV
КРИТИЧНОТО ПОЛОЖЕНИЕ
Тази нощ ни се видя безкрайна. Намирахме се в такова състояние, което мъчно може да се опише.
Най-после се съмна. Привързаха ни към гърбовете на мулетата и ни помъкнаха из гората. Дълго се качвахме по стръмна пътечка, докато достигнахме върха на скала, надвиснала над бездънна пропаст.
Там ни снеха от мулетата и ни хвърлиха върху сухата, кората трева. Оградиха ни тридесет души jarochos и сега свободно можехме да ги разгледаме при светлината на настъпващия ден. Впрочем никак не бе време за наблюдения! Дори и сатаната сам със собствената си персона да бе пред нас, пак бихме се отнесли към него съвсем равнодушно.
Но този отред го командуваше лаконичният Лопес, който с все сила се стараеше да угоди на своя началник, за да не изпадне самият в нашето положение. Очевидно този енергичен padre бе твърд на думата си. Угаждането на Лопес се състоеше в това, че той всяка минута ни преглеждаше, да не са се скъсали нашите въжета.
Мина се около половин час и чухме тропот на коне.
— Е! — шепнеше ми Раул през стиснати зъби. — Навярно иде със свитата си… Интересувам се да зная как е прекарал тази нощ. Мисля, че не е спал. Наврях му такова червейче в самото сърце, което дълго време ще го гложди!
И наистина се показа Харанта на своя бързоног мустанг. Придружаваха го петдесет души jarochos.
— Добър ден, господа! — извика Харанта, като приближи до нас и скочи на земята. — Добре ли прекарахте нощта? Вярвам, Лопес ви е приготвил прекрасна, удобна постеля. Бива си го него, нали, Лопес?
— Вярно, капитане — потвърди мълчаливият Лопес.
— Добре ли спаха тия господа, Лопес.
— Отлично, капитане.
— Някой не ги ли безпокои?
— Не, капитане.
— В такъв случай те могат да тръгнат… Готови ли сте, господа? — обърна се той към нас.
Разбира се, никой не му отговори. Той и не чакаше отговор, а продължаваше да задава въпроси, да прави забележки, на които отговаряше само Лопес.
Още не знаехме какво искат да правят с нас. Че ни очаква смърт — не можеше да има никакво съмнение, но каква смърт — това никак не можехме да разберем. Мислех, че достопочтеният padre ще заповяда да ни блъснат в пропастта.
Но, не. Излезе, че Харанта бе решил съвсем друго.
— На работа, на работа! — викаше той и махаше с ръце. — Няма защо да се чака… По бърже, другари!
По края на стената се протакаше ред големи борове, за които jarochos привързаха четири ласа.
Сега разбрахме, че искат да ни обесят над пропастта, но така, че да не се задушим изведнъж, сами да издъхнем полека, хиляди пъти по-мъчително.
Да, padre Харанта беше изобретателен човек!
— Отлично! — каза той, когато всички приготовления бяха свършени. — Постави ги сега в ред, Лопес, само гледай — по чиновете им! Почни от господин капитана.
— Добре, капитане — отговори невъзмутимият разбойник и направи на подчинените си някакви знаци с ръка.
— Вас, почитаеми господине, оставям за най-подир — обяви той на Раул. — Вие ще бъдете ариергарда при вашето шествие към чистилището. Ха-ха-ха!… Ама хубавичко ще се поразходят, а, Лопес?
— Хубаво, капитане.
— Не обича ли някой от вас да се изповяда, господа? Аз съм на услугите ви, няма що. Ха-ха-ха!
Тук Харанта направи възмутителна гримаса, от която всичката кръв кипна в жилите ми. Да можех, бих го разкъсал на парчета, само за тази гримаса.
— Моля ви се, не се стеснявайте, господа — продължи той. — Много пъти ми се е случвало да слушам изповеди, нали, Лопес?
— Вярно, капитане.
Разбойниците, събрани около нас в малка купчина, се закискаха.
— Е как, Лопес, никой ли не иска да се възползува от моите услуги?
— Никой, капитане.
— Какви закоравели еретици! Я попитай ирландеца. Той сигурно е добър католик и надали ще иска да му тежат греховете на оня свят.
— Не искате ли да се изповядате? — обърна се Лопес към Чен.
Последният отговори с един толкова изразителен поглед, че той заменяше цяла реч.
Чу се още по-силно кискане.
— Е, какво каза той, Лопес! Да или не?
— Не, капитане.
Нов гръм от оглушително кикотене.
Лопес ме наближи и надяна на шията ми примка, другият край на която бе завързан за едно дърво.
— Готово ли е, Лопес? — попита главатарят.
— Готово, капитане.
— Тогава запрати го… Не, почакай… нека господин капитанът по-напред се порадва на паркета, който е приготвен за неговите танцувални упражнения. Туй ще му направи голямо удоволствие… Ха-ха-ха!
Един разбойник ме завлече до самия край на бездната и ме нагласи така, че да мога да я видя цялата.
