дивите крясъци на нападателите. После изведнъж ни измъкнаха от развалините на къщата, закараха ни в гората, вързаха ни за дърветата и почнаха да ни отрупват с ритници и юмруци. Биха ни, докато паднахме в безсъзнание. Когато се съвзехме, видяхме, че ни е заградила тълпа крайно озверени хора. Те диво крещяха, кискаха се и скачаха наоколо ни, като се наслаждаваха на мъките ни и се подиграваха с нашата безпомощност.
Сред тази побесняла сган стоеше свещеникът и поощряваше нашите палачи към нови жестокости. Като почувствувах, че умирам, потърсих с очи Линкълн и се чудех защо не чувам неговия глас. Него го нямаше при нас и аз още чувах как свещеникът заповядваше да го намерят непременно. После изгубих съзнание.
След известно време наново се свестих. Престанаха да ни бият, след като се умориха, изглежда, от тази гимнастика. Мъчителите ни седяха при нас на тревата в очакване на нещо.
От разговора им можеше да се заключи, че сме попаднали в ръцете на jarochos, шайката на прочутия разбойник Харанта.
— Ах, Боже мой — стенеше Раул. — Защо ми трябваше да преча на Линкълн за задържи тоя калугер! Нищо нямаше да се случи, ако бяхме го задържали, а сега няма да се отървем от бесилката! Щом дойде той и нашата е свършена.
В това време се чу конски тропот и се показа конник, който препускаше към нас.
— Ето го и самият Харанта! — шепнеше Раул. — Ако ме познае… Впрочем сега не ми ли е всичко все едно? Ще ни избесят, по-лошо от това не могат да направят. Няма да умираме два пъти, а от единия път не можем да се отървем. Изглежда, така ни е писано!
— Де са янките? — извика Харанта и слезе от коня.
— Ето ги, капитане! — отговори един от jarochos, отвратителен старец с червен мундир, изглежда, лейтенант на шайката.
— Колко са?
— Четирима, капитане.
— Добре. Ами какво чакате?
— Заповед да ги обесим или да ги застреляме.
— Caramba! Няма време да правим бесилки!
— Тука има прекрасни дървета, капитане, стават за бесилки — каза друг, като посочи наоколо с ръка.
Изглежда, много му се искаше да се наслади на бесилките, макар че това зрелище едва ли бе ново за него.
— Madre de Dios! Казвам, че няма време за забавление… Санхо! Габриел! Карлос! Продупчете по-скоро черепите на тия тъпоглави саксонци! Не се бавете! По-бърже! Знаете, че обичам всичко да се извършва бързо.
Тримата, чиито имена бяха споменати, слязоха от седлата, взеха си карабините, прегледаха ги и излязоха напред.
— Отлично! — философствуваше гласно Раул. — Нищо по-лошо от смъртта не могат ни направи. Искам да поприказвам преди смъртта си с тоя достопочтен padre. Ще му кажа такава думичка, от която той ще се върти цяла нощ без сън… Oyez, padre laranta! — силно му извика той с подигравателен тон. — Кажете, моля ви се, намерихте ли най-подир прекрасната Маргарита?
При слабата светлина на луната се виждаше как Харанта побледня и се заклати, като че ли го раниха.
— Стойте! — обърна се той към хората си, които се бяха прицелили. — Докарайте тия дрипльовци вън! Огън! Запалете тая смет! — прибави той и показа развалините на колибата.
Сухата тръстика, дъските и листата в един миг пламнаха и осветиха с червена светлина цялата сцена.
„О, Господи! Вероятно той иска да ни хвърли в огъня!“ — помислих си аз, когато ни потътриха към него.
Никога не бях виждал хора дотолкова прилични на демони. Голяма част от тях се състоеше от замбоси и метиси, но имаше и много чистокръвни, съвършено черни негри от Антилските острови и от Куба. В мнозина от тях изражението на природна свирепост се усилваше от татуировката на лицето им.
Достатъчно беше да се хвърли един поглед върху тази дива тълпа, за да се разбере какво ни очаква. Нямаше никакво съмнение, че бе настъпил последният час! Всички ни изгледаха със свирепостта и кръвожадността на зверове, които са хванали плячка; нито в един поглед нямаше лъч от състрадание или жалост.
Появяването на началството не можеше да измени нашето убеждение, че ние прекарваме последните минути от живота си. Неговата физиономия лъхаше омраза и злоба; тънките му устни трепераха с отвратителна плътоядна усмивка; мъничките му черни очи блестяха като разпалени въглени, кривият му нос с една резка по средата му придаваше вид на граблива птица.
Той бе наметнат с пурпурна мантия, която го покриваше от главата до петите; краката му бяха обути в груби ботуши от черна кожа, на които звънтяха големи шпори, а на главата си бе нахлупил голяма черна шапка със златни нашивки и пискюли. Нямаше брада и мустаци, дълги коси падаха върху кадифената яка на мантията му.
Такъв беше padre laranta.
Пред него лежеше вързан Раул; и двамата се гледаха мълчаливо. Лицето на достопочтения padre laranta потреперваше като че ли под влиянието на електрически ток, а пръстите му нервно се мърдаха, като щипците на полип, който се мъчи да се впие в жертвата си.
Раул, нашият весел, безгрижен Раул, можа да разклати дотолкова железните нерви на тоя човек, който изглеждаше недостъпен за никакви вълнения и въздействия. По устните на французина играеше тържествуваща усмивка; очевидно той бе напълно уверен в поражението на своя враг.
Очаквахме, че първата дума на отец Харанта ще бъде заповедта да ни хвърлят в, огъня, който сега достигаше най-голямата си сила. Но, за щастие, той не мислеше за такова нещо.
— А, сеньор! — извика той, като приближи до Раул. — Така си и мислех, че още веднъж ще се срещнем… Мечтаех за това… Ха-ха-ха! И тази мечта бе чудно приятна, но действителността излиза още по-приятна. Ха-ха-ха!… Нали, а? Нима не е така? — продължаваше той, като шибаше с камшика си нашия другар по лицето. — Нима не е така?
Очите му излизаха от орбитите и буквално пръскаха искри.
— Ами не мечтаехте ли да се срещнете с Маргарита? — попита Раул с остър саркастичен смях.
Никога няма да забравя какво стана с Харанта в този миг. Неговото жълто лице посиня, устните му побеляха, а очите му замятаха мълнии. Със стиснати зъби и с бесен вик той ритна Раул в лицето. Кръв протече от удареното място.
Тази постъпка бе толкова груба и мръсна, че аз изскочих от кожата си. С отчаяна сила скъсах връзките си, от което останаха дълбоки резки на ръцете ми, и с един скок се изправих пред чудовищния padre, когото сграбчих за врата.
Той отскочи назад и аз, като не можах да се задържа на оплетените си във връвта крака, паднах отпреде му като труп.
— Ами тоя какъв е? — извика той. — А! Прилича на офицер… Стига сте ми се кланяли до земята, сеньор! Позволете ми да ви разгледам по-добре… Да, той е капитан!… А там оня, дето се търкаля, като че ли е лейтенант? Вярно! Е, господа, вие имате такива чинове, че е неудобно да ви избием като кучета и да ви оставим на вълците… Не, не! Ние няма да сторим така… Ха-ха-ха! Няма да унизим вашето достойнство, ние ще ви качим на висота, според вашите чинове… Ами тоя какъв е? — продължаваше той, като се обърна към Чен, и разглеждаше неговите пагони. — Прост войник, ирландец! Кой те е научил тебе да се сражаваш в редовете на еретиците против собствената си вяра, а?… Кой, кажи! Подъл вероотстъпник, получи си наградата!
И той ритна Чен няколко пъти в гърдите.
— Благодаря ви за разположението и милостта към мене! — ръмжеше Чен със светнали очи. — Вие сте много добър, ваша милост!
— Ей, Лопес, ела тука! — извика разбойникът-калугер.
