„Имате кама. Стените са от тухли. Прозорецът ви гледа в поле, зад което започва гората. Другото зависи от вас. Другояче не мога да ви помогна. Сбогом, капитане!“
Какъв странен, кратък и делови слог! — помислих си аз.
Но нямаше време да разсъждавам по това. Хвърлих светулката, скрих записката и започнах да къртя с камата тухлите, което не бе мъчна работа.
Но скоро отвън се чуха мъжки и женски гласове. Отдръпнах се и почнах да се ослушвам. Мъжкият глас бе несъмнено на Линкълн.
— А! Проклетнице! — ръмжеше той. — Ти искаше да видиш капитана обесен ли? Нашия капитан, който сам струва цял полк в сравнение с вашите нищо неструващи жълтокожи маймуни?! Ама това няма да стане! Ако не ми кажеш в кой от тия курници е той и не ми помогнеш да го извадя оттам, ще те смажа като муха!
— Аз ви казах, че дадох на капитана средство да излезе от затвора! — казваше женският глас.
— Какво средство?
— Кама.
— А!… Почакай да видим… Върви с мене… Няма да те пусна, докато не видя, че казваш истината.
Тежките крачки на стария ловец се чуваха по-наблизо. Той дойде до прозореца и прошепна:
— Тука ли сте, господин капитан?
— По-тихо! — отвърнах. — Тук съм. Всичко е наред, само че при вратата стои часовой.
— Аха! Добре!… Е, сега ти можеш да се махаш оттук — обърна се той към жената, на която ми се искаше да кажа още няколко думи, но не се решавах. — Впрочем — прибави той по-тихо — можеш и да останеш. Ти си славна женица. Бягай с нас — капитанът с удоволствие ще те вземе под свое покровителство.
— Не мога да бягам с вас. Пуснете ме.
— Добре. Както искаш. Но ако някога ти потрябвам за нещо, смело можеш да разчиташ на Боб Линкълн. Не забравяй това!
— Благодаря, благодаря! Ще помня.
Преди аз да проговоря, тя си отиде и отдалече само се чу прощалното й „сбогом!“
Колко печално прозвуча тази дума! Като че ли се прощаваше навеки онази, която я каза.
Но нямаше време за разсъждаване по това, което през друго време би ме накарало страшно да си блъскам главата. Трябваше да се действува по-бързо.
— Господин капитан! — предпазливо пак се обади Линкълн.
— Е?
— Как ще излезете?
— Ще измъкнем тухлите от стената и така ще излезем.
— А!… Кажете ми, на кое място, та и аз да ви помогна.
— Под прозореца в средата.
— Отлично! Скоро ще бъде готово.
И от двете страни се заловихме мълчаливо за работа, докато през стената проникна лъч светлина и се чу отново гласът на стария ловец:
— По-полека, Раул! Ще ми прережеш пръстите!
След няколко минути направихме дупката толкова голяма, че свободно можахме да се проврем през нея.
Най-сетне пак излязохме на свобода!
Глава XX
БЯГСТВОТО
Под стената се намираше ров, пълен с кактуси и висока трева. Най-напред легнахме в него, за да се съвземем и да се уверим дали няма нещо подозрително наоколо ни.
— Този ров отива доста надалече — прошепна Линкълн. — Ние ще минем по него. Аз дойдох през полето, но това е опасно: можем пак да изпаднем в лапите на тия жълти дяволи.
— Разбира се — потвърди Раул. — Ние ще пропълзим като змии, никой не ще се досети. Наистина, тия бодливи кактуси хубавичко ще ни изподращят, но ние сме навикнали!
Започнахме да пълзим на ръце и крака. Почти край целия ров се издигаха здания, но във всички прозорци бе тъмно и никакъв шум не се чуваше. Само последният прозорец бе ярко осветен. Въпреки опасността на нашето положение, мене ми се искаше непременно да погледна през този прозорец. Подбуждаше ме една неясна, вътрешна сила, която като че ли ме подтикваше и насъскваше.
Прозорецът бе доста нависоко, но долу имаше желязна ограда. Аз се хванах за нея и се повдигнах до прозореца. В това време другарите ми пропълзяха напред, като обещаха да ме чакат до края на рова.
Видях една доста разкошно наредена стая. Но не на обстановката спрях вниманието си. Погледът ми се прикова към един човек, който седеше в тази стая пред масата. Това бе Дюброк.
Потреперах колкото от неочакваност, толкова и от омраза. Да имах в ръката си огнестрелно оръжие, бих го убил на място и ръката ми нямаше да трепне. Да я нямаше желязната решетка, бих се промъкнал през прозореца и бих го удушил с ръце. Самото провидение се бе погрижило, да не мога да извърша онова, което би могло да попречи на нашето бягство. Но в тази минута аз не бях в състояние да разбера това.
Докато гледах изменника със съжаление, че погледът ми не е кама, при него влезе човек, облечен наполовина като военен, наполовина като ранчеро. В цялата му фигура и осанка имаше толкова много благородство и грация, че човек неволно би се спрял да му се порадва. Хубавото му и приятно лице носеше отпечатък на тъга.
Той отиде при масата и тури на нея ръката си, на която блестяха няколко скъпи пръстена. Сам той бе бледен като мъртвец и ръката му трепереше.
Лицето му ми се стори познато. Той не бе Нарцисо, когото щях да позная, но приличаше на него и на нея. Аз се вгледах по-внимателно, смаян от това откритие. Да, приликата бе голяма.
„Боже мой! — помислих си. — Нима е тя?… В този костюм?… Не, не!… Но тия очи! А! Сега разбрах кой стои пред очите ми! — Мария де Мерсед!“
Бях я виждал не само на портрет. В нея познах и оня момък, който постоянно придружаваше Дюброк и смайваше всички ни със странното си поведение.
Заедно с това изведнъж разбрах, че именно тя ми е подала сутринта записката и ми е пошепнала: „Не бойте се!“ Тя бе дохождала при прозореца, тя бе отрязала вървите на ръцете ми, тя ми бе дала камата и ми бе говорила за любов. Всичко, което ми се виждаше тайнствено и загадъчно, сега ми стана изведнъж ясно.
Неволно се дръпнах назад, учуден и трогнат от това откритие:
„Виж ти каква била работата! Нашата избавителка била Мария де Мерсед, а семейството на дон Розалес очевидно не е знаело за нашите нещастия. В такъв случай, няма защо да я обвинявам в равнодушие и никак не трябва да ме мъчат подозрения за нея.“
Тази мисъл ме радваше, но онова, което научих за чувствата на Мария де Марсед към мене, ме огорчаваше и мъчеше.
Изобщо аз станах плячка на най-противоположни мисли и усещания.
В това време пред очите ми ставаше едно обяснение, което заплашваше да вземе лош край, като се съдеше по повишаването на гласовете.
Пак погледнах през прозореца. Дюброк, силно възбуден, крачеше из стаята. Мария де Мерсед седеше пред масата и трескаво, с бляскави очи, го следеше.
— Изглежда, ти си намислила да възбудиш в мене ревност? — крещеше той. — Напразно! Не съм навикнал да ревнувам… Знам отдавна, че обичаш оня проклет янки, отдавна съм забелязал какво правиш за него… Можеш да го придружиш във въздушното пътуване, което го чака — не ти преча… А да ревнувам, няма защо! Твоите братовчедки са несравнено по-хубави от тебе и аз мисля да се позанимая с тях.
Щях да се задуша от ярост, като слушах този негодник.
Мария де Мерсед изведнъж скочи от мястото си, доближи Дюброк и вън от себе си, извика:
