— Muchacha, да, да! — каза слугинята, като показа белите си зъби.
— Знаеш ли що, хубавице moutchatcha, дали не можеш ни намери една капчица… Ти вече знаеш какво ни трябва… Раул, и й разправи?
— No entiende — продума жената, като се смееше на космическите жестове на Чен.
— О, дявол да го вземе! И тази приказва за някакви си десет дни!… Да не са се наговорили тия хора!… Раул, я й разтълкувай, както трябва, какво искам… Кажи й, че нямам пари, защото нейните мили съотечественици ме ограбиха, но че имам две сребърни иконички и едно кръстче. Нека ми намери пийване, ще й дам едната иконичка или кръста.
При тия думи той извади от пазвата си своите реликви. Като ги видя, жената извика от възторг и се наведе, за да ги разгледа по-добре. Тя падна на колене, благоговейно целуна образа на Пресветата Дева и избъбри молитва — наполовина на испански, наполовина на ацтекски.
Като се вдигна на крака, тя погледна нежно към Чен и каза:
— Bueno catolico! (Добър католик!)
И като добави нещо, което не можахме да разберем, избяга бързо.
— Как мислиш, Раул, дали ще ми донесе пийване? — питаше Чен.
— Навярно ще донесе, успокой се!
И наистина, подир пет минути слугинята се върна и подаде на Чен бутилчица с някаква прозрачна течност.
Ирландецът почна бързо-бързо да развързва ремъка от шията си.
— Избери си, душице — каза той и й подаде иконичките. — Вземи, която ти хареса повече. Ако искаш вземи всичко. Муртаг Чен е благодарно животно и не обича от нищо да се ползува даром.
— No, senor, su proteccion necessita a usted. (Не, сеньор. Вие сам имате нужда от тази защита) — със задушевен глас каза слугинята и бавно отмахна ръката на Чен.
— Какво казва, Раул?
Французинът преведе.
— Да, тя има право! — извика ирландецът. — Нуждая се от защита, ох, колко се нуждая! Но има вече десет години, откак нося иконки и освен ей това шишенце, те нищо не са ми дали… Впрочем, може да е от това, че малко се моля… Господин капитан, пийнете си!
Взех шишето и отпих две глътки. То бе питие от най-лош вид, направено от диво алое. Пареше като огън.
Клелей отпи още повече. И Раул направи същото, сетне върна шишето на Чен.
— За твое здраве, миличка! — извика Чен и кимна на слугинята. — Да даде Господ да живееш толкова години, колкото капки имаше тук!
— No entiende — повтори тя засмяно.
— Е, хубаво де, хайде да е десет дни!… Няма да се караме за това я… Ти си добра и мила жена. Само дето не си облечена хубаво. Фустата ти е много къса и чорапите калпави. Ама пък краката ти са като на господарката ти!
— Que dice? (Какво казва?) — обърна се мексиканката към Раул.
— Казва, че имаш много малки крака — отвърна Раул. Този комплимент направи удоволствие на слугинята. И наистина, нейните крака бяха мънички и тя много мило пристъпваше на тях, при всичко че пантофите й бяха големи.
— Кажи ми, омъжена ли си? — продължаваше Чен. Тя се ухили и махна с пръст пред носа си.
Раул обясни, че у мексиканците това движение значи отрицание.
— А! В такъв случай аз с удоволствие бих те взел, моя хубавице, стига да не ме обесят.
— Раул, преведи и това дума по дума!
Раул й преведе с буквална точност Слугинята се засмя, но не отговори.
— Мълчанието е знак на съгласие? Раул, кажи й, че искам да бъда сигурен. Нека ми гарантират, че няма да бъда обесен, тогава веднага ще се оженя за нея.
— El senor esta muy allegre? (Много весел господин) — каза жената засмяно, когато Раул преведе и последните думи на ирландеца.
След това тя избяга.
— Е, Раул, съгласна ли е тя? — попита Чен, като направи страшно комично изражение.
— Тя още не се е решила нито да ти откаже, нито да се съгласи.
— Хм! Лошо, гълъбче Раул? Види се, че ще ме венчаят с някое безчувствено дърво… За ваше здраве, господин капитан! И за твое, Раул!
Настъпи нощ. Запалените огньове отразяваха червената си светлина върху стените на зданията и гладкия плочник. Около тях се бяха разположили на живописни групи гверилясите със своите широки, украсени с пера шапки, с дългите си развети коси, с острите бради, черните бляскави очи, белите зъби, с хубавите си шарени дрехи.
Мулета, мустанги, кучета, пеони, момичета с разпуснати коси, с къси дрехи и мънички пантофи, плоските покриви на къщите, прозорци с железни решетки, портокалови дървета с наведени над водата клони, светулки — всичко това съставляваше такава очарователна картина, че ние, несвикнали с нея, мъчно можехме да отвърнем поглед.
Грубата гърлена реч — смес от испански език с ацтекско наречие — бе неразбираема за нас. Тази реч, примесена със силен смях, лаят и скимтенето на кучетата, цвиленето на конете и на мулетата, тракането на саби, звънтенето на големите шпори, полуиндианските песни poblanas, придружени с мандолина — всички тия звуци се сливаха в един странен, но нелишен от своеобразна хубост концерт.
При един от огньовете няколко мексиканци с жените си играеха един вид танго, наречено tarajota. Мъжете си бяха свалили шапките и горните дрехи; някои бяха разкопчали отстрани своите calzoneros и ги бяха засукали като бедуини. Жените, хвърлили своите rebozeros, бяха останали само по едни прозрачни ризи бъз ръкави и по къси фусти, които по време на играта показваха стройните им гъвкави крака.
Към двамата, които свиреха на мандолина, се присъедини трети с китара, като се мъчеше да свири в такт с тях и от време на време извикваше нещо диво и странно.
Играчите бяха разположени в паралелограм така, че всеки стоеше или, по-точно казано, се движеща срещу своя партньор. Те не оставаха нито минута в почивка, а отхвърляха на всички страни крака, ръце и глава, удряха се по страните и по бедрата и пляскаха с ръце.
Един гвериляс излезе в средата на паралелограма и като се преструваше на гърбав, започна да се кърши пред своята партньорка Последната наскоро се присъедини към него и те двамата почнаха заедно да се чупят и кършат. След това тази двойка отстъпи мястото си на друга, която се преструваше, че е без ръце След тях изскочиха двама, които се влачеха просто по гърбовете си, като че ли нямаха крака. Един играеше с главата си под мишница, друг подскачаше на един крак, ето че преметна другия през врата си. Тия двамата възбуждаха най-много смях и одобрение.
Пред очите ни се изредиха цяла редица сакати хора, в изобразяването на които се състоеше самата игра.
Неприятно бе да се гледа това кълчене. Един играч се просна цял върху каменните плочи, които заместваха паркета в един бален салон, и започна да се търкаля по всички посоки, без да си мърда ръцете и краката. Обсипаха го с най-шумни овации, след като се смяха до припадане.
Като го гледахме, ние неволно си спомнихме, че сами правехме един ден по-рано същите въртения, когато се намирахме в манастирския затвор.
— Е, струва ми се, че в тази игра вчера ние бяхме по-майстори от този артист! — извика Чен, който с удоволствие следеше игрите и коментираше всяка фигура с подигравателни забележки.
Омръзна ми да гледам това безобразно кълчене. Обърнах се и с напрегнато внимание почнах да се вглеждам в полуоткритата приемна стая зад копринените завеси.
„Защо ли нито една от тях не се показва? — мислех си. — Да не са заминали по друг път? Не, не, трябва да са тука. Не напразно Нарцисо обеща да ни освободи? Поне той непременно трябва да е тука? Ами де е тя? Дали не стои там, в гостната на тази къща, и се наслаждава от всичките блага на живота? Навярно тя се
