Стрелците в Мексико

Бе ми много тежко, не лично за мен, ами за нея. Тя и нейната сестра се подхвърляха на всевъзможни опасности и аз не можех да ги защитя!

Дали бяха самички? Не бяха ли и те пленени от тия разбойници? Не ги ли преследваха за тяхното гостоприемство към нас? Не водеха ли цялото им семейство, за да го съдят за връзките му с неприятелски офицери? Или те вървяха под закрилата на този отред, за да се отърват от същинските грабители, които опустошаваха околностите на Вера-Крус?

Всички тия въпроси ме вълнуваха, но отговор не можах да намеря.

Случва се богати семейства, принудени да се преместят от едно място на друго, наемат военен конвой. Може и в тоя случай да бе така.

— Пък аз ти казвам, че този гърмеж бе от карабината на нашия сержант. Да ме вземе дяволът, ако лъжа!

— Какво има? Кой казва това? — попитах смаян от тия думи, казани от някой наш другар с горещ, уверен тон.

— Чен уверява, че е чул гърмежа на Линкълн — отговори Раул. — Мен ми се струва, че той просто бълнува. Аз не чух никакъв гърмеж.

— Не, не бълнувам! — възрази Чен. — Знаете ли, господин капитан: карабината на Линкълн издава съвсем особен звук, така че неговият гърмеж може да се отличи от хиляди други…

— Добре, ами после!

— Аз чух гърмеж. Той бе като че ли отдалече, но се обзалагам, че е гръмнал или Линкълн, или някой друг, но само че с неговата пушка.

— Чудна работа! — измърморих замислен.

— И мене ми се стори, че гърмежът имаше особен звук.

— А знаете ли какво, господин капитан — заговори пак Раул, — видях оня момък. Той мина край нашата врата, когато преди малко влязоха при нас мъчителите ни.

— Кой момък?

— Онзи, когото измъкнахме тогава от града.

— А! Нарцисо ли! Възможно ли е?

— Вярно, господин капитан… Дори ми се стори, че видях с нашия отред и бялото муле на дон Розалес. Може би неговото семейство пътува с нас. С това си обяснявам и странното обстоятелство, дето ние сме все още живи.

Откритията на Раул изведнъж ми обясниха всичко онова, което ми се виждаше тъмно и неясно. Тревожните събития напоследък ме накараха съвършено да забравя Нарцисо. А сега, когато Раул ми напомни за него, аз си обясних всичко. Замбо, когото Линкълн уби, е бил пратеникът от хациендата на нашите приятели. Камата на Нарцисо му е била дадена като доказателство за верността на неговите думи? И той загина, без да изпълни своята мисия, и вследствие на това ние паднахме в план! Нежният глас и малката ръка, която ми връчи записката, изглежда, бяха Нарцисови.

Тайната се откри, но аз не само не се утеших, ами напротив — още повече се замислих. Щом мой „ангел-хранител“ бе Нарцисо, то тя оставаше настрана, равнодушна към моята участ.

Тя трябваше да научи поне от брат си, че аз лежа тука смазан, измъчен, съсипан. Показа ли ми тя с нещо съчувствието си? — Не, тя спеше спокойно, като че ли нищо не се бе случило! Тя пътуваше на няколко крачки от мен и виждаше, че се намирам в най-жалко и плачевно положение. Нима не можеше да ми пошепне нито една утешителна дума? Беше й добре да седи свободно на седлото си? А може би бе на носилка, придружена от оня негодник, който навярно се влачеше около нея, както едно време се бе мъкнал и подир нейната нещастна братовчедка? Мислех си: Разбира се, тя е изслушвала неговите любезности, усмихвала му се е? Те са приказвали за бедните пленници и са се гаврили с тях? Може би тя да не се е гаврила, но е слушала как той се е гаврил — а това е достатъчно! А сетне тя нарочно се изтяга в люлка пред нашата тъмница и заспива с чиста съвест — на, наслаждавайте се!

Горчивите ми мисли бяха прекъснати от идването на шест мексиканци, които пак ни завързаха очите, изведоха ни и ни качиха на мулетата.

След малко се даде сигнал и ние тръгнахме на път.

Вървяхме покрай брега на реката. Засенчеността, ароматът и тропотът на мулетата показваха, че се намираме в гора. Наблизо шумеше вода и това не ни бе неприятно. Два-три пъти прекосихме реката. Понякога се отдалечавахме от брега почти цяла миля и след това пак се връщахме при него. Най-сетне се качихме на планината и почнахме да слизаме от другата страна.

— Познавам добре този път — каза Раул. — Ей сега ще бъдем в хациендата на Зенобио? Че как да не зная този път!

— Какво има?

— По него съм пренасял много тютюн и много bulto с кърмъз. Случвали са се тъмни нощи като в рог, а аз вървя, като че ли е денем.

— Мислех, че контрабандистите никога не работят през тъмна нощ.

— Това зависи от обстоятелствата. Понякога митническите стражи са съвършено слепи денем, тогава си вършим преспокойно работата, а понякога гледат — тогава използуваме най-тъмните нощи? Случвали са ми се сблъсквания… На другия склон на този хълм насмалко щях да ида направо в ада.

— Как стана това?

— Зенобио бе купил кърмъз от един търговец в Оаксак. Стоката бе скрита в планината на две мили от неговата хациенда, а в устието на Меделина чакаше един кораб, готов да вземе товара. Няколко смели мъже бяха наети да пренесат стоката. Между тях се намирах и аз. Тъй като стоката бе скъпа, ние бяхме въоръжени от глава до пети. А господарят ни каза да се защищаваме до последна капка кръв. Всички бяхме решителни и изпълнявахме задълженията си, готови да се бием със самия дявол. Не знам как, но митничарите подушили нашата работа и изпратили от Вера-Крус един силен отред, за да ни пресече пътя. Ние срещнахме войниците по оная страна на планината — там, дето пътят завива към Меделина.

— Така. А после какво стана?

— Бихме се повече от един час, избихме половината отред, а другата половина накарахме да избяга назад във Вера-Крус.

— Добре! А после?

— Благополучно предадохме стоката? Трима от нас лежат в полите на планината, а и аз насмалко щях да бъда при тях. Бедрото ми бе цяло продупчено. И досега се вижда следата; понякога ме боли ужасно?

Нашият разговор се прекъсна от ожесточения лай на няколко кучета. Конете почнаха за цвилят, отговориха им техни другари, които пасяха нейде наблизо.

— Мисля, че скоро ще се мръкне, Раул.

— Да, струва ми се. Стана по-студеничко — отговори той. — Денем гориш, нощем зъзнеш, горчива е нашата участ на земята.

Не можах да не се засмея, като чух неговите философски размишления и комичната му въздишка.

Кучетата престанаха да лаят. Чуха се поздравите на нашите гвериляси.

Копитата на конете и мулетата затропаха по камънака. По звука можеше да се познае, че минаваме под свод.

Глава XIXВ ХАЦИЕНДАТА НА ЗЕНОБИО

Спряхме. Снеха ни и ни хвърлиха на земята като стока.

Стояхме така няколко минути и се вслушвахме в смесените звуци, които се раздаваха наоколо.

Цвилеха коне, виеха и лаеха кучета, ревяха бикове и крави, високо разговаряха водачите на мулетата, звънтяха саби и шпори, бъбреха жени, викаха и шетаха насам-нататък мъже. Просто да си запушиш ушите от шум.

Някой до нас казваше:

— Те принадлежаха към оня отред, който изтървахме при Вирген. Между тях има двама офицери.

— Аз бях ги хванал при Ла-Вирген. Много мъчно бе да се приближиш до тях. Те имаха едни магьоснически куршуми? Вярвам, че господарят ще заповяда да избесим всички тия янки.