напред.
Като достигнахме до края на алеята, Клелей и аз слязохме от конете. Заповядах на хората да ни чакат, а ние тръгнахме към къщата.
— Дали не са легнали да спят? — забеляза Клелей.
— Не, още е много рано… Може да вечерят?
— Виж, това ще бъде тъкмо на място: аз съм страшно гладен!
Приближихме до верандата; не се чуваше никакъв шум, не се виждаше светлинка.
— Ами къде ли са кучетата?
Влязохме в антрето, а от там — в залата.
— Чудна работа! — мърморех аз. — Никой не са обажда? Но каква е тази работа, тука няма никакви мебели.
Започнахме да слизаме по стълбата. Насред стълбата спрях и погледнах надолу — нито светлина, нито звук.
Пред верандата се чу шум. Бързо се затичахме нататък, като мислехме, че може домакините да се връщат от разходка. В същия миг ни загради цяла тълпа от хора и преди да се опомним, ни вързаха ръцете и краката.
В същото време откъм алеята, където бяхме оставили хората си, се раздаде шум. Чуха се гърмежи… Подир минута тълпа мексиканци дойде оттам и доведе вързани Линкълн, Чен и Раул.
Наредиха ни един до друг. Конете ни вързаха за дърветата. Дванадесет души останаха да ни пазят, а другите отидоха към градината; оттам скоро се чуха весели гласове и смях. Ние не можехме да видим какво става там. Струваше ни се, че нещо ни души, че скоро-скоро това ще се прекрати — всичко се случи съвсем неочаквано!
Линкълн бе обвит с върви от горе до долу. Него го вързаха така, защото той се бе противил като лъв, бе убил един мексиканец. Вързан като мумия, той скърцаше със зъби и устата му се запени от ярост. Раул и ирландецът Чен се отнесоха по-равнодушно към положението си.
— Ще ми се да зная: дали днес ще ни очистят, или ще чакат до утре? Как мислиш, Чен? — подсмиваше се Раул.
— Сигурно не ще си губят времето напразно — отвърна Чен.
— А нима ти не се надяваш на свети Патрик, чийто образ носиш на гърдите си?
— Аз имам и образа на Пресветата Дева? Бих ги извадил, за да им се помоля, но не мога да мръдна даже пръста си.
— О, това може сега да стане… Ей, сеньор, — извика Раул, като се обърна към един гвериляс.
— Кого викаш? — попита последният и се приближи.
— Тебе!
— Какво има?
— Джобовете на този джентълмен — продължаваше Раул по испански, като сочеше Чен — са пълни със сребро.
Това подсещане бе достатъчно. Гверилясите, които бяха забравили да ни претърсят, в един миг ни претърсиха. За жалост, във всички ни, взети заедно, нямаше повече от двадесет долара. А Чен, като че ли нарочно, нямаше нито един пенс. Затова си изтегли Раул, когото измаменият от него гвериляс отрупа с псувни и ритници. Но при обиска раздраха яката на Ченовата куртка, така че се виждаха кръстчето и образите на свети Патрик и Пресветата Дева.
Тия светии направиха благоприятно впечатление на гверилясите. Те си пошушнаха нещо и сетне му отслабиха вървите.
— Благодаря ви за любезността, сеньори! — каза Чен. — Не очаквах това? Чувствувам се сега много по-добре.
— Mucho bueno — някак глупаво се ухили и продума един мексиканец.
— Да, mucho bueno, ваша милост, но аз никак не бих се обадил, даже ако и да ми бе още по-добре? Не можеше ли вие да ми разслабите малко повече връвта на тази ръка, а то тя скоро ще ми прореже месото до самия кокал.
Всички неволно се разсмяхме. Само Линкълн лежеше като камък, без да забелязва какво става наоколо му.
Мъничкият Джек бе турен до трапера. Като го смятаха за дете, мексиканците го вързаха много хлабаво. Те не мислеха, че той ще направи нещо. Като го наблюдавах тайно, забелязах, че тихичко правеше разни фокуси, за да се отърве от връзките. Но види се, не сполучи, тъй като изведнъж стана съвършено неподвижен. Но когато гверилясите се занимаваха с Чен и с неговите иконки, момчето се изтъркули много наблизо до стария трапер. Това движение се забеляза от внимателното око на един мексиканец, който го грабна за пояса, повдигна го във въздуха и извика:
— Гледайте, другари, какъв малък хитрец!
И при общия смях на другарите си, той захвърли Джек като котенце в храстите, където момчето се скри от очите ни.
Е — помислих си, — сега клетото дете ще си остане там до второ пришествие! Загина малкият заради нас!
— Да ме вземе дяволът, ако това не е Дюброк! — провикна се изведнъж Чен.
Повдигнах очи — пред мен действително стоеше Дюброк.
— А! Господин капитан, как сте? — подигравателно каза той. — Дойдохте да се порадвате на тукашните прелестни птички ли? За жалост, те изхвръкнаха от гнездото!
Да бях вързан само с една нишка, пак нямаше да помръдна — дотолкова ме порази появата на Дюброк и неговото злорадо съобщение. Мисълта, че страда. Тя, царицата на моята душа, ме парализира; и да ме режеше някой на парчета, пак нямаше да забележа.
„О, Боже, — помислих си, — нима тя е под властта на този зъл дух? Това е несравнено по-лошо от смъртта!“
— О! Какъв чуден кон! — извика креолът, като отиде при коня ми. — Това е чистокръвната арбитянка? Погледнете, Янес, каква прелест! Ако нямате нищо против, ще го взема за себе си.
— Вземете го — каза оня, когото той нарече Янес.
Изглеждаше, че той е началник на отреда.
— Благодаря ви… Позволете, господин капитан — обърна се той към мене, — да ви благодаря за този прекрасен подарък! Вие ми връщате загубата на моя мустанг, когото ти, стари бухале, пропъди кой знае къде.
Последните думи вече бяха отправени към Линкълн и се придружиха със силен ритник в гърба му.
Този удар възбуди такъв ефект, който не можеше да се очаква от никого. Линкълн изведнъж скочи като наелектризиран, с едно могъщо усилие разкъса всичките си връзки, които изпадаха от него на дребни парчета. Като грабна карабината, която лежеше до него, удари толкова силно Дюброк по главата, че последният падна като сноп.
В същия миг старият бе заграден от мексиканците, които махаха с ножове и саби върху му. Виждаше се, че подир секунда от него щеше да остане пихтия. Но той свали с приклада на пушката няколко гвериляси, проби си път и изчезна в тъмнината с рева на ранен звяр. Някои гвериляси с яростни викове го преследваха. Чуха се гърмежи и нови викове.
Дюброк занесоха в къщата. Той беше в безсъзнание.
— Онова дяволче му е прерязало вървите! — викна един от нашите пазачи.
„Да, такава ще е работата — мислех си аз. — Юначага е Джек.“
В това време гверилясът се спусна в храстите. Всички спряхме дъх и очаквахме да чуем воплите на безжалостно убиваното момче. Сърцата ни замряха от ужас и жал…
— Кълна се във всички светии! Той е избягал! — чухме гласа на гвериляса, вместо предсмъртните викове на Джек.
— Ура! — извика Чен. — Юнак излезе нашият Джек! Той ще надхитри и лисицата!
Гверилясите се спуснаха да гонят момчето, но скоро се завърнаха с празни ръце: то беше изчезнало безследно.
Нас ни разделиха, така че не можехме даже да приказваме. При всеки един бе поставен отделен
