краката.
— Да прекараме последните си часове, тъй както сме прекарали целия си живот — свободни, без окови!
Възхищавах се от силата на духа на приятеля си.
Спряхме се до вратата и започнахме да се вслушваме. Наоколо се раздаваше честа канонада, а отдалеч се носеха изстрелите на американските батареи. Всеки път, когато екът от взрив се смесваше с шума на повалени стени и стона на стотици ранени, Раул скачаше и издаваше диви, полуфранцузки, полуиндиански викове.
— Имаме оръжие, Раул! — повдигнах парчетата от тежката верига. — Можете ли да тичате без отдих до тунела и да не сбъркате пътя?
Той трепна.
— Вие сте прав. Те навярно ще надникнат тук през нощта. Защо да не се възползуваме от какъвто и да било шанс да спасим живота си?
Всеки от нас взе по едно парче от веригата и седнахме до вратата, за да се нахвърлим изведнъж на пазача. Така мълчаливо прекарахме един час. Гранатите се разпръсваха по покривите на къщите, дървените сгради се превръщаха с трясък на трески, сипеше се вар. Викове, плач, стонове? Понякога някой снаряд попадаше в тълпата и взимаше десетки жертви.
— Sacre! Ако имахме на разположение само два дена, нашите приятели биха ни отворили вратите!
Тухли и вар се посипаха от тавана и тежък предмет с железен звън се удари в пода. Сетне последва оглушителен взрив. Облак прах и задушлив серен дим затъмни цялата килия. Опитах се да извикам, но гласът ми беше хрипкав и тих.
— Раул! Раул!
Той се обади, но като че ли много отдалече. Протегнах ръце: оказа се, че е редом с мене.
— Sacre! Ранен ли сте, капитане? — произнесе той също със сподавен глас.
— Не. А вие?
— Цял съм и невредим! Върви ни!
— По-добре да ни бяха убили на място — казах след късо мълчание.
— Бихме се избавили от бесилката.
— Мисля малко по-иначе. Отдето дойде тази граната, от там може да излезе и нещо друго. Дали не е пробила покрива?
— Навярно.
Гъстият отровен дим не ни позволяваше да видим каквото и да било. Трябваше да почакаме, докато въздухът се очисти. Малко по малко на тавана започна да се откроява светло петно. През голямата дупка се виждаше небето! Отворът беше достатъчно голям, за да може да се промъкне човек, но как да се доберем до него, като беше на височина четири метра?
Изкачих се на раменете на Раул, но колкото и да се протягах, не можех да достигна до тавана. Измислих друго.
— Само да имаме повече време!
— Бъдете спокоен, капитане, на тях сега не им е до нас.
Обърнах внимание на гредата, която се виждаше отстрани на дупката. Започнах да скрепявам в едно веригите ни, а Раул разкъса на ивици кожените си гети. След десет минути желязното ни въже беше готово. Отново се качих върху раменете на другаря си и се опитах да прехвърля въжето през гредата, но не успях, изгубих равновесие и паднах на земята. Вторият опит се отличаваше от първия по това, че засегнах главата на бедния Раул. Но третия опит, съгласно народната поговорка, се увенча с успех. Изкачих се, хванах се за гредата и излязох на покрива, който, като у болшинството испански домове, беше плосък и ограден с нисък каменен парапет. Погледнах надолу, към улицата: беше вече тъмно и не можах да различа нищо. Но в далечината, на фона на небето. Видях по укрепленията тъмните фигури на войници около топовете, които от време на време изригваха огън. Червена заря пламваше над града.
Върнах се, за да помогна на Раул. Но той сам се беше качил вече. Започнахме внимателно да преминаваме от един покрив на друг, като оглеждахме ъглите, откъдето бихме могли да се спуснем най- удобно. Заобикалящите затвора къщи бяха все едноетажни и скоро се спуснахме благополучно в тясна уличка. Беше още рано. По улиците, сред разрушението, тичаха хора. Във въздуха се носеха стоновете на умиращи, проклятията на възбудената тълпа и риданията на осиротелите жени и майки. Постоянно бръмчаха гранати. Никой не ни обръщаше внимание сега.
— Ето оня дом. Няма ли да влезем, за да го вземем със себе си? — попита ме Раул, намеквайки за Нарцисо.
— Как не! — казах засрамен, че заради собствената си безопасност бях забравил целта ни.
Раул ми показа красив дом с широк портал, казах:
— Идете настрани и ме почакайте.
Раул се подчини.
Приближих вратата и почуках.
— Quien?
Вратата се отвори предпазливо.
— Тук ли е сеньор Нарцисо?
Отговорът бе утвърдителен.
— Кажете му, че с него иска да поговори приятел.
След няколко секунди Нарцисо дотича при мене — хубав момък със смело лице. Бях го видял, когато ни бяха съдили.
— Тихо! Простете се по-скоро с приятелите си и елате при църквата „Магдалина“ — там ще ви чакам.
— Но как излязохте от затвора? Аз току-що бях при губернатора с ходатайство за вас и…
— Все едно — прекъснах го, — следвайте указанията ми, спомнете си, че близките ви треперят за вас.
— Ида, сеньоре.
— Не губете време. Сбогом.
Намерих Раул и побързахме да отидем при черквата „Св. Магдалина.“ Трябваше да минем по същата улица, дето ни бяха арестували, но тя едва можеше да се познае, — дотолкова беше повредена и отрупана с развалини и пръст.
Не се виждаха нито часови, нито патрули. Минувачите не ни обръщаха никакво внимание.
Когато дойдохме до черквата, Раул веднага влезе в галерията, а аз останах да чакам момчето. То дойде скоро. Хванах го за ръка и влязох с него при Раул. Но приливът бе изпълнил водопровода с вода и ние трябваше да чакаме отлив. Когато дойде отливът, излязохме от града по същия път, по който влязохме. Разбира се, пак трябваше да се поплува малко. При Понте-Горнос стояха нашите часови. Аз им казах паролата и те ни пуснаха. И този път бяхме спасени!
Върнах се в палатката си след двадесет и четири часова отлъчка. Никой освен Клелей не знаеше, че съм отсъствувал.
На следния ден вечерта можахме да заведем Нарцисо в дома на неговите родители.
Мъчно може да се опише с каква радост ни посрещнаха и как ни благодариха. Светлите погледи и приятните усмивки на дамите, прегръщанията и целувките на дон Розалес ни възнаградиха достатъчно за претърпените страдания.
Искаше ни се всяка вечер да посещаваме къщата, дето ни влечаха душата и сърцето, но навсякъде се скитаха отреди от гвериляси; нашите войници постоянно им попадаха в ръцете и биваха накълцвани на парчета. Затова трябваше да се въоръжим с търпение и да чакаме превземането на града.
Глава XVI
В ПЛЕН
Градът на Истинския кръст (Вера-Крус) бе превзет на 20 март 1847 г., и американското знаме весело се развяваше на кулата Сан-Хуан д’Улоа. Неприятелските войски бяха освободени под честна дума. Повечето войници се върнаха в своите плантации.
