В града влезе американски гарнизон, но главната част от нашата армия остана в лагера, на зелената равнина.
Няколко дни чакахме заповед да навлезем навътре в страната. Съобщиха ни, че мексиканските сили са съсредоточени в Пуент Национал, под командата на прочутия Санта-Ана; но след няколко време съобщиха, че неприятелят съсредоточава всичките си сили в прохода Cerro Gordo на половината път между Вера-Крус и планините.
Когато, се свърши обсадата на града и офицерите останаха по-свободни, ние с Клелей се решихме да посетим нашите приятели.
Пътят бе свободен и затова смело можехме да отидем в хациендата. Взехме Линкълн, Чен и Раул и късно вечерта тръгнахме на път. С нас дойде и Джек. Тъй като майор Блосъм сдържа обещанието си, имах удоволствието да препускам на чистокръвен арабски кон.
Беше пълнолуние. Колкото отивахме по-нататък, толкова повече ни смайваше промяната, станала в добре познатата ни местност. Войната навсякъде беше оставила ужасните си следи. Къщите бяха напуснати; една част от тях бяха съборени, други — изгорени, и на тяхно място се виждаха само пепелища и главни. Някои развалини още димяха, навсякъде се търкаляха изпочупени покъщнини. Някои предмети бяха цели; очевидно, захвърлени от подпалвачите и грабителите.
Завладя ме мрачно предчувствие. Спомних си разказите за безобразните подвизи на нашите войници в околностите на Вера-Крус. Очевидно бе, че тия разкази не бяха преувеличени. Ала всички тия жалки герои бяха от ония, които избягваха от нас или пък измолваха да идат на лов за диви биволи.
Войнишки отреди, под командата на офицер, никога не ще направят нещо вън от границите на строгите военни правила, но във всяка една армия има хора, които бягат от нейните редове във време на самите военни действия, за да се отдадат на грабеж. За тях никак не може да се следи.
Когато влязохме в гората, ме завладя силно безпокойство. Споделих мислите си с Клелей. И той се тревожеше не по-малко от мене.
— Мъчно може да се допусне, че мародерите ще намерят пътя за хациендата — каза той, като се мъчеше да утеши и себе си, и мене.
— Мисля, че повече трябва да се боим от Дюброк и неговата шайка. Той е способен да направи всякакви злини.
— Напред, напред! — извиках аз, като едва се помнех от ужас.
Пришпорих коня си и полетях в галоп. Повече не можех да приказвам.
Клелей изказа най-тайните ми страхове и сърцето ми се стегна от нетърпима болка.
Клелей и нашите спътници също пришпориха конете си. Когато достигнахме поляната в края на гората, Раул, който яздеше напред, внезапно спря.
— Какво има? — попитах.
— Някой се движи из гората, господин капитан.
— На кое място?
— Там, наляво… Не видях добре, възможно е да е някое животно.
— Това беше мустанг — каза Линкълн, — видях го.
— С ездач ли?
— Не мога да ви кажа със сигурност, господин капитан. Той мина много далече от тука — мъчно можеше да се разгледа. Но че бе мустанг, залагам си главата.
— Чудна работа! — забелязах аз, като не разбирах как може да не се различи дали някой е възседнал коня или не.
— Позволете ми да проследя мустанга. Тогава ще ви кажа с ездач или е или не — продължаваше Линкълн.
— Това ще ни накара да се отбием от пътя си… Впрочем така ще бъде по-добре? Раул, Чен, слезте от конете си и идете със сержанта. А ти, Джек, им подръж конете.
— Ако позволите, господин капитан, по-добре ще е да ида сам — пошепна Линкълн. — Наистина Раул и Чен са прекрасни другари и могат да те отърват от всяко зло, но аз съм навикнал да разузнавам сам.
— Добре, сержант, правете каквото искате. Ще ви чакаме тук.
Бившият трапер слезе на земята, прегледа добре карабината си и тръгна към противоположната страна на мястото, гдето премина мустангът. Чакахме повече от половин час. Изведнъж до ушите ни достигна изстрел откъм посоката, гдето изчезна мустангът.
— Това е карабината на Боб — забеляза Чен.
— Напред! — изкомандувах. Побързахме към мястото, отгдето се чу гърмежът. След около сто метра срещнахме Линкълн, който се връщаше с пушка през рамо.
— Какво има? — запитах.
— На мустанга имаше ездач, но вече го няма, господин капитан.
— Какво значи това, сержант?
— На мустанга яздеше един жълтокож, а сега вече не язди. Мустангът офейка, а жълтокожият е проснат на земята.
— Как! Вие сте го убили?
— Да, господин капитан, и не напразно.
— ?
— Първо, той бе гвериляс, и второ — преден часови.
— Отде познахте това?
— Как да не го позная, нали все по следите му вървях! На поляната, която пресякохме преди, нямаше следи. На едно място имаше гъст храсталак, там той е чакал? Останали са много разни следи.
— Добре. Сетне?
— Вървях все по следите му, докато видях и самия него. Той почти лежеше на коня си, а не седеше, както правят всички добри хора. Това ми се видя много подозрително. Вгледах се — имаше и пушка. Мисля си: не е чиста тази работа!… И тогава гръмнах. Жълтокожият грохна от седлото като камък, а конят побягна с все сила… Претърсих го и ето какво намерих… Същинска играчка!
— Боже мой! Какво сте направили! — извиках и взех предмета, който ми предаде траперът.
Това бе стилет3 със сребърна дръжка, който бях подарил на младия Нарцисо.
— Нищо лошо, господин капитан.
— А какъв е този човек? Какво му е лицето? — питах в смъртен ужас.
— Какъв ли е? Да, не особено хубав. Такива съм срещал само в индианските лагери? Не искате ли сам да го видите, той не е далеч от тука.
Скочих от коня и се затичах подир Линкълн в гъсталака. Убитият лежеше на гърба си и лицето му бе ярко осветено. Наведох се над него и се уверих, че никога не съм го виждал. Действително това бе безобразен замбо с дълги коси, прилични на вълна. По полувоенното му облекло можеше да се познае, че е гвериляс. Линкълн не се бе излъгал.
— Нали си го бива, господин капитан? — запита Линкълн, когато го прегледах.
— Мислите, че ни е следил?
— Нас или другиго — но вярното е, че е следил някого.
— Никой не ни забеляза, когато тръгнахме насам, така че той надали е тичал подир нас — забелязах.
— Твърде е възможно — продума Клелей, който се приближи към нас с другите хора — някой да знае всичко, което правим. Този някой знае за извеждането на Нарцисо от града и за нашите посещения. Навярно той е изпратил тоя юнак, който заплати с живота си.
— Да, това е вярно… Ах, Боже мой! А ние все още се бавим тука… На коне, другари! Раул, напред, само че по-предпазливо, колкото се може по-тихо… Линкълн ще бъде ариергард… Хайде!
Започваше ясна пътечка и трябваше да яздим един след друг.
В полетата, които заграждаха хациендата, всичко бе тъй тихо. Къщата, слава Богу, не бе засегната.
— Струва ми се, тука всичко е благополучно — казах аз.
— В онзи край на алеята, по която трябва да вървим, идва някой — полугласно съобщи Раул.
— Някой слуга, вероятно… Няма от какво да се боим… Хайде, напред!… Впрочем, сега аз сам ще тръгна
