часови.
Върнаха се и ония, които гонеха Линкълн… От разговорите им можеше да се заключи, че и те не са могли да го уловят, нито да го убият.
Мина повече от час. Изведнъж, по даден от Янес знак, ни завиха в мушами, вързаха ни очите, качиха ни на мулета и ни потътриха нанякъде.
Глава XVII
В ТЪМНИНАТА
Вървяхме цяла нощ. Превръзките на очите ни пазеха от клоните, които постоянно ни шибаха по лицата. Препускането бе бясно. Шумоленето на листата и трясъкът на клончетата, които ни закачаха от всяка страна, ни подсказваха, че минаваме през гъста гора. Връзките, които ни стягаха, се врязваха дълбоко в телата ни. Ръцете и краката отичаха. Въобще, положението ни беше отвратително.
Сутринта, по движението на мулетата познахме, че минаваме по планинска местност. Ту са качвахме, ту слизахме. Сетне всички се проточихме един след друг — значи минавахме край пропаст.
Раул бе пред мен. Познах го по гласа, когато той бъбреше ту молитви, ту клетви.
— Как мислиш, Раул, къде ни карат? — попитах го на френски.
— В хациендата на Зенобио. Поне така мисля.
— Защо мислиш така?
— Защото, ако изпаднем при него, може и да не бъдем обесени: Зенобио е благороден човек.
— Познаваш ли го?
— Познавам го, господин капитан. Аз съм му правил някои услуги по контрабандата.
— Значи, той е контрабандист?
— Да… В тази страна контрабандата не се счита за много безчестна работа. С контрабанда живеят самите чиновници. Трябва с нещо да увеличат малката си заплата? Наистина, това не е хубаво, но какво да се прави? Господин Зенобио, може да се каже, е един от първите контрабандисти.
— А ти, Раул, да не си от „дребните търговци“?
— Да, аз събирах само трохите?
— Е, хайде да е така? Ти мислиш, че сме изпаднали в ръцете именно на Зенобиевия отред?
— О, да! Ако изпаднехме при шайката на Харанта, душите ни отдавна щяха да бъдат на небето. Пазил ни Господ от ноктите на Харанта! Този господин, щом пипне някого. Веднага го обесва на най-близкото дърво — не обича да се бави. Освен това познавам Янес. Той е един от офицерите на Зенобио и командува този отред. Само че се чудя как сме още живи, когато и Дюброк е с него. Това ме кара да се надявам, че той не ни желае злото. Може би някой е можал да го разположи към нас.
Тази забележка ме накара да се замисля.
— Да, не се лъжа — продължи след малко Раул. — Ние яздим по планината, която се намира по брега на реката Сан-Хауан… Да, да, така е. Превръзката на очите ми се отмести и мога да виждам малко с едното си око.
Минавахме през река, в която потъвахме почти напълно. Макар че грееше слънце, водата бе студена като лед. Причината бе тази, че тя се стичаше от снеговете на Оризава.
— Сега зная къде ни карат — продължи Раул. — След малко ще излезем на брега. Тук е много плъзгаво. Пазете се, господин капитан.
— Как да се пазя, Раул? — попитах с известно недоумение.
— Ох, съвсем се обърках — със смях отговори той. — Говоря така, като че ли сте свободен. Как може вързан човек да се пази от нещо.
— Че какво може да се случи?
— Може да паднете. Вървим край пропаст. Ако вашето муле се плъзне, ще полетите в пропаст, дълбока около двеста метра. Там растат дървета. Добре е да можете да се закачите за тях, иначе не ще остане нищо от вас.
— Нима!?
— Но няма нищо, господин капитан, успокойте се. Мулетата вървят уверено, пък и ние сме привързани към тях тъй хубаво, като че ли сме товар. Няма да паднем.
Раул се смееше, но мен никак не ми беше до смях. Мисълта, че се намирам напълно във властта на едно глупаво муле, което може да полети надолу заедно с мене, никак не ме радваше. Знаех, че подобни случки са чести в планините.
„Защо му трябваше да ми казва това? — мислех си. — Да не ми беше казал, нямаше да зная нищо и да се боя.“
Притиснах се плътно към мулето, като гледах да се приспособя към всичките ум движения. Отдолу бучеше потокът, но неговият шум намаляваше, колкото повече се изкачвахме нагоре.
Изкачвахме се дълго време. Под краката на нашите мулета се изкъртваха камъни и шумно падаха долу. Всяка минута очаквах, че и самите ние ще полетим. Но мулетата взеха хоризонтално положение, лъхна ни топъл вятър, почнахме да се съживяваме. Опасното място бе преминато благополучно… Да, но какво ни очакваше занапред? Дали пак смърт, макар че в друг вид?
Гверилясите се спряха и слязоха от конете. Нас ни оставиха на мулетата, които свързаха помежду им, но така, че да могат да се движат. Мулетата ни понесоха под бодливите клони на акации и грамадни кактуси.
Нашите мундири буквално станаха на парцали. Ние се чувствувахме съвършено смазани, и отгоре на това отровните кактусови бодли се впиваха в краката ни. Най-лошото бе, че седяхме на дървени самари, които ни измъчваха. Към всичко това се присъедини и страшната болка от ремъците и вървите, с които бяхме свързани.
Запалиха огньове. Гверилясите почнаха да пекат нещо и да си варят шоколад. Не ни предложиха нито да пием, нито да ядем, макар да знаеха, че сме гладни и жадни. Повече от час стояхме така:
— Тука има друг един отред с мулета за пренасяне — шепнеше ми Раул.
— Как позна?
— По виковете на мулетарите. Послушайте.
Наистина, недалече се чуваха силни викове на испански език, които оправдаваха предположението на Раул.
Посред тия викове чух женски глас? Нима тя бе изпаднала тук?
Тая мисъл бе много мъчителна, но не можах за дълго време да се спра на нея.
Чу се сигнал и ние продължихме пътя си.
Като че ли минавахме самия връх на планината. Нямаше вече дървета и горещината ставаше нетърпима. Мушамите, в които бяхме завити като мумии и които нощно време ни предпазваха много добре от студа, сега ставаха излишна тежест, но нашите мъчители не се грижеха за това. Едва по-късно научих, че са ни завили в тях не с цел да ни предпазят от студа.
Умирахме от жажда и Раул поиска вода от един гвериляс.
— Carajo! — извика последният. — Много ви трябва! Подир малко ще ви успокоя така, че никога вече няма да поискате да пиете или ядете.
Тази груба шега накара другарите на този, който говореше, да се изсмеят.
Около пладне почнахме да слизаме и чухме шума на река.
— Де сме сега, Раул? — попитах полекичка, тъй като езикът ми прилепваше към небцето от жажда.
— Наближаваме до една река, приток на Антигача.
— Пак ли ще минаваме покрай пропаст?
Ревът на бурливия поток и острият студ, който идеше отдолу, ме накараха да треперя.
— Да, господин капитан, но пътят ще бъде широк и удобен — отвърна Раул. — Даже има калдъръм.
— Калдъръм ли?! Значи не отиваме в някоя необитаема пустиня?
— Напротив, именно в пустиня, но пътят е бил постлан с камъни от калугерите.
— От калугерите ли?
— Да, в долината има манастир? Впрочем, имало е някога; сега от него са останали само развалини.
Пътят слизаше все надолу. Понякога ни се струваше, че мулетата вървят по главите си с краката нагоре.
