Шумът на потока ставаше просто заглушителен.
Раул ми извика нещо, което не можах да разбера, но ми се строи, че ме предпазва. Сетне той като че ли се загуби нейде, като че ли пропадна в пропастта.
Чаках и аз да падна подире му, когато изведнъж моето муле зацвили и заскача… Сега всичко бе свършено!… Падахме… падахме… Не, мулето само прескочи нещо и препусна по равна хоризонтална местност… бях спасен!
Но при всяка крачка на мулето връвчиците и ремъците се врязваха все по-дълбоко в тялото ми. Мулето пак скочи — и краката ми потънаха във вода.
Минаха няколко минути, мулето изведнъж се спря.
Като дойдох малко на себе си, събрах последните си сили и извиках:
— Раул! Де си?
— Тук съм, господин капитан — отговори той с такъв странен глас, като че ли се бе нажабурил с вода.
— Да не си ранен?
— Ранен ли! Не.
— Тогава какво има?
— Исках да ви предупредя, но не сварих. После сметнах, че животните сами ще се спрат. Мисля, че и те не се чувствуват по-добре от нас… Чувате ли как лочат?
— О, Боже! Умирам от жажда! — извиках, като чух, как мулетата прецеждат водата през стиснатите си зъби.
— Господин капитан, направете като мен — продължаваше да говори Раул, като че ли от дълбочината на някой кладенец.
— Какво трябва да направя?
— Наведете се и пийте направо от реката.
Най-сетне разбрах, защо гласът му е така странен.
— Те не искат да ни дадат нито капчица вода, значи трябва да гледаме сами да си доставим.
— Но аз не мога да стигна водата, Раул!
— Защо? Докъде сте потънал в нея?
— До средата на бедрата си.
— Извийте насам, господин капитан — при мене е по-дълбоко.
— Как да извия? Мулето върши каквото си ще и аз не мога да го накарам да иде, където трябва.
— Имате право. Аз и не помислих за това.
Желаеше ли да ми услужи или искаше да се изкъпе по-добре, не знам, но мулето отиде на по-дълбоко място.
Аз се наведох, доколкото можах, и най-сетне си потопих главата във водата. В това неудобно положение се мъчех да глътна животворната вода, но тя ми заливаше и носа и ушите.
Клелей и Чен също си тикнаха носовете във водата. Ирландецът псуваше до безобразие, като намираше, че е страшен позор за един християнин да пие заедно с мулетата и конете.
Но ето че нашите водачи накараха мулетата пак да тръгнат. Когато излизахме на брега, някой ме бутна за ръката и ми пошушна на ухото:
— Не се бойте, капитане!
Трепнах. Гласът бе женски. Исках да отговоря, но една малка ръка ми тикна нещо в устата и същият глас накара мулето ми да върви напред.
Познах, че непознатата се скри, тъй като трополенето на конските копита бързо се отдалечаваше. Кой можеше да бъде? Нима Джек? И той имаше женски глас и малка ръка, но как бе могъл да изпадне тук по това време? Не, трябваше да е някой друг. Но кой именно? Гласът бе съвсем женски, мек и приятен… Кой можеше да рискува да изпадне в ноктите на мексиканците зарад мен? Не познавах другиго, освен… освен…
Внимателно прецених всичко и дойдох до същия резултат. Това ме радваше и ме мъчеше. Радвах се, като си мислех, че ТЯ бди над мене като ангел-хранител; но ме мъчеше съзнанието, че зарад мен можеше да загине, а най-вероятното бе, че тя се намира под властта на най-злия ми враг.
Впрочем, той можеше да е умрял от удара на Линкълн. Из пътя никой не спомена неговото име. О, колко хубаво щеше да бъде, ако бе умрял!
Това желание бе жестоко, но никак не можех да му противостоя.
Какво ми тикна тя в устата? А! Една бележка! Казах си:
„Защо не ми я сложи в джоба? Впрочем, тя е знаела, че не бих могъл да я извадя с вързаните си ръце, а други могат да извадят всичко, каквото има там? Но тази бележка може да погуби оная, която я е писала, ако се улови!“
— Струва ми се, че се спираме, Раул? — попитах.
— Да, господин капитан, пристигнахме до развалините на стария манастир Света Бернардина.
— Защо се спряхме тук?
— Вероятно за почивка и похапване. Може би ще прекараме тук, докато се мръкне. Мексиканците в terra caliente не обичат да пътуват денем.
— Хубаво ще бъде, ако ни снемат от тия оръдия за мъчение, които се казват самари — забеляза Клелей. — Бих дал всичко на света, да ни позволяват да вървим пеша!
— Навярно ще ни снемат — казах. — Това ще направят не за наше удобство, а за да олекне на мулетата. Бедните животни никак не са криви, дето хората не могат да се разбират помежду си.
И наистина, снеха ни от мулетата и ни хвърлиха на един каменен под, но не ни разбързаха.
Като затвориха тежката врата, нашите спътници излязоха. Скоро до ушите ни достигнаха крачките на часовоя, които силно кънтяха под сводовете на нашата тъмница.
За първи път, откакто ни взеха в плен, бяхме оставени сами. Скоро се уверихме в това. Впрочем, с вързани ръце и крака, на нас никак не ни олекна; само че можехме свободно да си приказваме.
Глава XVIII
ПРОЧИТАНЕТО НА ЗАПИСКАТА
— Някой от вас чу ли да се говори нещо за Дюброк през време на пътуването? — попитах другарите си по страдание.
Никой не бе чул нито думица за него.
— Мисля, че този изменник ще бъде вече безвреден завинаги — каза Раул. — Линкълн му свети маслото.
— Мъчно е да се умъртви човек с един удар — забеляза Клелей. — Само ако старецът го е ударил в слепите очи? Каквото и да е станало, ние сме още живи, а Дюброк може да е убит? Чудна работа, как така скоро той е станал влиятелен между гверилясите! Че той неотдавна избяга от нас!
— Струва ми се, че по-рано той е живял тук — каза Раул.
— Тъй ли? Нима ти знаеш нещо за това? — запитах го, живо заинтересуван.
— Припомням си, че едно време, много говореха във Вера-Крус за един креол, който се бил оженил за една благородна испанка, която живеела в околностите на града, или чисто и просто я бил отвлякъл. Струва ми се, че го наричаха Дюброк. Но това е било, преди да дойда в Мексико и затова не знам подробности. Зная само, че тоя човек е бил прочут картоиграч и че всички са се чудили как една благородна мома може да се свърже с него.
Жадно поглъщах всяка дума на Раул. Това, което той ми казваше, напълно отговаряше на онова, което Гвадалупа ми бе разправяла за нейната братовчедка и за „дон Емилио“. Бе ми неприятно да мисля, че този негодник се намира в близки отношения с дома на благородния дон Розалес и затова не разпитвах повече Раул, като се боях да не науча нещо по-лошо.
Нашият разговор бе прекъснат от изскърцването на вратата, която се завъртя на ръждясалите си резета. Влязоха няколко гвериляси. Разбързаха ни очите и пак ни оставиха сами. Светлината проникваше само през едно прозорче с решетка. Донесоха ни паници със супа и месо, нарязано на късове. Паниците бяха сложени до главите ни.
— Много любезно от ваша страна, дето сте се погрижили да ни дадете да си хапнем, само че как ще се
