— Кой знае? — каза другият. — Пинсон е уловен тази сутрин в Пуента-Морена. С него бяха няколко души — и те до един са пленени. Нападнали ги драгуни; сражавали се с тях, но не могли нищо да сторят. Знаете колко старецът обича Пинсон — той би предпочел да остане без жена, отколкото без него.
— Та мислиш ли, че ще предложи замяна?
— Твърде е възможно.
— За нас не би се тревожил! Да ни накълцат на парчета пред очите му, дори пръста си няма да помръдне, за да ни спаси.
— То си е винаги така: който най-много се старае, най-малко го зачитат.
— Вярно е! Омръзна ми вече този старец? Наистина, Хозе, ще избягам при бащата!
— При Харанта?
— Да. Той сега чака наблизо до моста отреда на Харачо. Помежду им има няколко мои другари от Рио Гранде. Те живеят в ония палатки покрай пътя, не плащат никакъв наем и карат весел живот, доколкото съм чувал. Ако тия юнаци изпаднеха вчера на отец Харанта, днес вече щяха да идат на оня свят.
— Да, така е. Ала трябва да им се снемат превръзките на очите и да се понахранят малко — може би вече никога няма да имат нужда от храна и питие.
С тия утешителни за нас думи оня, когото наричаха Хозе, ни свали превръзките и ние още веднъж видяхме светлината. Вечерното сияние ни заслепи дотолкова, щото отначало не можехме да различим нищо наоколо си.
Лежахме в едно ъгълче на широк двор, обиколен от къщи с плоски покриви и с дебели стени. С изключение на предната къща, в която живееше самият притежател на хациендата, всички други здания бяха едноетажни. Те служеха за различни неща — конюшни, складове и хамбари.
При украсената със стълбове вратичка на главната къща бяха поставени големи саксии с растения и цветя; тя бе запазена от слънцето с богата копринена завеса.
В средата на двора имаше широк каменен воден басейн, заграден с портокалови дървета, клоните на които се навеждаха над водата. По външните стени на къщата бяха закачени сабя, револвери и всевъзможни пушки. На най-видно място стояха два малки топа с всичките им принадлежности. От едната страна на двора се протакаха големи ясли, насипани с царевица.
Към тях заведоха изгладнелите по пътя мулета и коне, чиито ребра още изпущаха пара след тичането почти един ден и една нощ.
Големите кучета, които лежаха върху нажежения камънак, ожесточено лаеха, щом се зададеше нов конник Те бяха от прочутите испански копои, от породата на ония, които бяха помогнали на Кортес да победи ацтеките.
Гверилясите се настаниха около разпалените огньове и печаха с крайчеца на сабите си парчета сушено под седлата им месо. Някои чистеха конската амуниция или оръжието си; други се разхождаха насам- нататък, гордо драпирани в разкошни manga или живописни serape. Шетаха и жени с пъстри ризи и покрити с хубави rebozo.
Слугите разнасяха големи стомни с вода или, на колене пред каменните огнища, месеха тесто за пити и печаха frijoles.
Всички се смееха весело, шегуваха се и бъбреха. Никому не бе мъчно освен на нас, нещастните пленници, които може би скоро очакваше ужасна смърт.
От къщата излизаха офицери, правеха някои разпореждания и пак се скриваха.
В едното ъгълче на двора бяха струпани товари. Близо до тях се разположиха водачите на мулетата, цели облечени в червена кожа.
Ние се намирахме на едно високо място и затова можехме през покривите на ниските здания да виждаме разкошната зеленина на ливадите и тъмната линия на горите. Недалече се вдигаха към небето снежните върхове на Оризава и се очертаваха вълнистите контури на Андите.
Слънцето се скри зад планините и ги обви на прощаване с разноцветен дим. Краят на хоризонта пламтеше. Снежната пирамида на Оризава лъщеше с всичките цветове на дъгата.
Аз се наслаждавах на тази разкошна картина, докато ме заболяха очите.
Хозе ни донесе вечеря — черен боб и няколко царевични питки. Разбързаха ни най-после ръцете, но пак не ни дадоха лъжици и вилици. По примера на Раул ние загребвахме боба с питките и ядяхме с такъв апетит, като че ли разполагахме с най-разкошни ястия.
Голямата паница с боб бе изпразнена в един миг.
— Превкусно нещо, макар и да не е хубаво наглед! — с въздишка каза Чен, като гледаше печално празната паница. — Мили сеньор, не можете ли да ни дадете още малко боб — обърна се той към Хозе.
— Не — отговори последният и поклати глава отрицателно. — No entiende!
— Не по-рано от десет дни ли? — извика Чен, като вземаше испанското no en tiende за лошо произнесено английско noin ten days, на което то наистина приличаше. — Ох, колко жестоко се шегувате! Подир десет дни Муртаг Чен ще вечеря в чистилището, а може би и в рая, дето ще му дадат нещо по-добро от вашия черен боб. Като вземе от вас мъченическия венец, може би човек ще се отърве от чистилището!
— No entiende — повтори мексиканецът.
— Че ако не ни обесят по-рано, дотогава двайсет пъти да изпукаме от глад! Във всеки случай тогава няма да ни дотрябва вашият боб.
— No entiende, senor — настояваше Хозе.
— Махай се по дяволите! — извика най-сетне Чен, като не можеше вече да се сдържи.
— Que quiere? (Какво иска?) — попита мексиканецът, като се обърна към Раул, който се пръскаше от смях.
— Какво дърдори още? — горещеше се Чен.
— Каза, че не те разбира.
— Тогава кажи му, че искаме да ни даде още боб и питки.
Раул преведе думите на Чен.
— No hay — каза Хозе, като мърдаше с палеца си назад и напред.
— No I? (Не вие ли?) — повтори по своему Чен. — Вие не искате сами да се погрижите за нас? Ах, Боже мой, тогава бъдете добри да пратите другиго. Ние никак няма да се обидим от това, стига да ни се даде още храна.
— No entiende! — още веднъж повтори мексиканецът, като продължаваше да си клати главата.
— Ах, жълта маймуно, какво постоянно ми разправяш за десет дни! — извика Чен, съвсем ядосан. — Ти отлично разбираш, за какво те моля, само че се преструваш, че не разбираш. Не ти се дава една шепа лош боб!
— Че той откога ти казва, че няма вече — каза Раул, който съжали най-сетне другаря си.
— Няма ли вече? Лъже, жълтоликият юда! Приготвена е вечеря за петстотин души и изведнъж — няма вече! Не може да бъде!
— Frijoles no hay — каза Хозе, който се досети за какво приказва Чен.
— Fra holeys! (От светиите!) — продължаваше Чен да изопачава испанските думи. — Какво ми приказваш за светии, когато вашите наредби са дяволски! Засрами се, стар грешнико! На оня свят ще научат за тия думи!
Всички се пукнахме от смях, като слушахме този интересен разговор.
— Ох, да се провалят всички! — ядосваше се Чен. — Раул, помоли го да ни даде поне вода! Това едва ли ще откаже, тъй като пред носа ни има почти цяло море.
Раул изпълни желанието му. Трябва да се каже, че бяхме много ожаднели. Хозе даде знак на една слугиня, която ни донесе пълна стомна с вода.
— Помъчете се, моя хубавице, да напоите най-напред господин капитана — каза Чен и ме посочи. — Наистина, на всички трябва да се даде по равно, ама пък и според чина.
Слугинята го разбра и ми подаде стомната. Като се напих, аз я дадох на Клелей, който от своя страна я предаде на Раул. Най-после стомната стигна до неукротимия ирландец. Но вместо да побърза и се напие, тоя чуден човек сложи стомната между колената си, ококори си очите и като поглеждаше талията на застаналата до него жена, любезно й пошушна:
— Кажи ми, мила moutchatcha… Нали така, Раул?
