весели, смее се, слуша комплименти, а мен съвсем ме е забравила.“
Сърцето ми пак се сви от болка: „Но защо тъжа, щом тя се чувства добре?“
Изведнъж копринената завеса се дръпна и пред мен се откри картина, от която всеки друг на мое място би полудял.
Представете си, че някой е осъден на вечни мъки в ада, и че отдалече му показват рая и му казват: „На, гледай какво изгуби със своята непредвидливост!“ В тая минута и аз бях в такова положение.
През приемната се виждаше разкошно украсен и ярко осветен салон, в който бяха събрани много офицери в блестящи мундири и разкошно натруфени дами. Между първите бе и Дюброк, хубав и изящен както винаги. Между дамите забелязах донна Жоакина с двете си дъщери.
Готвеха се да танцуват.
— Погледнете, Халър, ето го дон Розалес със жена си и дъщерите си! — извика Клелей, който също гледаше там.
— Я виж ти! Какво ли значи това, какво мислите?
— Шшш! Не ми говорете нищо, Клелей! — прошепнах аз и махнах ръката му, която той бе сложил на рамото ми.
Чувствувах неизказана мъка и молех смъртта да ме избави.
Той се приближи до нея… Покани я да танцуват… Тя, разбира се, ще се съгласи… Не, тя отказва! Благородна душа! Тя излиза в галерията, която образува приемната, и се опира на балюстрадата… Нима въздъхна? А! Той пак отива при нея, казва й нещо… Тя се усмихва… Той й хваща ръката! — Размислях трескаво.
— Демон!… Коварна жена! — извиках с все сила и се изправих на вързаните си крака.
Поисках да се хвърля там, поисках да измъкна нейната ръка от ръцете на злодея. Направих няколко крачки и тежко паднах назад върху каменните плочи.
Пазачите ме хванаха и пак ми вързаха ръцете. Същото направиха и с другарите ми, след което ни снеха в един зимник, хвърлиха ни там и затвориха вратата.
Пак останахме сами.
Не се наемам да опиша чувствата, които ме вълнуваха в новия ни затвор. Беше студено, влажно, тъмно, но не ме мъчеше това. Аз се разкъсвах от скръб, отчаяние, ревност и не чувствувах физическите страдания…
В този момент страстно исках да умра, за да се тури завинаги край на моите мъчения, но не по-малко страстно исках и да живея, за да си отмъстя!
Ами ако новият затвор попречи на Нарцисо да изпълни обещанието си? Как ще влезе той при нас? Вратата е затворена с двоен ключ и пред нея е поставен часовой.
След дълги усилия успях да се изправя на краката си и се опрях с гръб на стената. На нея имаше тясно прозорче, Като се движех край стената, отидох до това прозорче и почнах да се вслушвам — какво става отвън. Чуваше се виене на вълци. Отначало не обърнах внимание на това, но виенето все повече се усилваше и се приближаваше; то бе толкова странно, че най-сетне повиках Раул, за да му кажа чудното си откритие.
Той допълзя при мен.
— Какво има, господин капитан?
— Тук нейде се скитат вълци. Чувам ги да вият.
— Ами отде ще се вземат вълци?
— И аз не разбирам. Струва ми се, че тук се крие нещо… На̀, чуваш ли, Раул? Чуваш ли?…
— О, Господи!… Знаете ли какво… Линкълн вие! Наистина, той е!
— Виенето се прекрати малко, но след това се дочу от друго място.
— Какво да направим, Раул? — попитах. — Ако му отговорим, часовоят ще обърне внимание… Да почакаме отчаяният вълк да дойде по-наблизо.
Вълчото виене, размесено с лай, се чуваше все по-наблизо. Понякога то спираше, за да се подеме с нова сила. Аз цял се обърнах на слух. Другарите ми също станаха прави, подпрени на стената. Надеждата, че Линкълн е наблизо, ни оживи и ободри.
Мина се около половин час. Ние не приказвахме и даже гледахме да не се движим, за да не изпуснем нито един звук зад стените на нашия затвор.
Но ето че един приятен глас, приличен на женски, прошепна през прозореца:
— Господин капитан!
Прилепих ухо към прозореца. Същото повикване се повтори. Изглежда, беше Нарцисо.
— Кой е? — попитах.
— Аз съм, господин капитан.
Да, този глас чух сутринта, когато преминавахме реката. Значи под прозореца е Нарцисо!
— Можете ли да си подадете ръката през прозореца? — продължаваше гласът.
— Не, ръцете ми са вързани на гърба.
— А не можете ли да ги повдигнете до прозореца, като се обърнете гърбом?
— И това не мога.
— Другарите ви вързани ли са?
— Да, всички.
— Тогава се качете на раменете на двама от тях.
Помолих Чен и Раул да се наведат, като не разбирах какво е намислил смелият испански момък.
Като се качих върху раменете на другарите си и като се обърнах гърбом към прозореца, който нямаше нито решетка, нито стъкло, почувствувах, че малка нежна ръка се допря до моите ръце и мигом отряза с нещо остро техните връзки.
— Дръжте — прошепна гласът, когато се обърнах. В ръката ми се намираше кама.
— Дръжте и това!
Като си протегнах другата ръка, почувствувах в нея хартия, която се виждаше да свети.
— А сега, господин капитан, моля ви да ми направите едно добро — продължаваше гласът.
— Какво добро мога да ви направя?
— Позволете ми, на прощаване, да ви целуна ръката.
— О, благородни момко! — извиках и пак си подадох ръката през прозореца.
— Момък ли?! Аз не съм момък, а жена, която ви обича с всичката сила на своето разбито сърце.
— О, сили небесни!… Нима си ти… Ти, моята Гвадалупа?
— О!… Така си и мислех!… Аз вече не искам… Но не, аз пак ще си изпълня думата, макар и да няма на какво да се надявам!…
Бях толкова развълнуван, че не придадох особено значение на тия загадъчни думи. Едва по-късно си ги припомних и разбрах техния смисъл.
— Ръката ви! Ръката ви! — извиках забравил се от възторг.
— Искате ръката ми? Ето я.
През тесния прозорец се протегна една ръчица, на която при светлината на месеца блестяха скъпоценни камъни. Аз я грабнах и покрих с целувки. Струваше ми се, че ръката сама се притиска към устните ми.
— О, защо да се разделяме! — шепнех аз, дълбоко развълнуван. — Да избягаме заедно!… И аз можех да те подозирам, да те проклинам, тебе!
Чу се леко, болезнено възклицание, ръката бързо се отдръпна и остави в моята ръка един пръстен.
— Прощавайте, капитане, прощавайте — промълви гласът през ридания. — Хората не могат да отличат кой действително ги обича!
Силно учуден, започнах да викам, но отговор нямаше. Ослушвах се, докато другарите ми се умориха да ме държат. Нямаше какво да се прави, слязох на пода, разрязах ремъците на краката си, освободих Раул от връзките и му предадох камата, за да освободи и другите, а сам се залових да чета записката, в която бе обвито едно сосиуо4. Като стиснах полекичка светулката между двата си пръста, почнах да я държа над хартията, която се освети добре, и прочетох следното:
