Гверилясите слязоха от конете си, превързаха ги за дърветата и се заловиха да минават потока пешком. Един от тях с лъскавия си мундир и с перата на шапката си приличаше на началник на отред; с извадена сабя той леко подскачаше от камък на камък.
— Сержант — казах, — не може ли да се спре този господин?
— Още е далече, господин капитан. Бих дал половингодишната си заплата, ако имах в ръката си пушката на майор Блосъм. Моята карабина не удря толкова надалече… Ей ти, Чен, изправи се пред мене, за да не види този танцьор какво правя, иначе ще се гмурне във водата!
Чен затули Линкълн, който се прицели през рамото му. При все това мексиканецът забеляза добре движенията на сержанта и искаше да скочи във водата. Но не успя: преди той да скочи, Линкълн гръмна. Мексиканецът отпусна ръце и падна в потока, който го завъртя между острите камъни. Шапката на убития падна и се понесе заедно с него.
Другарите му, уплашени, се върнаха назад към брега и се скриха зад дърветата.
— Пазете се! Това е дяволската карабина! — викаше един, който вероятно си бе помислил, че се стреля със знаменитата карабина на майор Блосъм, с която Линкълн толкова добре стреляше от кошарата.
Излезе, че този път старият ловец сполучи да повали прочутия Янес. Стреснати от смъртта на своя водач, мексиканците се изпокриха дето и както можаха. Най-близките до нас загърмяха, но техните куршуми или удряха скалата, или прехвръкваха над главите ни. Клелей. Чен, Раул и аз, като нямахме огнестрелно оръжие, се скрихме зад скалата. Само Линкълн стоеше смело и дразнеше неприятелите.
Не само ние, но и враговете ни бяха смаяни от хладнокръвието и безстрашието на този гигант. Това се виждаше по техните жестове и се чуваше по възклицанията им.
Като гръмна веднъж, той преспокойно напълни пушката и се прицели, но след една секунда отпусна карабината. Сетне пак се прицели и пак си сне ръцете.
— Страхливи гадини! — изръмжа, като удари скалата с приклада на карабината си. — Така се крият, че няма де да се прицели човек!
И наистина, щом нагласеше пушката, всички мексиканци изведнъж се изгубваха, като че ли пропадаха под земята.
— Изглежда, само кучетата им са храбри, — продължаваше той, като се местеше към тях. — Ех, тия жалки жълтолики маймуни!
Между мексиканците се започна размърдване. Половината от тях възседнаха пак конете си и полетяха в галоп край потока.
— Аха! — каза Раул. — Искат да ни обградят… След половин час ще бъдат тук.
„Я гледай — помислих си аз. — Все по-лоша става работата.“
И наистина, нямаше къде да се скрием, защита нямахме никаква. Наблизо нямаше нито гора, нито храсталак, който поне слабо да ни прикрива. Зад нас се простираше широка равнина, на която само тук-таме се издигаше някоя палма или рядка група от тъй наречените испански байонети. Само надалече, на около пет мили, се чернееше нещо. Раул каза, че там започва друга гора. Мислимо ли бе да идем там, без да ни настигне конската потеря? Не можеше и да се мисли такова нещо.
Ако всички гвериляси тръгнеха да ни заграждат, разбира се, тогава щяхме да тръгнем назад и да се отбием настрана, но тъй като половината от тях останаха, то и това не можехме да направим. Оставаше ни само един изход — да се мъчим да се доберем до далечната гора.
Но затова трябваше по-напред да измамим ония, които останаха да ни наглеждат, иначе те можеха да ни изловят.
За тази цел прибягнахме до хитрост, която Линкълн и аз бяхме забелязали у индианците и която много пъти бяхме прилагали с пълен успех. С нея не можехме да измамим един тексасец, но мексиканците можеха лесно да се излъжат.
Налягахме на земята така, че неприятелят, който продължаваше да стреля, виждаше само фуражките ни. После тихичко започнахме да пълзим, като оставихме само фуражките пред очите на неприятеля. Като изпълзяхме така по ръце и по крака известно разстояние, хукнахме да бягаме с всички сили.
Хитростта ни сполучи напълно: мексиканците продължаваха да стрелят срещу фуражките и като виждаха, че вече не се движим, вероятно тържествуваха, мислейки си, че са ни избили до един.
Глава XXII
БУРЯ
Бягахме и неспокойно се обръщахме в очакване да видим потерята. Напрегнахме последните си сили, а те бяха много малко, тъй като борбата с кучетата и голямата загуба на кръв ни бяха много изтощили.
Като венец на нашето нещастие зад нас се понесе тропическа буря с дъжд като из ведро. Едри, тежки капки ни биеха по лицето и обръщаха почвата под краката ни в блато, светкавиците ни ослепяваха, вятърът ни поваляше и не ни даваше да дишаме свободно. Мокри, задавени, ние се люшкахме от една страна на друга и вървяхме напред като по някакво чудо, поддържани от енергията на отчаянието.
И до днес не съм забравил тази ужасна гонитба. Мислех, че никога няма да достигнем целта си. Намирах се в такова състояние на панически ужас, когато ти се струва, че всички усилия са напразно и че ето, наближава краят.
Само около петстотин метра оставаха до гората. Такова едно разстояние не значи нищо за хора с пресни сили, но за нас се виждаше недостижимо. Между нас и гората имаше ливада, пресечена от малка река и покрита само с гъста трева, без каквато и да било друга растителност.
Влязохме в тази ливада. Раул вървеше отпред, Линкълн — отзад. Движехме се като автомати. При все това възклицанието на Линкълн ни накара да трепнем и да се обърнем. Бяхме се изморили толкова, че никаква нова опасност не беше в състояние да ни изплаши и затова кавалерията, която наближаваше, не ни произведе предишното впечатление. Впрочем Линкълн още не бе съвършено затъпял. Да не беше той, навярно щяхме да се предадем на мексиканците.
— Е, другари, още едно последно усилие! — извика той. — Не падайте духом! Аз ще продупча с куршум първия, който се приближи до нас. Бягайте!
Наистина се ободрихме за минута и се опитахме да бягаме, но силите ни изменяха на всяка крачка. Раул едва свари да се домъкне до края на гората, но като видя, че изостанахме, се върна пак, за да сподели участта ни. Аз съвсем паднах от изтощение. Куршумите пищяха наоколо ми и поваляха тревата под краката ми. Неприятелят ни настигаше.
— Спасявай се поне ти, Раул! — извиках със слаб глас.
Той или не ме чу, или не искаше да ме чуе и продължаваше да върви пред нас. Чувах зад себе си възклицания, пищене на куршуми, тропот на коне, звънтене на саби, изваждани от ножниците. Чувах и гърмежите на Линкълн, и неговите диви виения, с които отговаряше на не по-малко дивите мексикански крясъци. Страшен гръмотевичен удар покри целия този шум. Небето като че ли пламна от единия до другия край. После изведнъж стана тъмно. Аз се задушавах, като че ли нещо ме изгори, като че или нещо ме удари в гърдите… Паднах на земята, стори ми се, че потъвам в нея.
Усетих нещо студено и дойдох на себе си. Отворих очи и видях Раул, наведен над мен, да ме пръска с вода по лицето.
— Какво има? — попитах едва чуто.
— Закачила ви е светкавицата, господин капитан — каза той.
— Светкавица ли?
— Да, господин капитан, и не само вас — и другите ни другари лежат като снопове. Само мене не закачи… Слава Богу, че поне вие оживяхте! Сега отивам и при другите.
И наистина, Клелей, Линкълн и Чен лежаха наблизо до мене. Тук-там по бледните им посинели лица се виждаха тъмни петна.
— Мъртви ли са — попитах.
— Вярвам да не са… Сега ще видим — каза Раул.
Той пръсна от едно шишенце вода по лицето на Клелей, който дълбоко въздъхна и се протегна.
— Лейтенантът е жив! — извика Раул. — Сега да видим как е нашият мил старец.
