Най-после тяхното търпение и упоритост са възнаградени! Стигнаха до Ляно Естакадо и скоро Барбато ги въведе през един проход между две скали. Пристигането им тук приличаше на спасение на кораб, прекарал дълго и безнадеждно в бурните вълни на океана. Но радостта им нямаше граници, когато от отвесната скала видяха в дола поток с прозрачна вода.
— Трябва да се изкачим на върха на скалата — каза ренегатът, като показваше мястото, отдето започваше потокът.
Но никой не беше в състояние да продължава пътя веднага и бе решено да си починат, още повече че нямаше причина да бързат много. Отиваха да погребат мъртвец, а не да спасяват жив човек.
В същото време, когато рейнджърите се приближаваха към Ляно Естакадо, друг отряд конници, почти еднакъв по численост, се изкачваше към същото плато, само че от противоположната страна. Отрядът се състоеше от ниски хора, с черни коси и жълти лица; впрочем, лицата на мнозина бяха тъмни, както на индианците. Униформата и въоръжението им показваха, че са мексикански улани. И действително бяха уланите на полковник Урага, който вървеше начело на отряда.
Като се изкачиха до най-високата точка на платото, те тръгнаха по безплодната пустиня.
Урага повика при себе си Роблес, който яздеше зад него.
— Колко ще се зачуди нашият приятел Миранда, когато влезем с тези петдесет юнаци в неговото свърталище! А старият доктор Просперо ще бъде поразен!
— Да, ще бъде интересно зрелище — отговори Роблес и попита: — А как мислите вие, ще се съпротивлява ли Миранда или не?
— Едва ли, макар да би му се искало…
— Защо?
— Господин адютант, вашият въпрос е безмислен. Ако той само повдигне ръка или направи едно движение, ще го убия!
— А… сега ви разбирам.
— Имам намерение да пленя само жените, а с мъжете… ще свърша на място.
После негодникът замлъкна и се отдалечи от адютанта си.
XX
Раздялата за влюбените винаги е тежка! Това еднакво почувствуваха Хамерсли при прощаването си с Адела и Уолтър — с Кончита.
Естествено е, че те с тъга в душата си и с най-печални предчувствия се готвеха за заминаването си за Дел Норте.
Напразно полковник Миранда още веднъж се опита да убеди Франк. Той отговаряше все същото:
— Трябва да отида, не мога да постъпя иначе.
Най-после дойде моментът на заминаването и след нежно и сърдечно прощаване Франк и Уолтър се разделиха с приятелите си. Адела и Кончита не можеха да сдържат сълзите си.
Съгласно обещанието си Миранда даде на пътешествениците двете мулета и ги снабди с туземски костюми, за да не привличат много внимание.
Тръгнаха в зори и рано сутринта успяха да стигнат до най-високата точка на равнината. Изкачваха се по една долина между две височини. Миранда и доктор Просперо ги придружиха до тук. После се сбогуваха още веднъж и изпращачите се върнаха в самотното си жилище, а пътешествениците продължиха пътя си по съвършено неизвестната за тях равнина.
Скоро стигнаха до една местност, покрита с храсталак, пе по-висок от човешки ръст. Слязоха от мулетата, за да се възползуват поне от малката сянка; Разседлаха животните, седнаха на земята и с наслада запушиха лулите си и похапнаха. Докато си почиваха и гледача лазурното небе, те не подозираха на каква опасност се излагаха, ако димът от лулите им се забележеше отдалече. Ако ги забележеха, те никога не биха стигнали Дел Норте, но трябваше да се простят с живота.
Оседлаха мулетата и тъкмо се готвеха да ги възседнат, когато изведнъж острият поглед на бившия рейнджър забеляза нещо, което го накара да извика. Уолтър накара Хамерсли да погледне на запад и двама га започнаха да наблюдават облака от прах, който с невероятна бързина се увеличаваше и се издигаше все по-високо и по-високо над равнината.
Може би вихрушка бе повдигнала сухия пясък на пустинята — обикновено явление в платата на Мексико? Но защо тогава облакът не приличаше на стълб? Не, те твърде добре разбираха какво става пред очите им.
Изведнъж духна необикновено силен вятър, който подхвана пушилката и я отнесе настрана, като разкри цял отряд конници. Всички бяха добре въоръжени и се движеха в гъсти редове, с блестящи остриета на копията.
— Войници! — извика Уолтър. — И разбира се, мексиканци!
— Но какво правят тук? — зачуди се Франк. Скоро тяхното учудване се смени с тревога. Отрядът се приближаваше тъкмо към горичката, вероятно с намерение да се разположи на лагер. В такъв случай двамата мъже не биха могли да останат незабелязани.
— Франк — произнесе развълнувано Уолтър, — погледнете онзи офицер, не язди ли той вашия кон?
— Наистина — зачуди се Хамерсли — на него седи мерзавецът Урага, с който се бих на дуел.
Американецът и тексасецът се ужасиха: присъствието на отряда тук им стана ясно.
— Да — произнесе Уолтър, — без съмнение търсят дон Валериан и отиват право към долината!… Гледайте, води ги изменникът Мануел!
По лицето на Франк премина израз на безкрайна болка. Ясно си представи всички ужаси, на които беше способен Урага, и страх и тревога за любимата и останалите приятели сви сърцето му.
Уолтър, разбирайки притеснението на приятеля си, му каза:
— Франк, не трябва да се безпокоите за сеньоритата. Te сигурно ще я пощадят. И ако тя се лиши от брат си, който би я спасил, то вие ще го сторите.
Хамерсли мълчаливо му стисна ръката.
— Да — продължи Уолтър, — ще дам живота си за спасението на Адела и Кончита.
— Ще бъде по-добре да умра, отколкото да се лиша от Адела!
Излишно е да казваме, че отрядът, който видяха те, бяха уланите на Урага.
— Изпратете онова говедо пред отряда — изкомандва Урага.
Мануел, на когото предадоха заповедта, пришпори коня си и се изравни с командващия офицер.
В израза на индианеца проличаваше нещо като срам и съжаление за това, което бе направил и което му предстоеше да направи.
Дон Валериан и Адела са били винаги добри и снизходителни господари, а той ги предаде. И каква награда го чака? Урага, след като узна всичко, което му беше нужно, съвсем промени държанието си. Гледаше на него като победител на победен, като господар на роб и го тласкаше все по-далеч по пътя на престъпленията, държейки ножа над гърдите му.
Само когато си спомняше за Кончита и за това как тексасецът я целуваше, угризенията на съвестта му се заменяха с отчаяние, злоба и жажда за отмъщение.
Мястото, което отрядът избра за почивка, се намираше на двайсет и пет километра от Франк и Уолтър.
— Ах — въздъхна Франк, — ако прекарат тук цяла нощ, ще успеем да стигнем до ранчото и да предупредим нашите приятели да избягат.
— Не се надявайте напразно, Франк, няма съмнение, че щом залезе слънцето, те ще тръгнат на път, за да се приближат незабелязано до жилището.
— Боже, колко е ужасно да бъдеш толкова близко и да нямаш възможност да помогнеш! — отчайваше се Франк.
— Не е възможно — промълви Уолтър. — Нищо не можем да предприемем. Но при най-малката възможност, която имаме, ще се промъкнем незабелязано в долината.
Налагаше се да се примирят и да чакат. Изминаха няколко бавни, мъчителни часове. Слънцето започна да се спуска и скоро мексиканците се качиха на конете си.
— Моето предположение се оправда — каза Уолтър. — Ще се приближат до ранчото в пълна
