тъмнина.
Стояха, без да свалят очи от отдалечаващите се конници, които приличаха на някакви гиганти в мъгливия здрач. Постепенно те ставаха все по-малки и по-малки и най-после съвсем се скриха от очите.
В същия момент Франк и Уолтър скочиха на мулетата и тръгнаха след отряда. Като изминаха известно разстояние, Уолтър се спря и каза:
— Не може да се отиде по-далеч. Сигурно са поставили тук часовой и ние не можем да се промъкнем.
Слязоха от мулетата, разюздаха ги и ги оставиха да пасат. Тръгнаха пеш и стигнаха до теснината, която водеше в долината. По-нататък не беше възможно да отидат; до слуха им достигаха гласове и те виждаха светлинките от лулите на постовите войници.
— Франк, защо да стоим тук? Безсилни сме да предприемем каквото и да било. Да се върнем на височината. Ако мулетата не бъдат в състояние да се изкачат, поне ще можем да видим завръщането на тези разбойници, ще разберем кой е пленен и ще тръгнем след тях.
— Уолтър — отговори Хамерсли, — правете каквото знаете, аз вече не мога да разсъждавам.
Te отведоха мулетата в едно долче и се изкачиха на върха на скалата, сред кедров храсталак, очаквайки завръщането на отряда.
XXI
Ни Франк, ни Уолтър успяха да затворят очи. Говориха малко и шепнешком, защото знаеха, че при нощната тишина и безмълвие най-малкият звук можеше да ги издаде.
Ясно чуваха разговора на стражата, разположена в подножието.
В това време Урага с по-голямата половина от своя отряд се приближаваше към ранчото. Движеше се бавно и предпазливо — пътят, който беше много тежък дори през деня, сега изискваше особено внимание. Все пак благодарение на изменника, който ги водеше, те, макар и бавно, но безпогрешно се приближаваха към целта, като смятаха да се приближат до къщата тъкмо среднощ, когато всички ще спят и не ще окажат никаква съпротива.
Всичко вървеше благополучно; ни един звук не достигаше от самотното ранчо, даже не се чуваше лай на кучета. Само зловещият вой на чакала и хищните вълци нарушаваше безмълвието на нощта.
Преди да стигнат до ранчото, Урага заповяда да спрат, за да даде на отряда последна разпоредба. Уланите изпънаха поводите и напомняха орляк ястреби, готвещи се да разперят крила, за да се хвърлят върху жертвата, да я разкъсат, да я убият и да се насладят на хищническия си инстинкт.
Къща, която току-що е напусната от приятели, не може да бъде ни весела, ни оживена тъй беше и в ранчото, когато го оставиха Франк и Уолтър.
В ушите на Адела продължаваха да звучат тъжните думи на раздялата, а в душата си усещаше тревога за участта на любимия човек. Полковник Миранда също беше опечален и загрижен. Никога по време на бягството им неговите опасения не са били толкова големи. Думите на Хамерсли за измяната на Мануел особено дълбоко се запечатаха в ума му и предателството му се виждаше все по-възможно. Тревогата на полковник Миранда се усилваше още от това, че според сметките му индианецът отдавна трябваше да се върне.
Тази вечер дон Валериан, Адела и докторът се бяха събрали в общата стая. Настроението им беше тъжно и тревожно.
— Драга Адела — обърна се полковникът към сестра си, — изпей ни нещо, за да разсееш нашата печал.
Винаги готова да изпълни желанието на брат си, Адела и сега се подчини. Но гласът й сякаш бе изгубил обикновената си свежест и звучност и китарата звучеше някак глухо.
Още не бе свършила започнатия романс, когато ловджийските кучета, които лежаха до краката й, скочиха, залаяха и в миг изскочиха през отворената врата. Пеенето се прекъсна, всички се изправиха изплашени и бледи.
Кучешкият лай в някое спокойно кътче на цивилизована страна не може да даде и най-малката представа за онази тревога, за онази паника, която предизвиква същият звук на далечната граница, в съседство с дивите индиански племена.
Лесно е да си представим какво почувствуваха обитателите на уединеното ранчо, когато до слуха им достигна цвилене на коне, тъй като тяхната единствена Лолита се намираше в затворено помещение зад къщата, откъдето нейното пръхтене не се чуваше.
— Вероятно Мануел се връща! — извика докторът.
— Не, това не е Мануел — отговори Миранда. — По него кучетата не биха лаели. А чувате ли скимтенето на Хико, като че ли някой го хвана.
След малко се чу отчаяният писък на Кончита…
Дон Валериан хвана шпагата, си, докторът — първото оръжие, което му попадна. Но преди да дойдат до вратата, до гърдите им се допряха няколко остри пики. Всяка съпротива бе безполезна.
— Предайте се, бунтовници! — извика някой. — Дайте оръжието си, ако ви е мил животът! Войници, арестувайте ги!
Полковник Миранда позна гласа на командващия. Може би, ако беше се досетил по-рано, не би се предал тъй лесно, но сега беше твърде късно да се противи. Беше вече обезоръжен и стоеше вързан пред Урага, от когото имаше основание да се бои повече, отколкото от всеки друг.
XXII
Безсънната нощ, прекарана в мъчително напрежение на върха на хълма, се стори на Франк и Уолтър цяла вечност.
Хамерсли през всичкото време го молеше да слязат п да се промъкнат край стражата, но той не се съгласяваше, като считаше това за явно безумие.
— Наистина — казваше, — ще избием няколко, но и ние ще загинем.
— Но стоенето тук ме убива още повече! — настояваше Франк. — Помислете само какво става сега с Адела?
— Уверявам ви, че нито за нея, нито за Кончита трябва да се безпокоим. Te и двете ще останат живи и здрави и в края на краищата ще ги изтръгнем от ръцете на негодяите.
Чу се далечен лай на кучетата, после човешки глас, който молеше за пощада, и най-после всичко утихна.
— Слава Богу, изстрели не се чуват — развълнувано произнесе Франк. — Миранда е разбрал, че е безсилен, и се е покорил. Вероятно сега всичко е свършено и те са взети в плен.
— Докато са живи, не трябва да се отчайваме — утешаваше Уолтър другаря си.
Макар че неговите думи звучаха успокоително, скоро и двамата изпаднаха в отчаяние.
До обяд на следващия ден, когато мъглата се разпръсна, двамата приятели не откъсваха поглед от самотното жилище, оградено от всички страни с войници.
Скоро се чу команда, всички възседнаха конете си, наредиха се по двама и започнаха да се отдалечават бавно от ранчото, като се скриваха зад стъблата на дърветата, подобно на огромна, блестяща змия.
Най-после отрядът се приближи към двамата приятели и вървящият най-отпред мина толкова близо до тях, че те отлично можаха да го разгледат. Сърцето на Хамерсли заби толкова силно, че имаше опасност да се пръсне. Но нито той, нито ловецът спираха дълго погледа си на началника на отряда: и двамата търсеха с очи годениците си. Ето младата сеньорита, възседнали своята Лолита, а наред с нея яздеше муле и Кончита. И двете бяха обкръжени от стража. А ето и дон Валериан, и докторът с вързани назад ръце, здраво привързани за седлата, и с двама войници, които водеха конете им. Когато стигна до лагера на стражата, отрядът се спря. Една и съща мисъл едновременно хрумна на Уолтър и Франк.
— Да се възползуваме ли от пушките си, Франк?
— И аз мисля за това. За жалост ние сме твърде далеч от тях.
Чу се команда за тръгване и целият керван отново се задвижи нататък, откъдето беше дошъл.
Отрядът вървеше толкова бавно, че и след час още не беше се скрил от погледа.
