влязат в къщата, а конете оставиха на произвола на съдбата. Te се сгушиха под дърветата, треперейки от страх, а мулетата жално ревяха. Кучетата лаеха и виеха, а отдалеч се чуваха гласовете на дивите обитатели на безкрайната равнина. Натъпкани в малките постройки, рейнджърите нетърпеливо чакаха края на урагана. А Хамерсли не си намираше място от все повече завладяващото го отчаяние и страх за съдбата на любимата си.
Изведнъж извика и скочи на крака.
— Какво ви е, господин Хамерсли? — попита капитанът.
— Господа — отговори той, — ако не тръгнем веднага, ще бъде твърде късно.
И с тези думи той се хвърли към вратата край рейнджърите, които го гледаха като побъркан. Но Уолтър очевидно го разбра и без да се бави ни секунда, се хвърли след Франк, като викаше останалите:
— Бързайте! Бързайте!
Ни светкавиците, ни гръмотевиците, ни яростният порой, нищо не можеше да спре Уолтър и Франк.
А когато към тях се присъедини целият отряд, Уолтър обясни на капитана причината за бързото им тръгване.
— Нашият път — казваше той — върви по продължение на реката и след този проливен дъжд водата толкова ще се повдигне, че ще залее всичко наоколо, без да остави никакъв изход. Затова, ако сега не успеем да излезем от долината, ще трябва да чакаме няколко дни ураганът не утихваше, но рейнджърите, с приятелите начело, не му обръщаха внимание и бързо се движеха напред. Пътят ставаше все по-труден и никакви шпори не можеха да накарат конете да вървят по-бързо, още повече че започна да се стъмнява. Най-после те се приближиха до яростно шумящата река, която бе се повдигнала на два метра и бе заляла огромно пространство.
С един поглед Хамерсли разбра целия ужас и безизходност на положението.
— Закъсняхме, закъсняхме! — с отчаяние повтаряше той, като се държеше за главата.
Не оставаше нищо друго, освен да се върнат в ранчото и да чакат там, докато водата отново влезе в нормалното си корито…
Два дни престояха те в къщата, като ходеха по няколко пъти на ден да изследват пътя. Най-после водата спадна дотолкова, че храбреците се решиха да тръгнат.
Отначало трябваше да вървят направо, без път, понеже всичко беше заляно и неузнаваемо. Но въпреки всевъзможните препятствия те доста скоро стигнаха в горичката, която беше добре известна на Хамерсли и Уолтър. Когато се приближиха към нея, и после, когато излизаха от нея, те разбраха по някои признаци, че там доскоро е стоял лагер. Кули даже уверяваше, че едва ли е минало повече от един ден от тяхното заминаване.
Само един ден! Какво щастие беше това! Значи те могат да се надяват да настигнат Урага с отряда му, още повече че като карат пленници, те навярно се движат доста бавно На следващото утро се приближиха до един кръстопът. Единият път отиваше на север, край реката, другият на запад към планината. По двата пътя ясно личаха копита от коне. Очевидно Урага бе разделил отряда си на две части: едната част, около четирийсет души, отиваше за Албукерке, а по-малката, десетина души в Санта Фе.
Като не знаеха кой път да изберат, тексасците се спряха нерешително. Кули и Уолтър слязоха от конете и наведени над земята, съсредоточено разглеждаха следите от конски копита. Изведнъж Уолтър радостно извика:
— Хамерсли, няма съмнение, че Урага с пленниците е тръгнал към Санте Фе. Погледнете колко ясно се виждат следите на Лолита, а наред с тях и стъпките на мулето, на което язди Кончита. Приятели, няма какво да се чудим повече, да вървим!
XXV
В долината на един от притоците на най-голямата река ла Мексико, Рио Гранде, сред разкошна растителност се беше разположил на лагер отрядът на Урага. На пръв план стояха две палатки: до едната от тях имаше часовои; малко по-далеч група войници, разположени около огън, си готвеха обяд. На петдесет крачки лежаха вързани Миранда и докторът.
След като раздели отряда си, Урага изпрати главната му част в Албукерке, а сам той с адютанта, пленниците и малък отряд се връщаше на север и като стигна до тази прелестна долинка, окръжена от поляни и гори, реши да се разположи тук на бивак. Тази долина, с не съвсем правилна кръгла форма, беше разположена до самата гора, покрита с гъсти, зелени листа, край която течеше като сребърна лента бъбрив ручей. Не беше възможно да се въобрази по-живописно, по-привлекателно кътче! Но, разбира се, не тази причина накара Урага да се спре тук: имаше съвсем други подбуди.
— Адютант — обърна се Урага, лежейки на постлана на тревата кожа, към Роблес, който седеше на походно столче, — наредихте ли да поставят стража?
— Да, полковник. Но от какво се боите?
— Още не мога да ви кажа.
Урага се замисли, като разглеждаше кълбетата дим от цигарата си.
— А колко време смятате да прекараме тук, полковник?
— Зависи от много причини. Във всеки случай няма да вземем със себе си пленниците.
— Решили сте да ги освободите?
— Не, те трябва да умрат! Не говоря, разбира се, за жените, особено за прелестната Адела, кой мъж може да желае смъртта на жена си… преди медения месец? Адела трябва да стане моя и ще стане!
— Но, полковник, за това не е нужно да се убива брат й. Вземете от Миранда съгласие за този брак и той, като знае, че животът му е във ваши ръце, разбира се, ще се съгласи.
— Тук ще се съгласи — възрази Урага, — но не и в Санта Фе.
— Забравяте, че можете да се венчаете и из пътя, в първата църква.
Урага запали нова цигара, като обмисляше съвета на Роблес…
— Ами ако тя ми откаже? — попита той.
— Тогава ще направите това, което предполагахте.
— Ще се опитам да се възползувам от съвета ви — промълви Урага.
— Ей — извика той към един войник, очевидно сержант, ела тук!
Последният приложи ръка до козирката и изтича при своя началник.
— Разпореди да се готвят за отстъпление. Идете при реката и разгледайте къде е по-удобно да се премине. Вземи със себе си всички освен Халвес, който пази пленниците.
Скоро отрядът тръгна, а Урага повика при себе си Халвес и му даде някакви нареждания.
След малко часовоят се върна при пленниците, развърза краката на доктора, заповяда му да стане и го отведе настрана. След това до лежащия Миранда се приближи Урага.
— Сеньор Миранда — започна той, — заповядах да отведат другаря ви, за да остана насаме с вас. Трябва да ви кажа нещо сериозно. Знаете ли вие, че вашият живот е в моите ръце? Ако аз ей сега допра револвера си до главата ви и я пръсна, никой няма да ми иска сметка за това. Освен това мога да ви предам на съда, който ще ви осъди на смърт за измяна към правителството.
— Зная всичко това — отговори Миранда — и зная, че сегашното правителство не признава ни справедливост, ни закон.
— Е, да! Ето защо аз се надявам, че ще се съгласите на предложението, което искам да ви направя. Дайте ми сестра си и аз ще ви запазя живота.
Миранда от негодувание не можа да произнесе нито дума.
— Може би не ме разбрахте, дон Валериан Миранда? — продължи неговият мъчител. — Искам вашата сестра за жена и ако вие не възразите, тя ще се съгласи, за да спаси живота ви.
Миранда продължаваше да мълчи, което окончателно изкара Урага от кожата му.
— Ако ми откажете, то утрешното слънце няма да ви види между живите. Отговорете ми веднага — да или не?
— Не! — почти изкрещя Миранда, — Мъчете ме, изтезавайте ме, всичко бих понесъл по-лесно, отколкото да ри видя мъж на сестра ми! Няма да успеете да склоните нито мен, нито моята благородна Адела. Тя ще предпочете да умре заедно с мен!
— Ха-ха-ха! — разсмя се Урага, но в смеха му звучеше отчаяние. — Ще видим! Жените не са толкова
