Решили да го следват, приятелите нахраниха мулетата, похапнаха и се приготвиха за път.
Изведнъж чуха пръхтене на кон и като се скриха зад огромен камък, внимателно надзърнаха и видяха слугата Мануел.
— Проклето куче — процеди през зъби Уолтър. — Какво прави тук и защо не тръгна с другите?
— Вероятно крои някоя нова мерзост — отговори Франк.
— Във всеки случай тук има нещо подозрително и аз искам да се помъча да го хвана. Може би ще успея да се приближа до него толкова бързо, че той няма да успее да скочи от коня си. А вие ме почакайте тук, Франк.
— Не го убивайте, Уолтър, може да ни съобщи важни за нас сведения.
Хамерсли остана сам и най-печални мисли го обхванаха. Все по-малко и по-малко вярваше във възможността да освободи Миранда и не беше напълно уверен, че ще изтръгне от ръцете на негодника Адела преди катастрофата, която безсъмнено я застрашаваше.
Повече от половин час прекара в тези тъжни размишления, когато изведнъж се чу условният сигнал — изстрел, и като подкара мулето, бързо стигна до ранчото, където намери приятеля си и индианеца.
— Преди всичко — каза Франк, като погледна вързания и лежащ на земята Мануел — трябва да узнаем от него всичко, каквото е възможно.
— Предоставете това на мен — предложи Уолтър. И като допря до гърдите на измамника острието на ножа, ловецът без голям труд получи признанието на индианеца. Знаейки благородството на тези хора, той дори обясни причината, която го накара да постъпи толкова гнусно. Отиде още по-далеч, като изложи подлеца Урага. Но не можеше да отговори на въпроса, който най-много интересуваше Франк и Уолтър. Какво мислеше да прави Урага с пленниците? Бе чувал само, че нямаха намерение да водят в Албукерке ни дон Валериан, ни доктора.
Но за жените наистина нищо не знаеше, макар да бе дочул, че Урага говореше нещо на Роблес за сеньоритата.
XXIII
Отрядът на Урага продължи пътя си. Като повика при себе си адютанта, той му каза:
— Мануел научи от приятеля си, слугата, че нашите американски приятели заминали за Дел Норте. Странно ли ще бъде, ако се срещнем там с тях? Обзалагам се, че нито единият, нито другият ще излязат живи от Ню Мексико.
— А какво смятате да направите с мексиканските ни приятели?
— Когато стане време, ще ви кажа. Във всеки случай смъртта на Миранда е неизбежна. А сега да поговорим за нещо по-интересно. Я ми кажете как ви се вижда моята покорителка?
— Доня Адела?
— Да, разбира се. Кой друг може толкова да ме очарова?
— Без съмнение, тя е най-красивата пленница, която ми се е случвало досега да видя.
— Пленница? — прошепна Урага. — Бих желал да бъде такава в друг смисъл. Какво има Ернандес? — обърна се той към приближилия се старец войник.
— Господин полковник, заповядахте да се приготвим за път, а видяхте ли този облак? — попита той, като показваше небето.
— Облак? Не виждам такъв. Да не би да говорите за онова малко петънце на хоризонта?
— Именно за него, господин полковник. Сега то е незначително, но след десет минути ще покрие цялото небе и нас заедно с него и ще започне страшна буря.
— Защо мислите тъй? Нима това е северният вятър?
— Без съмнение. Често съм го виждал, твърде често. Повярвайте на моя опит, господин полковник.
— В такъв случай по-добре е да останем тук — каза Урага. — Разпоредете се веднага да се разпънат палатките.
Скоро предсказанието на стария войник се оправда. Слънцето, което до този момент ярко светеше, се скри под тъмнооловен облак, който покриваше цялото небе, и нощна тъмнина обви безплодната равнина. Въздухът, който беше непоносимо горещ, се смени със студен и термометърът от четиридесет градуса спадна до точката на замръзването.
Но не нощта донесе тъмнината и не вятърът, а студът. И едното, и другото бяха следствие от атмосферно явление, обикновено за Тексаското плато и внушаващо такъв панически страх на пътешествениците.
XXIV
След като узнаха от Мануел всичко, каквото можаха, приятелите се съвещаваха помежду си какво да правят, когато изведнъж чуха цвилене на коне.
— Нима отрядът се връща в ранчото? — питаха се те един друг, обзети от вълнение.
Инстинктивно се втурнаха в жилището, затвориха набързо вратите, подпряха ги с каквото успяха и застанаха с пушки в ръцете до двата прозореца, които за тяхно щастие бяха толкова малки, че можеха да се укрият, без да ги видят отвън. Времето минаваше, а никой не се показваше. Най-после чуха тропане на многобройни копита. Скоро видяха приближаващите се към ранчото конници, но никак не приличаха на отряда на Урага и вместо да стрелят в тях, те неволно изтърваха пушките от ръцете си. Конниците изглеждаха учудени, когато видяха къщата и лежащия на земята вързан човек, но все пак продължаваха да се приближават към ранчото. След първите двама се показаха още двама и още, и още, докато се събраха около петдесет души.
Преди конниците да достигнат къщата, Уолтър отвори вратата и изскочи да ги посрещне, викайки от радост. — Тексаски рейнджъри! — изкрещя им той. — Вие дойдохте тъкмо навреме! Слава на Бога!
Излишно е да казваме, — че Уолтър не се излъга и новопристигналите се оказаха действително рейнджъри. Доведе ги тук Барбато.
— Това не е ли сън? — повтаряше Уолтър. — Гледайте, Франк, ето моят бивш началник — капитан Гайн, а този е моят стар приятел Кули.
— Но ние отивахме да ви погребваме! — каза Кули.
— Стара гъска! — отговори му със смях Уолтър. — Рано е още да умираме.
По време на разговора Кули слезе от коня си, прегърна силно Уолтър и му предаде пушката.
— Нищо не разбирам — каза той, — откъде сте взели пушката ми? Разкажете какво стана.
И Кули му разказа всички подробности до сражението с червенокожите под предводителството на Лисардо и повтори всичко, предадено от Барбато.
— А сега вие сами ни разкажете приключенията си, Уолтър.
Колкото и кратко да беше изложението на Кули, Уолтър се изхитри да направи разказа си още по-къс, като поговори малко повече само за Франк, когото препоръча като свой най-добър приятел.
Пристигането на рейнджърите беше странна и щастлива случайност. Ако бяха дошли няколко минути по-късно, ранчото щеше да бъде пусто, понеже двамата приятели бяха решили да го напускат, като вземат със себе си Мануел.
След като си договориха, бе решено, ако не тази нощ, то на следното утро да тръгнат след отряда на Урага. Няма нужда да говорим за радостта, която обзе Франк и приятеля му.
— Но защо да губим време? — попита Хамерсли. — Не е ли по-добре да тръгнем, докато отрядът не е успял да отиде далеч?
— Представете си, че те ни видят, преди да се приближим съвсем до тях! Ще избягат и ще вземат със себе си пленниците. Необходимо е да чакаме тъмнината.
Не можеше да се спори, понеже справедливостта на изказаното мнение беше твърде очевидна.
Докато още рейнджърите вечеряха, светлосиньото и безоблачно небе стана изведнъж оловно, сякаш слънцето потъмня или падна от небосклона.
Всички веднага разбраха причината:
— Аквилон, урагана!
След по-малко от десет минути ураганът беше в пълен разгар. За да се защитят от него, трябваше да
