когато ви кажа, че преди няколко седмици дакота получиха от Канада оръдия, модерни пушки и много амуниции. Засега не са въоръжени добре и не са готови за война. Един бърз поход ще задуши още в зародиш подготвяния бунт.
Полковникът стана и се разходи из палатката.
— Как научихте всичко това?
— Бях в техния лагер — скромно отвърна Армстронг.
— Ходихте там? Ето къде са ви завели следите.
Комендантът го покани да седне до него, подаде му цигара и внимателно изслуша всички подробности. Армстронг разказа всичко, като скри само името Макдиармид. Той прецени, и това беше правилно, че няма право да издаде онзи, който направи всичко възможно да спаси живота му.
После преминаха върху приблизителния брой на дакота, силата и въоръжението им. И едва когато изчерпаха всички тези въпроси, полковникът освободи лейтенанта.
— Сега сте свободен, драги — стисна му той сърдечно ръката, — брат ми ще ви настани удобно… Наспете се добре, ще ви трябват всички сили, с които разполагате, за да доведете докрай работата, която вършите за родината си.
После полковникът заповяда да повикат Марк Мегер, който потвърди всичко, разказано от Армстронг. По предварителната уговорка, която имаха, Мегер също не спомена името на вожда Златната гривна. В замяна на това той беше неуморен в похвалите си за усърдието, хладнокръвието и трезвата храброст на своя приятел.
Франк весело вървеше към отредената за него палатка. Когато стигна близо до района на офицерите, той беше пресрещнат от група, сред която бяха капитан Грюнт, Корнелиус ван Дайк и някои други офицери. Всички те вече бяха узнали за завръщането на Франк и шумно го поздравяваха. Само Ван Дайк, поразен от този неочакван за него обрат, се чувстваше неудобно. Той непрекъснато се държеше настрана, а това го поставяше в още по-неловко положение.
Най-сетне се реши да проговори.
— Най-накрая се върнахте — с кисело лице и все така официално каза той, но не се реши да му подаде ръка, — и то благополучно.
— Да, върнах се и на всичко отгоре със скалпа си, макар че ми предсказвахте с такава любезност неговата загуба — отвърна Франк с явно презрение.
Корнелиус се отдалечи, след като забележките на колегите му го накараха да потъне в земята от срам. От този момент те вече никога не си проговориха.
Като остана сам, полковник Сейнт Ор се замисли дълбоко и няколко пъти обиколи палатката си, докато накрая седна върху походното си столче, и след като написа няколко реда, нареди да извикат адютанта Пейтън.
След няколко минути тръбачът свиреше сбор и пред строя командирите прочетоха следната заповед:
„В три часа сутринта лагерът да се приготви за преместване. В четири часа да се оседлаят конете, обозът ще остане назад. Хората да имат храна за осем дни. Тази вечер огньовете да се изгасят един час по-рано.“
След прочитането на тази заповед офицерите се събраха около коменданта, за да разберат подробностите.
— Господа — каза той, — предстои ни работа. Индианците са наблизо с големи сили. Решавам да влезем в бой с тях, без да изчакаме колоната, която идва на помощ от Карам. Слагаме много на масата, рискуваме, това е вярно. Но се надявам да победим! Необходимо е само всеки от вас да изпълни дълга си, в което не се съмнявам!
Глава XVII
ВЪВ ФОРТА
Мисис Сейнт Ор седеше в едно от креслата в работния кабинет на мъжа си и мълчаливо плетеше вълнени чорапи, предназначени за бедните индианци, които бяха дошли наскоро във форт Лъки. Наблизо Нети Дашууд, бледа и сякаш предала се, с паднали над слепоочията светлоруси къдрици, които сега бяха станали почти прозрачни, се беше отпуснала на дивана.
Усещаше се приближаващата есен. Дървата пращяха в голямата камина. Навън природата изглеждаше сива и меланхолична. Плацът, на който доскоро се водеха занятията на войниците, беше пуст. Тревата, винаги равно подстригвана, стърчеше на рошави кичури. Цветята бяха изсъхнали и пожълтели. Казармените помещения изглеждаха потъмнели и запуснати. Часовои имаше само при главния вход на форта и пред щаба. Всичко наоколо носете печата на печал и запуснатост.
Мис Дашууд, тъжна от въздействието на тази картина и от жалните вопли на вятъра в камината, нямате сили дори да говори. Беше станала от леглото преди два дни. Изведнъж мисис Сейнт Ор дочу силна въздишка и когато вдигна глава, видя госпожицата цяла обляна в сълзи.
Тя бързо захвърли плетивото си, изтича до болната и я прегърна, обсипвайки я с целувки.
— Недей така, миличка, това е безразсъдно. Не трябва да плачеш… сълзите няма да помогнат…
И докато казваше това, тя също заплака.
— Ах — простена болната, — колко е ужасно това безкрайно очакване!… Отникъде няма известие… Не мога да се примиря с мисълта, че той е умрял… не мога…
Мисис Сейнт Ор триеше сълзите си и се опитваше, доколкото можеше, да успокои бедната девойка.
— Скоро ще получим вести. И войската очаквам да се завърне, защото няма да може да остане през зимата на открито в прерията.
— А мислиш ли, че е възможно той да се завърне с тях?
— Разбира се, толкова повече, че за смъртта му не се получиха сигурни потвърждения. Разбрахме само, че е тръгнал по опасен път… Мъжът ми много пъти през живота си е постъпвал така и както виждаш, е здрав и невредим.
— Каква егоистка съм! — извика девойката. — Колко лошо е от моя страна да ви дотягам със своята мъка, когато си имате достатъчно и своя, скъпа мисис Сейнт Ор! Простете ми. Ще се постарая да бъда благоразумна… Господи! Колко грижи ви създавам!…
— Никакви грижи не ми създаваш, дете мое, напротив. Ще ти кажа откровено, че ако не беше тук, щях да се чувствам съвсем изоставена. Нети, ти не можеш да разбереш какво е да бъдеш жена на войник, да прекарваш седмици и месеци с мисълта, че го заплашва опасност, да чакаш вести и същевременно да се боиш от тях, да чакаш идването на куриера, а да се страхуваш да разпечаташ плика с новините.
— Скъпа мисис Сейнт Ор — Нети поднесе ръката й до своите устни, — простете ми детинската постъпка. Сигурно това е, защото съм още твърде слаба след болестта и трудно сдържам сълзите си, но вие ми простете.
— Сега пък измисли друго! Хайде да не говорим повече за това. — Мисис Сейнт Ор стана и се опита да изглежда весела. — И двете сме неразумни и се тревожим без причина.
При тези думи тя се приближи до прозореца и се загледа разсеяно към плаца.
— Виж! Погледни натам, това е мисис Пейтън. Така бързо тича насам без шапка и с развети коси… Нещо важно се е случило.
Тя бързо отиде да я посрещне на вратата. По стълбището вече кънтеше гласът й:
— Елси, миличка, нашите си идват!… Вече са съвсем наблизо!
И младата жена връхлетя запъхтяна в стаята.
— Погледнете сами — каза тя, като приближи до прозореца и посочи нещо в прерията.
Мисис Сейнт Ор дълго се взира надалече и най-сетне успя да различи две мънички фигурки, които бързо се приближаваха. Тя веднага позна двете хрътки на своя мъж, които той и този път бе взел със себе си. Радостен вик се изтръгна от гърдите й.
— Имаме известия, известия! — не се сдържаше тя, като обви с ръце шията на Нети.
— Известия? Откъде?… — без да може да разбере каквото и да е, попита бледата девойка.
— Истина е, мила моя, нашите хрътки си идват. Мъжът ми винаги ги изпраща с писмо до мен, когато е решил да се завърне във форта.
През това време хрътките вече прескачаха фортовия ров. Те сякаш летяха по земята, когато минаваха