отчаяната си храброст.
Това беше последният епизод на сражението. Останалите индианци се впуснаха в бяг. Всичко продължи не повече от два часа, но смъртта беше взела богата жетва. И от двете страни имаше обезобразени трупове, охкащи ранени, осакатени коне и потоци от кръв.
Комендантът Сейнт Ор не позволи на войниците си да преследват побягналите. Той знаеше, че главната цел на битката е постигната и съюзът на индианските племена нямаше в скоро време да се поднови. Затова, щом видя, че бойното поле е изцяло под негов контрол, полковникът заповяда да се прекрати стрелбата и да се свири отбой.
Когато войниците се строиха, направиха проверка и известиха имената на онези, които липсваха. Бяха шейсет — двайсет и двама ранени и трийсет и осем убити. Отначало помислиха, че Ван Дайк е в числото на убитите, защото през последния час никой не го беше виждал. Вече решиха да впишат името му в списъка на загиналите, когато той се появи иззад прикритието блед и посрамен.
Успя да съобщи, че конят му бил убит под него и едва успял да се спаси от скалпиране.
За негова беда тази версия беше силно разклатена, защото конят му наистина беше намерен убит, но на петстотин метра от мястото на сражението. А изстрелът, който го беше убил, явно бе даден зад главата му, откъм ухото.
Тази история напълно погуби Ван Дайк в очите на полка. И без това вече много офицери страняха от него заради случая с Армстронг. Сега само двама-трима се решиха да отидат при него, и то за да му предложат да си подаде оставката.
— Знаеш ли какво, драги — каза му още същата вечер капитан Грюнт, когато се бяха събрали да пият пунш, — ще ти бъде невъзможно да останеш в полка. Може и да не си виновен, но обстоятелствата се обърнаха срещу теб и всички взеха страната на онзи малък интригант Армстронг. Трудно се рита срещу ръжен, по-добре е веднага да отстъпиш.
След този разговор Корнелиус се промъкваше към палатката си, но когато минаваше покрай тази на Армстронг, дочу своето име и верен на нрава си, спря да послуша.
Марк Мегер беседваше с ранения лейтенант. Той цял ден бе стърчал до полковника и бележникът му бе пълен с впечатления и бележки. Щом привърши сражението, още на самото място той написа чудесен репортаж за станалото, като го придружи със скици и рисунки. В следващите минути Чарли Колорадо вече препускаше към най-близката железопътна гара, прикътал драгоценната кореспонденция за „Хералд“.
Щом изпълни задължението си, Мегер побърза да навести своя приятел.
— Ами — казваше Армстронг в минутата, когато Ван Дайк спря край палатката му, за да подслушва, — да оставим този разговор. Какво е направил или какво не е направил Ван Дайк, това не ни интересува.
— А видя ли този дявол Макдиармид как се биеше?
— Като лъв. По едно време си помислих, че ще го хванат в плен.
— О, за това не биваше да се страхуваме. По-скоро щеше да се остави да го насекат на парчета, отколкото да бъде пленен. Той добре знае какво го очаква.
— Много се радвам, че не е заловен. Но е възможно Евън Рой да е отнесъл само трупа му със себе си. От това се страхувам. Но смъртта на бойното поле е най-голямата награда за войника. Той не можеше да линее между сиуксите, нито да се върне между нас… Колко жалко, че този смел младеж — толкова смел и способен — е тръгнал по грешен път…
— Малко офицери като него са необходими и нашата армия би станала най-добрата в целия свят. Как мислиш, дали някой не го е познал?
— Никой, сигурен съм в това. Първо, изрисуваното му лице, второ, нали само ние двамата го познаваме. Кой би могъл да си помисли, че индианският вожд Златната гривна е бивш възпитаник от Уест Пойнт?
— Това е много пикантно. Ще ми разрешиш да разкажа тази история в „Хералд“.
— Не, драги Мегер, умолявам те, недей, дори не споменавай за това. Че на кого другиго освен на него и на Червената стрела дължим живота си? Без неговата намеса щяха да се разправят с нас много преди да връхлети ураганът, който ни помогна. Ако разберем, че е умрял, тогава може, но засега нищо не е сигурно. Евън Рой би направил всичко, за да го спаси. Трябва да пазим тайната му. За нас това е въпрос на чест.
— Съгласен съм с теб, но ми признай, че по-голяма услуга на вас двамата с Макдиармид не може да ви направи никой освен един заклет вестникар. Засега само ще съхранявам тази любопитна история.
— Оценявам по достойнство всяка твоя жертва, бъди уверен в това — каза Армстронг усмихнат.
— Сега се погрижи добре за почивката си през тази нощ — каза Мегер, като ставаше, — докторът каза, че раната ти не е опасна, а полковникът е приготвил чудотворен мехлем — заповед за теб в полка.
Корнелиус побърза да отмине, за да не го забележат.
— Гледай ти! Ех, че новина! — шепнеше си той на път за палатката си. — Армстронг и Мегер познават Златната гривна. Трябва тази работа да се продаде както подобава и добре да се поразпита за този Макдиармид.
Глава XIX
СРЕЩУ КОЛЕДА
Настъпи Бъдни вечер. Бяха изминали вече два месеца, откакто Корнелиус ван Дайк беше принуден да си подаде оставката, осъден от всички офицери. За да се поутеши, той се отдаде на всякакви развлечения, като използваше всички възможности, които можеше да даде Ню Йорк на човек без работа и с много пари.
Една вечер той беше в Италианската опера и тъкмо се настаняваше на обичайното си място в партера, когато забеляза полковник Сейнт Ор със съпругата му, пристигнали за малко в Ню Йорк. Бившият лейтенант се уплаши не на шега и побърза да се скрие. Навсякъде го преследваше късият енергичен надпис на полковника, надраскан върху молбата му за напускане на полка: „Мнението ми, господин министър, е, че армията ще спечели много от незабавното уволнение на този офицер. Сейнт Ор.“ Щом видя полковника, тези думи му се сториха като отпечатани върху завесата на театъра.
Докато излизаше бързо навън, той си каза:
— Ще трябва да се отбия в най-близкото кафене, за да изиграя един билярд.
Но докато си търсеше партньор, слухът му беше поразен от познат глас:
— Драги Мегер, трябва да знаете, че ние във форт Лъки нямаме билярдна маса, за да тренираме. Ще трябва да ми отстъпите двайсет и пет карамбола аванс.
Дебелият човек, който произнесе това, не беше друг, а капитан Щрикер. И той знаеше историята на Корнелиус. Значи и оттук трябваше да се бяга. Отгоре на всичко специалният кореспондент го гледаше право в очите, и то не особено любезно. Корнелиус познаваше Марк Мегер, беше чел и знаменития му репортаж, отпечатан на три колони във вестника под примамливото заглавие „Изправената мечка“ — военен съвет в лагера на сиуксите. — Подробен репортаж на специалния кореспондент на „Хералд“. Беше прочел, разбира се, и за подвизите на Армстронг, и двусмислените подмятания за Ван Дайк, нещо, за което той нямаше ни най-малко желание да си припомня.
Вече се бе приготвил да избяга още веднъж, когато внезапно почувства една ръка върху рамото си и чу тежък глас:
— Най-сетне ви срещнах, господин Ван Дайк…
Бившият лейтенант се обърна бързо и се озова срещу висок млад човек, когото той, както му се стори, беше виждал някъде, но не можете веднага да разпознае притежателя на тези черни очи, бледо лице и иронична усмивка върху тънките устни.
Непознатият беше облечен модерно, без онази пъстрота, по която веднага можеше да се познае човекът със смесена кръв, какъвто беше той без съмнение. Нито тежката верижка на жилетката му, нито едрият брилянт на вратовръзката му, нито пръстенът му, нито прекрасно ушитият му костюм, нито безукорните му ръкавици — нищо не даваше ни най-малка възможност на Корнелиус да го разпознае.
Но в лицето на непознатия имаше нещо такова, което не се хареса на Ван Дайк и прогонваше желанието му да разговаря с него. Той реши да прибегне към онова средство, което му помагаше много пъти.
— Нямам честта да ви познавам, уважаеми господине — каза рязко той и се обърна, за да излезе.
Но в същия миг почувства, че не са го пуснали.
