След историята с обявяването на дуела той се чувстваше герой и това му придаде сили да се срещне с бившия си командир. Но цялото му самообладание се изпари, когато лакеят произнесе името на Макдиармид, съобщавайки за пристигането му.
Младият индианец влезе в същия миг, облечен в моден фрак, и веднага беше представен на всички, в това число и на Корнелиус, като и двамата се престориха, че се виждат за първи път.
— Нали ще ми простите, ако се оттегля веднага след вечерята — каза той на съдията, когато се отдалечиха малко от останалите, — много ми се искаше да удържа на думата си и да ви посетя, но ме чакат важни дела у дома.
— Работата преди всичко — каза с убедителен тон съдията, — но като споменавате за това, размислихте ли вече за предложението ми?
— Почти съм решен да закупя малко от вашите акции. Можете да разчитате, че утре ще получите, както се надявам, положителен отговор.
Ако можеше да се съди от прекрасното разположение на духа, което не го напусна през цялата вечер, съдията Брентън беше много доволен от този отговор.
Макдиармид допадна на полковник Сейнт Ор. Помежду им се завърза разговор и полковникът намери начин да изкаже съжалението си, че заради едно незначително недоразумение правителството се е лишило от услугите му.
— Какво да се прави, господин полковник, миналото не може да се върне — каза Макдиармид, — за мен този удар беше жесток, но не искам да го коментирам сега. Изглежда, че съдбата ми е била такава. С неизбежното човек не може да се пребори.
Полковникът, поразен от тъжните нотки в гласа му, съчувствено стисна ръката му.
Като се правеше, че разглежда едно списание, Корнелиус се вслушваше в този разговор с изтръпнало сърце. Цяла поредица от ситуации, които не можеше досега да свърже, в този момент се подредиха в съзнанието му. Горчивината в думите на Макдиармид, подхвърлянето за злата съдба, която го преследвала още от Уест Пойнт — всичко това, взето заедно, можеше да се прибави към разговора, който беше подслушал в лагера между Мегер и Армстронг след сражението. Прогонването от полка и личните му грижи го бяха накарали да забрави за този разговор. Сега сякаш го осени Светият дух. В индианските черти на този висок господин, който толкова спокойно разговаряше с полковник Сейнт Ор, той търсеше и намираше чертите на вожда Златната гривна, който в бойното си облекло му беше вдъхнал толкова страх, та чак да побегне от бойното поле… Макдиармид!… Разбира се, че със същото име Мегер и Армстронг нарекоха вожда… Но в такъв случай този човек е бунтовник срещу правителството, човек извън закона! И защо трябва да се излага на такава опасност с този дуел? Подлата душа на Корнелиус веднага съзря начина, по който можеше да се избави от бедата, която го заплашваше. Той вече пресмяташе как по-добре да се възползва от прозрението си, когато приканиха гостите за вечеря.
Франк се надяваше, че в трапезарията ще сполучи да седне до Нети Дашууд, за да научи за странното й поведение към него, но това не му се удаде. Нети седна на другия край на масата.
Не ще и дума, при това стечение на обстоятелствата вечерята се оформяше за него като чисто наказание. Беше чудно, но никак не се тревожеше, че седналата срещу него Джулиет отделяше цялото си внимание на Макдиармид, попаднал до нея. В друг случай това обстоятелство би го отчаяло, а сега у него не трепна нищо. Мислеше само как би могъл да се обясни с Нети. И като отличен възпитаник на Уест Пойнт той си припомни хватките на стратегическата наука.
Щом дамите напуснаха трапезата и според американските обичаи оставиха мъжете да пият вино, а самите те се оттеглиха в гостната, той стана и тръгна с тях. Когато напускаше трапезарията, на вратата се появи един лакей с две визитни картички върху поднос и ги подаде на Корнелиус.
— Поканете тези господа в малкия зелен салон — каза той. — Извини ме, чичо, че се разпореждам у вас така безцеремонно, но това е нещо спешно. Двама мои приятели са слезли преди малко на гарата и искат да ме видят, а им се налага бързо да отпътуват.
Корнелиус излезе, а Армстронг го видя да разговаря в коридора с червенобрадия Евън Рой и офицера от Дванайсети кавалерийски полк капитан Бурке. Причината за това посещение не можеше да бъде тайна за Франк и той изведнъж разбра какъв разговор водят те помежду си.
„Най-сетне край на подлостите му — помисли той, — жал ми е за него, нищо добро не го очаква от куршума на Макдиармид.“
В гостната Армстронг завари мис Нети увлечена в игра на бридж. Колко пъти бе слушал от нея за отвращението й от игрите на карти!
С въздишка той приседна до мис Брентън, останала самотна край камината. Какво не би дал само преди половин година за такава възможност! Тя беше все така прекрасна и любезна.
— Макдиармид — каза тя — много ви хвали по време на вечерята.
Франк се почувства трогнат от похвалите на Макдиармид, но щеше да му е много по-приятно, ако беше чул това от устата на друга… А тази друга седеше с независим вид край игралната маса и изглеждаше така, като че ли в този миг за нея нямаше нищо по-важно.
Докато разбъркваха картите, тя небрежно погледна през рамо и хвърли разсеян поглед към нещастния лейтенант.
Той беше изненадан и притеснен, но като улови този поглед, почервеня като дете. Без съмнение в него нямаше нищо друго освен презрение.
„Какво съм й направил? С какво съм заслужил това отношение?“ — питаше се напразно той.
В този момент съдията дойде при гостите си, придружен от Джим Сейнт Ор и Корнелиус, който явно беше разстроен след разговора със секундантите. Макдиармид, както беше обявил, отпътува веднага след десерта.
Глава XXI
ДВОЕН УДАР
На другия ден Франк Армстронг все още не се беше разсънил съвсем, когато в паметта му нахлуха случките от вчерашния ден. Докато се опитваше да ги подреди по важност, на вратата се почука плахо.
— Влезте — каза той.
Беше един от най-приближените лакеи на господин Брентън.
— Един господин е долу и настоява да ви види. Изглежда, бърза много и не се съобрази с обстоятелството, че още не бяхте се събудили. Ето визитната му картичка.
„Капитан Бурке! — изненада се Армстронг, като погледна картичката. — Защо ли му трябвам, и то толкова спешно? Навярно е възникнало ново недоразумение между Макдиармид и Ван Дайк.“
— Помолете капитана да почака пет минути — каза гласно той, — ще се облека и веднага слизам.
Когато влезе в малкия зелен салон, беше поразен от печалното изражение на своя колега от форта.
— Лоши новини, драги Франк — каза веднага той, — нося нещастие и ми е трудно сам да изпълня задачата си. Затова помолих за присъствието ви при разговора с господин Брентън.
В това време се появи и съдията.
— Уважаеми господине — каза капитанът, — имам печалното задължение да ви съобщя, че вашият племенник Корнелиус ван Дайк… загина в честен двубой…
— Корнелиус?… Мъртъв?… Не може да бъде! — извика съдията зашеметен, като че все още непробуден от съня си. — Та ние бяхме заедно до два часа след полунощ на чаша вино!
— И все пак това е печалната истина — каза капитанът. — Преди три часа Корнелиус предаде Богу дух пред моите очи, пронизан от куршум в сърцето. Загина на дуел.
— Шегувате се — неуверено произнесе съдията, — Корнелиус да бъде убит на дуел?! Може ли да се бие на дуел човек, който има половин милион и нито цент дългове… Мога да ви уверя, господине, че куршумът, който ще го прониже, все още не е излят.
— Извинете ме, че настоявам — каза капитанът, пообъркан от това недоверие, — но мога да ви удостоверя, че бях секундант на вашия племенник и той наистина бе убит на място от противника си.
— Кой е този противник? — попита съдията разколебан.
— Господин Макдиармид.
— Макдиармид! Възможно ли е това? Че той вчера ме уверяваше в приятелството си…
